име: Маруся Крумова Николова
рождена дата: 03.11.1953 г.
семейно положение: омъжена
завършила: ИДУ – гр. Враца; ВПИ – гр. Благоевград; филиал на СУ „Св. Климент Охридски” сп. „Предучилищна педагогика“; висше образование;
ТВОРЧЕСКА БИОГРАФИЯ
Издадени три романа: „Изневярата”,
„Цветето Канибал” и „Мост през времето”, спечелил литературния конкурс на
„Буквите” за 2018 г. - „Съвременен любовен роман”. Издадени: детска поетична
книга „Чудеса”, сборник със 155 къси разказа „Баба ми, булката!” и сборник с
къси разкази „Трохи от шоколад”. Даден за печат исторически роман „Образи и
сенки”. Публикувани разкази във вестник „Отвъд кориците”, с включени творби в
първата антология на „Отвъд кориците”, която очаква реализация. Двадесет
разказа в Алманах „Проза 2017” на „Буквите” и отличен разказ в „Нова българска
литература хумор и сатира – 2018“, също на „Буквите”. Седемнадесет разкази,
включени в алманах на Буквите – „Проза 2018”. Отличен разказ в литературен
конкурс „Мостове” и отличен разказ в конкурс „13 черни котки”. Подготовка за
печат на детска книга със стихове и приказки „Пак ли ще играем”. Публикувани
стихове, басни и гатанки в съвременна детска антология - „Вълшебство над
дъгата” и списание „Славейче”. Фейлетони и есета, стихове и разкази в местни и
областни вестници.
Прошка
Започнах
да съжалявам, че приех поканата за това гостуване. Трябваше да стана рано, а си
лягах късно. Да пътувам с автобус до гарата и оттам да се кача на влак. След
това отново с автобус до къщата на онази леля, с която никога не съм била
особено близка. Тя беше сестра на майка ми, останала неомъжена по незнайни
причини. Все мърмореше и тръшкаше врати, когато се отбивахме при нея на път за морето. Беше само на десетина километра
от него, но отказваше да ме приеме през ваканциите. Така и не се изясни
причината. Вероятно синдрома – стара мома, която няма свои деца и не понася
чужди! Баща ми като разбра, че отивам при нея, изрази становище, че ако я
„ухажвам”, съществува вероятност тя да ми завещае масивната къща, която сама бе
проектирала. Но допълни, че едва ли е със здрав разум на нейните седемдесет и
осем, и че
несъмнено е обект на атаки от страна на братовчедите. Те открай време се възползваха
от нея със заеми, които не връщаха. А сега, когато бе грохнала, се спотайваха и
изчакваха камбанния звън, за да се втурнат и разграбят всичко.
Някога
стройна и привлекателна, сега леля застана пред мен прегърбена и болезнено
слаба, наметната с жилетка, въпреки юлските горещини. Въздухът бе натежал от
прах, раздвижен от вечерния вятър. Тя се закашля и едва успя да изрече:
− Добре
дошла! – но не ми протегна ръка, а само махна неопределено и заситни към
кухнята, където бе приготвила вечеря. С престоя по чакалните, от нямане какво
да правя, бях опитала почти от всичко, което се предлагаше по павилионите и
отказах. Тя не се засегна и мина направо към въпроса:
− Завърших
техникум по строителство и архитектура в далечен град. През последните месеци
от обучението си започнах връзка с един от преподавателите. Обеща да се разведе
и да се ожени за мен, но не го направи. Когато разбра, че очаквам дете изчезна,
сякаш не бе съществувал. Но детето се роди. Не бих и помислила да го премахна,
нито да го занеса вкъщи, от страх пред строгостта на баща ми. Майка ти беше
малка, на девет години. Чувствах се объркана и безсилна. Дочух разговор между
акушерките, че детето идва с късмета си. Щял го вземе голям човек, който ще
подсигури бъдещето му. Усещах, че е така, защото когато идваше, се снишаваха и
разтичваха по коридорите, а санитарката въртеше парцала и лъскаше до блясък.
Осