вторник, 2 март 2021 г.

Божи дар - Lady Pol The Beloved

 

Полина Лъвчиева, известна с артистичния си псевдоним Lady Pol The Beloved, е българска писателка в областта на епичното фентъзи и вълшебните приказки.

            Родена на 2 септември 1980 г. в гр. Русе. Завършва СОУ за европейски езици „Св. Константин Кирил Философ“ в родния си град. Завършва Русенски университет „Ангел Кънчев“, специалност „Право“. През 2017 г. придобива педагогическа правоспособност. Живее в гр. Русе. Омъжена с едно дете. Работи като юрист.

            Дебютира през 2012 г. с фентъзи приказката „Прероден“ в сп. „Дракус“, бр.2/2012. През 2013 г. издава „Фентъзи приказки“ – двуезичен сборник със седем приказки на български и английски езици, издателство „Гаяна“ гр. Русе.

            През 2014 г. учредява сдружение Клуб „Мечтание“ в обществена полза, на което е президент.

            На 01.09.2015 г. от печат излиза и вторият сборник My Other Face... and more, който е издаден само на английски език. Веднага след издаването ѝ книгата е представена на европейското турне на авторката, съвместно с русенската симфоник прогресив блек метъл група Claymore. Турнето се нарича Between Two Worlds, посещава 6 европейски държави с 13 неповторими шоута.

            През 2018г. печели второ място в конкурса „Вдъхновение от Родопите“ с разказа „Китка силивряк“.

            Авторката е едно от лицата на гр. Русе за 2015 г. и е сред учредителите на Дамски писателски клуб „Фортуна“.

 

Самостоятелни произведения:
„Фентъзи приказки“ (2012)
"My Other Face ... and more" (2015)

 

Публикации в периодика:
„Прероден“ (2012) – сп. „Дракус“ бр.2/2012 г.
„Наследството“ (2013) – „Мечове в града“, антология
„Морска Звезда“ (2014) – „Мечове в морето“ антология
“Рапсодия за мрака и светлината” (2017) – “Мечове във времето”, антология - съавторство с Валентин Попов - Вотан
Във в. “Форум-Север” през 2017 г. излиза приказката “Ледени въздишки” и "Русалката", публикувана за първи път във "Фентъзи приказки" (2012)
“Признание” (2017) – “Русе - град на мостове” - сборник с разкази, отличени в едноименния конкурс (април 2018)

Божи дар

 

− Добро утро, честит рожден ден, брат! – две ръце сграбчиха ръката ми и я повдигнаха. Усетих леко разтърсване и после връщането ѝ обратно на леглото. – Довечера ще разказвам как мина в даскало... аре.

Момчешкият глас прозвуча по-дрезгаво от обичайното и с октава по-ниско. Усетих как свитият за поздрав юмрук се докосна до мен. Стъпките се отдалечиха и останах сам в компанията на тишината. Всъщност нищо ново.  Нищо ново. Е, освен, че имах рожден ден. И брат ми също.

 

Две години по-рано

− Хайде, момчета, хайде, излюпвайте се и скачайте от леглата! – гласът на майка достигаше приглушен и далечен до ушите ми. Простенах и се зарових още по-дълбоко в завивките.

− Трябва ли да ставаме? Нали сме ваканция... − чух сънения мрънкащ глас на брат ми да ѝ обяснява колко ни се спи.

− Трябва! Хайде, отиваме при баба ви на гости за празника! – майка ми рязко отметна завивките от двама ни и отвори прозореца. Хладният въздух само това чакаше – нахлу и ни накара да подскочим от леглата.

Обичайният за семейните ваканции организиран хаос веднага ни повлече във водовъртежа си. Сандвичи „на крак“, баща ми, опитващ се да се спаси от командите на мама − в гаража, и всички чанти, чантички и сакове, които неизбежно се помъкваха. Все пак в рамките на час и в безумно-ранното (според мъжката част от фамилията) утро, натоварената до тавана семейна каруца Фолксваген „Пасат“ потегли. Двамата с брат ми Боян, настанени отзад между дрънчащите касетки с празни буркани, се опитвахме да докопаме прясно изпечения кекс на мама, разбира се, без тя да ни види. Това пък повиши нейната наблюдателност и последваха плясвания през пипащите ни пръсти.

Колата бавно излезе от града и се включи в междуградския път. Натовареното движение по правило притесняваше майка ми и, за да има „мир в къщата“, винаги тръгвахме по-рано. Пътувахме спокойно и без произшествия. Пък и така имаше повече време да отбиваме по пътя.

Пропуснах да ви разкажа, че ние сме родом от Русе. Баба и дядо живееха в Търговище, но имаха и малка виличка с лозе извън града. За това „на село“ беше якото приключение. Все още ни оставяха да дивеем на воля. Все пак с брат ми сме само на десет (почти на единадесет). „Тия пилешки мускули трябва да заякнат“ - казваше дядо Тончо и благосклонно махваше с ръка да изчезваме към задната порта. Губехме се с часове по баирите, карахме очуканите колелета, останали в наследство от майка ми и вуйчо, и нерядко се прибирахме с ожулени лакти и колене. От чистия въздух и безгрижието огладнявахме като вълци и се нахвърляхме върху храната, което пък радваше маминка.

Та... настроението се повишаваше с всеки изминат километър. Татко предвидливо беше заредил на флашката любими парчета – имаше за всекиго по нещо. Даже и мама припяваше на „Любэ“ и на „Здравей, как си приятелко“. Пътят пред нас се стелеше плавен. Наближихме Разград и решихме да спрем за кратка почивка. Малката бензиностанция преди отбивката за града ни посрещна с приветливата си усмихната служителка и с уханието на цъфналите пролетни цветя в градинката. Спряхме, нашите пиха кафе, ние с Боян се разтъпкахме. Татко пренареди багажа, както се изрази: „за по-голям комфорт и по-добра видимост“.

Ключът в стартера запали, флашката заби с първите акорди на Highway to Hell. Двамата с брат ми разлюляхме глави в такт. Колата с рев се изстреля от бензиностанцията. Излязохме на главния път. Двеста метра по-напред беше отбивката за Разград, а след нея никой вече не броеше минутите до ваканцията.

Времето беше доста напреднало – коли и тежки камиони фучаха пред нас. В такт с музиката, „Пасатът“ се понесе и се престрои в правилната лента. Татко натисна спирачките на знак „Стоп“ и се огледа в двете посоки. Майка ми също го последва и двете глави се завъртяха с повишено внимание. Телефонът звънна от дъното на дамската ѝ чанта. Тя се обърна, за да я потърси, и ръката ѝ блъсна татковата върху ръчната спирачка. Последваха реплики за повече внимание и извинение. Колата зад нас нетърпеливо бибитна. Татко се приготви и започна да изтегля каруцата ни напред.

И тогава дойде сблъсъкът.

Не помня много. Само как огромен черен джип със свистене ни помете. Чувах писъците на майка, стърженето на ламарина в ламарина и рева на баща ми. Колата рязко се завъртя встрани от скоростта, после се затъркаляхме към канавката.

 

Няколко часа по-късно

Тялото ми крещеше от болка! Сякаш валяк беше минал няколко пъти през мен. При всяко дихание, усещах агония! Не можех да отворя очи. Главата ми се въртеше и чукове забиваха стоманени пирони в мозъка ми.

−  Синът ви е получил травма на гръдния кош. Снимката показа едно счупено и две натъртени ребра. Той е пострадал най-много при инцидента, тъй като другата кола се е блъснала странично във вашата. Поел силата на удара. За щастие, другият ви син е само леко поодран и охлузен.... − думите на дежурния лекар долитаха далечни. Чух как майка ми се разплака, а татко утешително ѝ каза нещо.

− Кога ще можем да го приберем вкъщи?

− Не зависи само от нас. Той все още не е в съзнание. Ще направим допълнителни изследвания, когато се събуди и, ако показателите му са добри, ще го изпишем.

 

Отново в наши дни

Та пак за рождените дни да си говорим... И как всеки ден си спомням колко съм не-нормален. Как тялото ми не реагира на командите, които му давам. Колко трудно ме диагностицираха с будна кома. Месеци след катастрофата ребрата ми зараснаха, раните изчезнаха и вече тялото не ме болеше. Двигателната ми активност бе сведена почти до нула, не можех да отворя даже очи по своя собствена воля. Исках да им извикам: „Хей, чувам ви, говорете ми, помогнете ми!“, но и устните ми оставаха затворени. Все едно спях. А аз бях буден и ги чувах как си говорят за мен, как възстановяваха отново случката от злополучното ни семейно пътуване.

 „Един човек е загинал, а двама са ранени при тежка катастрофа снощи на пътя Русе – Разград − съобщи началникът на сектор „Пътна полиция“. − Сигнал за инцидента е подаден тази сутрин по-рано, около 7:30 часа.

На отбивката при Гецово, около километър преди Разград, „БМВ" със софийска регистрация, управлявано от 43-годишен мъж, навлиза в лентата за насрещно движение и се блъска челно с Фолксваген „Пасат“, с русенска регистрация с четиричленно семейство. При удара е починал водачът на джипа, а двама от пътниците, единият от които − дете, са тежко ранени и откарани в разградската болница...“

Когато чух за пръв път новините по малкото радио, някъде близо до мен, исках да скоча и да покажа на всички, че грешат,  че съм вече здрав.  

− Вижте, госпожо, нищо повече не можем да направим за него. Това състояние не е достатъчно известно на науката. Все още е рано да отговорим на много от въпросите ви, не знаем колко дълбоко е заспал, не знаем все още каква е сериозността на проблема и колко е засегнат мозъкът. За сега приемете факта, че спи, тялото му е младо и здраво. Надявам се, че комата, в която е изпаднал, ще е временна и той ще се събуди скоро.

− Какво ще правим? – майка ми шептеше, а аз спрях да чувам останалите обяснения на лекарите.

Прибраха ме вкъщи след серия скенери и изследвания. Колко много пъти се опитах да мигна с очи, да изхриптя, че съм тук и ги чувам. Безброй пъти опитах да стана, да помръдна дори пръст. Но тялото ми ме предаваше при всеки опит. Изпусках се неконтролируемо и ми сложиха памперс. Срам! Срам! Срам! Съучениците ми на групички идваха в началото. Стояха до леглото ми и не знаеха какво да кажат. Посбутваха се сконфузено и ми мятаха погледи, пълни със съжаление. Изпадах в ярост.  После ме забравиха – спряха да идват. Даная идваше отделно. В началото с Боян си пишеха домашните край мен. Чувах ги как спорят за някое решение на задача по математика или как пухтяха по човекът и обществото. Говореха ми, четяха ми по малко. Чувах как тя внимателно разгръща следващата страница или подпъхва паднал кичур зад ухото си. Говореха си, говореха ми. Дойде лятната ваканция. Нашите се консултираха с някакви специалисти и започнах рехабилитация. Даная спря да идва. Пратиха Боян на село – с автобуса. Останах сам. С телевизора, който вече ми правеше компания. Отчаях се. Желанието ми да стана, да помръдна също се беше отчаяло заедно с мен. Опитвах, а после с месеци спирах опитите си. „Не съм ненужен! Не ме изоставяйте! Искам да съм си АЗ! Знаете ли колко е трудно да гледаш и чуваш отстрани? Едва ли.“

Леля Рози, рехабилитаторката ми, дойде към два следобяд и яките ѝ ръце ме подхванаха в обичайното ѝ стегнато и ефикасно темпо. След като смениха трима терапевти, нашите я доведоха неизвестно откъде. Имала един тон препоръки − почти двуметрова говореща мечка, с топли кафяви очи и мека гръд.

− Добър ден, рожбе! Честит да си ми! Моята Ками ти праща подарък – леля Рози бръкна в огромната си бездънна чанта и извади апликирана синя картичка. – Хайде да те подхващаме! Ако те оставим, тезтвоите краци и ръце, съвсем ще станеш кат чирус.

Жената размаха картичката пред очите ми и я постави на масичката. „Благодаря ти, непозната Ками. Ще ти благодаря един ден, някой ден...“

Та, пак за деня...

Днес станах на 13. Щях да съм в същия шести клас, с брат ми. И двамата сега щяхме да сме на парти за рождения ден − с пица и куп изненади. Но откакто стана инцидента, Боян не иска да празнува. То пък един празник! Торта и лигавщини, а повече Highway to Hell не се пусна вкъщи.

Докато леля Рози ме мачкаше, усетих мравчици по едната ръка. Изкомандвах пръстите си да се свият, но резултатът беше нулев, и реших, че си въобразявам. Е, ако тялото ми не ме слушаше, то поне мислите си ми бяха моите. 

 − Пиленце, готово си! Ей сега ще те завия, че както си затоплен… – тя ме покри със завивката и се надвеси над мен. Получих една огромна мляскаща целувка по бузата. – Жив да си ми, борецо! Не забравяй, че си обичан от всички!

Една сълза се стече и се търкулна по бузата ми. Леля Рози се отдръпна от мен, но преди това забеляза как ъгълчето на клепача ми потрепна и аз мигнах. Тя изкрещя. Аз почти се усмихнах.

Знаете ли, забравих да ви кажа, че се казвам Божидар.

към страницата

Влакът за Б. - Цветелина Георгиева

 

Казвам се Цветелина Георгиева и съм родена на 13 юли 1966 г. в град Русе, завършила съм ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – бакалавър „Българска филология“, магистър „Българска литература и култура“.

       Дебютирах със статии на литературна тема във в. „Нива“ през 2008 г. Това беше чудесно начало, защото писането във вестник ми помогна да се отърва от академизма, който успешно бях усвоила в университета. Започнах бавен и старателен развод с него, за да овладея забавното писане, което усъвършенствам все още. Още си пазя статийки, който набързо сътворих от мои студентски разработки.

       От 2008 до 2017 г. активно пиарствах и весникарствах. През 2017 г. напуснах в. „Форум“, за да започна работа в Математическа гимназия „Баба Тонка“ − Русе. Понеже с пиарството и вестникарството не успях да скъсам толкова успешно, колкото с Община Борово, си направих блог и си сложих на него най-интересните стари текстове. Тези, които аз прецених. После продължих да го поддържам. Не се оплаквам, добре е посетен. Даже много добре, особено напоследък.

       Първите ми две книги „Истории от вчера“ и „Речено-сторено“ са по-скоро краеведски и са свързани с живота ми в община Борово. Вече са на блога ми и са много четени, особено „Историите“. Даже се страхувам, че вече няма да напиша нищо толкова четено.

       През 2015-а не по свое желание се завърнах в Русе, но се оказа, че това било за добро. На писането ми много му потръгна в родния град. То стана не само по-изобилно, но и по-качествено. Първоначалната заслуга за това е на колегите ми от в. „Форум“, както и на спокойствието на ежедневието, което ми липсваше в Борово.

       През 2016 г. замислихме и създадохме Дамски писателски клуб „Фортуна“. Това чудесно начинание ме срещна с прекрасните дами, чието приятелство и сътрудничество много ме радва. Рожба на клуба е настоящият конкурс. В първия сборник „Мостове“ (2017) участвах с разказа „Орфей ме повика“, не е лош, но ако го сравните с „Влакът за Б.“, ще видите колко бързо напредвам по пътя от публицистиката към по-художественото писане.

       В сборника на клуб „Под знака на Фортуна“ участвам с откъса от романа „За прехода провинциално“. Така го разнообразявам с типичното си забавно-заядливо хумористично разказване за годините на прехода, но от гледна точка на провинциалиста, който дълго живя в едно малко градче.

       На блога ми „Историите на Цветелина от вчера и днес“ може да прочетете „Странджански разкази“ – любимите ми текстове. Те са писани за в. „Форум“ през 2016 г., но повече читатели намериха чрез блога. Много съжалявам, че не ги издадох в книжно тяло, преди да ги метна в блога. Сега се радвам на многото им прочити и на доста похвали. Покрай тях дори получих покана да гостувам в странджански села и да науча още интересни странджански истории.

       Не участвам в конкурси и нямам награди, защото съм суетна, и може би липсата на награда би могла да ме разочарова. J Но пък участвам в предизвикателства, защото е забавно.


Влакът за Б.

 

            Есента остаря бързо и размаха срещу вятъра голите си черни ръце. Той беше ограбил пъстрата ú премяна и сега тя си отиваше мрачна и навъсена. От запад идеше Зимата, красива и зла, с леденобяло рухо, със студени зловещо усмихнати очи и с отлично фризирани синьо-бели къдрици. Жалко, че няма да я видя след около пет месеца, когато прическата й ще клепне, а тя, подпухнала от лошотия, ще си тръгне смачкана и тъжна! – мислеше си Есента.

            Влакът за Б. слушаше монолога ú и потреперваше. Нищо, че е машина, и той не обичаше Зимата. А и беше стар, много стар. Старите влакове са като старите хора, предпочитат да си стоят на топло вкъщи и да се утешават със спомени. Колко хубаво е сега в депото! Топло, сухо, мъжете се смеят, разказват си истории. Ех, ако можеше да говори, колко истории щеше да разкаже.

            Но като повечето старци в България и Влакът за Б. трябваше да работи. И не само той, и други стари влакове препускаха по железните пътища. Седемдесетгодишни учителки преподаваха математика на пубери, които им се подиграваха, и мечтаеха за бъдеще в Англия. Шейсетгодишни медицински сестри спасяваха живота на 40-годишни мъже, преживели инсулти или инфаркти. България отдавна бе абсурден свят на старци, работещи до последен дъх, защото млади нямаше. Затова и той, престарелият Влак за Б., все още се строяваше на гарата до други дъртаци. Хубаво беше, че напоследък влачеше само един вагон. Пътуваше до гара Б. Там престояваше около двадесетина минути и се връщаше обратно в областния град, в депото, където дремеше до другата сутрин.

            Преди повече от 70 години той дойде от Съветския съюз, красив, лъскав, чист и блестящ локомотив, образец на социалистическата икономика на СИВ. Но в депото му откриха някакъв дефект и вместо да препуска към Варна, Бургас или София, го изпратиха да обслужва най-кратката линия – до гара Б. Затова всички го знаеха като „Влака за Б“. В началото младият локомотив негодуваше, но после свикна. За 70 години видя толкова много, че можеше да напише саги или сериали. И то истински, човешки, смислени, не такива глупотевини, каквито бълваше вечноработещия в депото телевизор.

            Спомни си първото спиране на гара Б. Ами, че то нямаше гара, само някакъв строеж, зад който се виждаха кални улици, едва пъплещи минувачи и каруци. Гарата беше подхваната на най-високото място, от нея се виждаше бъдещия площад и първите сгради, изникнали в нищото. В чистичките купета влизаха много хора: млади и стари, мъже, жени, деца. Те разказваха, че обединили две села, за да правят социалистически град.

            Глупаци! Не знаят ли, че хората от тези села враждуват от столетия? – мислеше с желязна логика младият локомотив, после се оглеждаше дали не е промърморил на глас, в купетата му влизаха и доносниците на ДС. Познаваше ги и искаше да ги изтърси в калта, но се сдържаше, страхуваше се, че ще изгори душата на някой машинист. Но управниците не можеха да чуят мислите на Влака за Б., затова продължаваха да вадят от калта цървулите на своите предци и да полагат асфалта и тротоарите на бъдещото социалистическо удобство.

            Но тогава имаше живот, хора, строеше се постоянно, говореше се за бъдещето. мислеше си Влакът. Всички хълмове до гара Б. бяха залесени с борчета и ели. Стана красиво и уютно, зиме поясите от дървета спираха ветровете, а снегът ваеше от короните им прекрасни гледки. Хората работеха много, получаваха малко, но животът вървеше напред. Селяните от двете села се примириха да живеят заедно, партийният секретар почти десет години им обещаваше да ги направи граждани. Повярваха му, даже младите от двете села започнаха да се женят помежду си. Спомняше си веселите сватби, камионите с чеизите на булките, които минаваха по шосето, успоредно на жп линията, манифестациите на новия площад. В края на село построиха нова сграда на АПК-то, по нея познаваше, че наближава гара Б.

            Селото, което очакваше да стане град, бавно извисяваше снага, през 80-е се сдоби с модерни сгради, с парно отопление. Тротоарите се белнаха, пред къщите цъфтяха пъстри цветя, ароматни едри гроздове висяха по лозниците, в градините се червенееха огромни домати.

 

            Една мразовита декемврийска утрин Влакът за Б. спря изненадано и видя на площада страшно много хора. На паркинга под жп гарата бяха наспирали волги и чайки, а от тях слизаха партийни величия. Селото най-после бе станало град.

            Другото лято направиха подлез, защото жп линията пресичаше града по средата. Влакът за Б. си спомни изкопите, големите камиони и багери, страхът, че може да пропадне в дупката.

            Един ден Влакът за Б. чу от хората в купетата, че свалили Тодор Живков. Той знаеше кой е Бай Тошо, беше слушал вицове за него. С Влака за Б. пътуваха много млади хора, те идваха да работят в Б. от областния град. Все още се возеха с розовите картонени билетчета, но вече се хилеха на доносниците и разказваха вицовете на висок глас.

            Но нищо друго вече не беше същото. Когато спираше на гарата Влакът не виждаше пъплещия мравуняк от хора, които отиваха на работа. В депото му закачаха все по-малко вагони, младите в купетата бързо намаляха. Е, картите все така звучно плющяха: Всичко коз! Без коз! Но… Влакът за Б. чувстваше, че е различно и някак безцелно.

 

            Разговорите на пътниците станаха досадни и прагматични: кое откъде и за колко може де се купи, кое къде за колко може да се продаде. Криза, банки, инфлация, югоембарго… Какво става? – недоумяваше Влакът за Б. Гледаше с тъга угрижените хора, облечени в износени дрехи, и се замисляше за своята съдба. И в депото работите не вървяха добре. И той, и наборите му локомотиви и вагони, отдавна бяха остарели и дрипави като пътниците си. Никой не продумваше, че ще ги пенсионират. От десетилетия не се беше появявал нов локомотив. Най-много го стряскаше фактът, че вече му закачаха само три вагона. Е, билетите се печатаха вече на компютър, но бяха скъпи и пътуващите малко.  

            Немарата личеше навсякъде, особено в пустеещите ниви, градини, лозя. Сградите на предприятията се пулеха злокобно с избодени очи. Влака за Б. рядко виждаше по полето другите си наборите − червените руски трактори. Хубавицата, сградата на АПК-то в Б., беше запустяла и местните я наричаха „Кербала“. Хората в купетата тъгуваха за Бай Тошо. Псуваха някакъв Костов, наричаха го „черен циганин“, повтаряха безнадеждно: реституция, приватизация, оземляване, връщане на земята в реални граници…

            Един ден Влакът за Б. чу, че от Мадрид се бил завърнал царят. Ами той е по-стар от мен, как ще става министър-председател. Но царят застана начело на републиката, дойдоха някакви юпита, направиха сделки с външния дълг, като че ли животът потръгна. Други млади хора започнаха да се качват от областния град и да слизат на гара Б., явно работеха в там. Чуваше разговорите им, усещаше надежда и поглед към бъдещето.

            После дочу, че държавата станала член на ЕС. Не се зарадва, беше грохнал и очакваше с нетърпение само ежедневна дрямка в депото, а всяка сутрин отново трябваше да поема по познатия път. През пролетта и лятото беше добре − топло, светло, оплакваше очи в поля, засети с жито, царевица и слънчоглед. Къде изчезнаха градините, лозята? – питаше се Влакът за Б.  Пътниците често споменаваха някакъв Паси и неговия трабант. НАТО, ЕС, еврочленство – новите думи за надежда.

            Влакът за Б. свързваше надеждата с един фестивал, които хората в Б. правеха в началото на септември. В тези дни той се сдобиваше с много вагони, от всички гари се качваха весели хора, пременени в пъстри носии. Те пееха, свиреха с акордеони и се смееха се. Е, повечето бяха пенсионери, но нали и Влакът за Б. беше като тях. По площада на Б. се виеха хора, бяха надошли пъстри сергии.

            След година-две Влакът за Б. стана свидетел на зловещата гледка. Имаше митинг на новата партия, идваха местни избори. На трибуната стоеше Цвъто и говореше: Виждам толкова надежда за промяна! Около трибуната в мрачния ден се тълпяха мрачни хора, със святкащи от ненавист очи. Цвъто слеза да се снима с множеството, но бързо се отказа. Изтънченото му обоняние не можа да понесе вонята на снощен алкохол, евтини цигари и безброй кариеси.

            След няколко дни Влакът за Б. разбра, че мрачните хора бяха довели на власт нов кмет, местен бизнесмен. Той олицетворявал идеята за промяната. Него хвалел Цвъто преди две седмици.

            От разговорите в купетата Влакът за Б. чуваше само кой от младите е напуснал и закъде е заминал, и кой от възрастните е умрял. Мрачно предчувствие хвана за чугуненото гърло стария влак – новите събития в градчето напомняха тези от книгата на Оруел „1984“. Знаеше я, защото през 90-те младите я четяха и я обсъждаха. Малцината пътниците, които возеше напоследък, не четяха книги, само се оплакваха. Бяха от онези смачканите, невежите и озлобените хора, които избраха новия кмет: те можеха само да псуват, да викат, да се секнат. Добре, че забраниха тютюнопушенето!

            Една сутрин Влакът за Б. пристигна на гарата и с изненада видя, че работници къртят надписа „Общински народен съвет“ от фасадата на общината. Абе, този не работеше ли едно време в Партийния комитет? – дочуваше разговорите в купетата. Нищо не е по-страшно от това да се отричаш от себе си!мислеше си Влакът за Б.

 

            След около година Влакът за Б. остана повече от необходимото на гарата. Чакаха някакъв закъснял експрес и едновагонният стар влак беше спрян за неясно дълго време. Докато чакаше търпеливо, Влакът за Б. не видя нито един човек да премине по улиците или по площада. Стресна се, защото си спомни, че пътници за Б. отдавна нямаше. Никой не слизаше и никой не се качваше от гара Б. Само вятърът, който отново воюваше с Есента, извиваше в кръг стари предизборни плакати. Безстопанствените кучета бяха препикали оптимистичните надписи за промяната. Ехидният палавник ги въртеше в кръг и ги запращаше в лицето на Есента. Нехаеше за нейната тъга. После за кратко спираше, чудеше как ще се погажда с изтънчената снобка Зимата, която идеше от Брюксел, и пак зафучаваше.

            Влакът за Б. пое след експреса към депото с надеждата, че това е последният му курс. От него повече нямаше нужда. Време му беше да си стои на топло и да се научи да харесва турските сериали.


към страницата

Капсулата на времето - Нели Цветкова

 

Нели Цветкова е родена в Русе. Висшето си образование завършва във ВТУ „Св.Св. Кирил и Методий“. Работи в сферата на социалните дейности и психологията. Семейна, с едно дете.

Автор е на сборниците „Сълза за мама“, „Ясновидката“ и „Нощно дежурство“ /част от колекция „Дракус“ на русенското издателство Гаяна/, както и на романите „Синьото мънисто“ и „Дълга поляна“.

Участва в сборниците „Вдъхновени от Краля“, „ПО крилете на гарвана“, „Съвременният свят в творчеството на жената“, „Зелени разкази /ама наистина/“, „Русе – град на мостове“, „Под знака на Фортуна“, поетичният сборник „Борови иглици – 2“.

Има публикации във вестник „Форум“ и списание „Дракус“.

Носител на награди от конкурсите „Елате ни вижте“ и „Любовта на края на кабела“.

Председател на Дамски писателски клуб „Фортуна“.

Личен блог: www.byneliforyou.blogspot.com


Капсулата на времето

 

Ние бяхме първият клас в училището, който запечата капсула на времето, за бъдещите поколения. Докато слагахме нещата вътре, очите ни искряха – бяхме новатори. Бяхме млади и ни предстоеше величие.

Днес, след тридесет години, моите ученици разглеждат същите тези предмети един по един. Иска ми се да не бях им казвала, че съм била в този клас. Познавам тези погледи, така гледаха в археологическия музей. Сигурно им се ще да ме питат за някои от нещата, но вече са достатъчно големи, за да разбират, че ще ме накарат да се почувствам стара. А те са добри деца и с тях се обичаме. Затова стоя тихо, на известно разстояние и поглеждам предметите крадешком.

Розовият моливник с „Ну, погоди” обаче привлича вниманието ми. Странно, че не си спомням кога Вили го е сложила вътре. Нещо повече, според моите спомени нея изобщо я нямаше в този ден. Нали тогава почина вторият ѝ баща, чичо Стефчо. Майка ѝ го уби. 

− Госпожо – прекъсва спомена ми Андрей. – Вижте какво намерихме в моливника. Да не би Вие да сте тази Мариета?

Натъпквам писмото във вътрешния джоб на чантата си така, че то се намачква. Не съм сигурна дали благодарих на Андрей, затова му благодаря пак. Децата ме гледат с разбиращи очи, спомени от младостта, нали така?

Отдалечавам се и сядам на една пейка в училищния двор.

Ние бяхме Виолета и Мариета. Така беше още от детската градина и това е най-добрият начин, по който може да се опише – „Виолета и Мариета”. Ние. Има ли нужда да казвам, че беше все едно в чий дом ядем и спим, че салфетките в колекциите ни бяха еднакви, че нашето дворно куче беше дете на нейната Лора? Или пък, че когато почина истинският татко на Вили, тя сама дойде у дома и не си тръгна три дни, а после направи същото, когато майка ѝ се омъжи за чичо Стефчо?

Аз харесвах чичо Стефчо, той винаги ме черпеше бонбон Карамел Му и ме щипваше по бузата, дори когато вече не бях детенце. Харесвах и леля Николинка, майката на Вили, обичах нейните пържени филийки и красивите карета, които бродираше. Това изобщо не беше семейство, в което някой би убил някого.

Няколко месеца, преди да завършим училище, Вили стана различна. Имаше странни изблици, ту на гняв, ту на сълзи, а през останалото време беше потънала някъде. Питах, питах всеки път, но не получих нито един отговор. Тя или си тръгваше, или се усмихваше и почваше да говори за друго. А аз не разполагах с нужното време да я преследвам с упорити въпроси – имах си гадже и трябваше, исках да бъда по-дълго с него.

Най-накрая Вили ме потърси да поговорим. Беше в деня преди запечатването на капсулата. Каза, че иска да ми разкаже нещо, но точно в този момент се появи гаджето ми, прегърна ме и предложи да отидем в парка. Божичко, дори не помня цвета на очите на това момче… Но тогава, заради тези очи, аз казах на най-добрата си приятелка, на моята „Виолета и Мариета”, че ще ѝ се обадя вечерта, за да се видим и тогава ще ми разкаже всичко. Каквото и да имаше да ми споделя, едва ли можеше да бъде важно, колкото любовта, нали? И тръгнах. Тогава я видях за последен път. И макар тогава още да не го знаех, там „Виолета и Мариета” умря.

На следващата вечер потресени разбрахме, че леля Николинка е убила мъжа си и е арестувана. Веднага започнах да търся Вили, но тя беше изчезнала. След време някой я подаде за издирване в милицията, но така и не я намериха. Никога.

Нямах представа какво трябва да направя. Нищо, което знаех за Вили, не ми помагаше да се сетя какво може да се е случило и къде е тя. Блъсках си главата всеки ден, но скоро усетих, че нищо ново вече не мога да измисля.

Разпитвах кого ли не, но всички вдигаха рамене. Веднъж даже отидох на свиждане на леля Николинка. Много трудно се реших да го направя, признавам си. Кошмарно е да идеш на свиждане в затвор. А аз дори не знаех как да се отнасям към нея, дали трябва да я обвинявам за нещо или да ѝ съчувствам. Нали така и не стана ясно защо го е направила. Тя нищо не обяснила на милицията, само повтаряла, че ѝ „паднало пердето”. Обаче това беше сигурно последният ми шанс да разбера нещо за Вили – и отидох. Леля Николинка ми каза само: Не ѝ повярвах, а трябвало. Сега си плащам. Не можех да я оставя да си съсипе живота. Не я търси, няма да я намериш. Затова го направих, да не я търси никой. Не разбрах за какво ми говори. След две години почина в затвора.

Сега писмото трепери заедно с ръцете ми. Късам плика, заедно с единия край на листа. Сърцето ми е в гърлото и ме задушава, но знам, че трябва да прочета всичко.

„Мила Ети,

Не ти се сърдя. Сигурна съм, че днес щеше да останеш, ако знаеше какво ще ти разкажа. Не се сърдя, просто не мога втори път да събера смелост да го изрека. Затова ти пиша.

Вторият ми баща ме изнасили преди половин година. Не питай как се случи, не мога… Не мога и да опиша как се чувствам оттогава. Много по-лошо от кошмар е. А той продължава да ме дебне и понякога пак успява. И постоянно ме заплашва, за да си мълча. Опитах се да кажа на мама, но тя не повярва и ми се скара. Исках да споделя и с теб, но… ме беше срам. Ако искаш, ми повярвай, ако не…

Ще дам писмото на някого да го пусне в капсулата на времето. Не знам къде ще си след тридесет години, но някак вярвам, че то ще те намери. Нали затова е капсулата, да съхранява.

Следващият път, когато той ми посегне, ще го убия. Да ме хванат, все ми е едно. Но няма да се навирам на вълка в устата, ако успея, ще се измъкна. Ще избягам далеч, сигурно зад граница. И без това мама никога няма да ми прости.

Ти дали ще ми простиш?

Ако съм жива и мога да се върна, някой ден ще те открия. Ужасно ще ми липсваш, само ти.”

Замаяна от сълзи, отначало не усещам ръката на рамото си. Жената, която е застанала до мен, е с бяла коса, но тя все така е моята Вили.

− От няколко дни съм тук – казва тя. – Знаех, че ще те намеря. Гледах те отдалеч и ти се радвах. Чаках да прочетеш.

В очите ѝ има въпрос, а моят отговор е силна прегръдка.

− Липсваше ми – казвам. – Чаках те. Знам, че много закъснях. Но сега те моля. Разкажи ми своята история.


към страницата

Мостът на разказвача на приказки - Илияна Делева


 Илияна Делева завършва ДБИ (днес УНИБИТ) със специалност „Книгоразпространение“ и СУ „Климент Охридски” със специалности „Педагогика“ и „Български език и литература“. През 2013 г. завършва и магистърската програма „Литературата – творческо писане”.

През 2017 г. излиза дебютната ѝ поетична книга „Сто лични”, изд. Скалино.

Стихове и разкази публикува в алманаси и в сборника „Споделено с Люлин”, както и в сайтове за литература и култура: „Буквите“; „Литературен свят“; „Грозни пеликани“; „Стихове.бг“, и „Литературен свят“. Поддържа собствен блог „Бонбони”.

Нейни рецензии и критически студии печатат в-к „КИЛ“; „Литературен вестник“ и сп. „Литературата“.

Нейни хайку са публикувани в хърватското списание Diogen, сайтът The World Haiku Review и някои сборници.

Работи като начален учител.


Мостът на разказвача на приказки

 

− Дядо, къде се отнесе?

Звънливото гласче го върна в действителността. Наистина се беше отплеснал в някакъв спомен. Вървеше по мост. Голям, бетонен градски мост. Над малка рекичка, невидима и нечувана в горещите летни дни. Пролет, когато реката придойдеше и забучеше… Но очичките на момиченцето го заставяха да се върне към конструкцията на масата пред него.

Беше седнал да направи дървен мост за принцесата. Разбира се, че ще стане прекрасен дървен мост, като от книжката с картинки. Момиченцето вече му подаваше следващата летвичка, която той да сглоби. Момченцето довършваше оцветяването на хълм от папие-маше. Едното му око се отклони към сестричката му в очакване тя да помоли дядо им докато работи да им разказва приказка.

Мъжът погледна с обич двете деца и се съсредоточи в строежа.

Спомените го връщаха към друго пътуване и друг мост. Въжен, щом стъпиш на него и той се разклаща, така те държи на щрек докато не усетиш твърдата земя на другия бряг под краката си.

Мостове. Мостове да искаш в живота на един мъж. Философски разсъждаваше дядото. И повечето непреминати или пък разрушени. Спомни си приказката, така и невидяла бял свят на една от вълшебниците на разказването, в която се усети като герой, оня дето още минава по моста. Дали наистина беше за него? Ласкаеше се да го вярва.

− Имало едно време – започна той.

− Дядо, разказваш ли или играем? - попита нетърпеливото момиченце.

− Тихо! – сопна се братчето ѝ, - сигурно ще разказва.

− А ти как искаш? – усмихна се дядото.

− По-добре разказвай, а после може да поиграем.

− Добре, значи имало едно време един пчелар.

Децата така се увлякоха, че забравиха какво правят. Заслушаха се. Нещо им подсказваше, че тази приказка хем е приказка, хем не е. Никога още не бяха я чували. Струваше им се, че дядо им точно сега, в този момент я измисля. И го гледаха в устата. Да не изпуснат нито звук. После щяха да го гледат мълчаливо как седи и записва вече излелите се от устата му думи в тетрадката с широки редове.

Докато дядо им разказваше, те ясно си представяха човека, който крачи между кошерите и говори с пчелите. Чуваха бръмчащата им песен. Струваше им се, че този човек прилича малко на техния дядо. Когато приказката стигна до мястото, в което пчеларят трябваше да си тръгне към къщи и да премине по гърбавото мостче над рекичката, децата се сетиха, че строят замък с градина и тъкмо са започнали да изграждат мост. Поискаха да се върнат към заниманието си, но тогава дядо им спря и каза:

– Правете сами каквото можете, аз ще запиша приказката в голямата тетрадка и после ще се присъединя отново.

Близнаците огледаха вече направеното и взеха боите и четките да оцветят хълмовете, по които тяхната принцеса щеше да се разхожда или да язди малкото си пони.

Дядо им седна зад писалището да запише приказката, която току що бе измислил за тях. Мислите му се въртяха все около някакви мостове. Помнеше градът, в който учеше като момче и реката му. Мост до моста – през няколко стотин метра. Имаха една игра – тръгваха от двете страни на реката, тичаха, пресичаха на всеки мост отсреща и така докато се съберат на голямото кръстовище на транспортния път с автомобилите.

Дойде му на ум, че всъщност човешкото пътуване е вечно минаване по някакви мостове, строене на мостове, метафорично казано, към някакви хора и мечти, или пък разрушаване на мостове. Колко мостове бе съградил в живота си? А колко бе взривил с опакия си характер? И тази тетрадка с приказки, които нямаше никакво намерение да издаде. Нима не беше и тя един мост – мост от приказки, мост от думи.

Самото строене на приказното царство на близнаците, в което неминуемо трябваше да направи мост, нима не беше строене на мост към тях самите – неговото продължение.

След като беше готов с поредната приказка мъжът стана. Прибра тетрадката. Върна се при децата, но не ги намери там. Бяха оцветили всички хълмове и сега се гонеха в двора. Звънливите им гласчета напомняха жужене на пчели. Или наистина чуваше пчелите от приказката си? Сипа паничка мед и повика внуците за закуска. Вече знаеше нещо повече за мостовете и можеше да продължи да строи с двамата си помощници.


към страницата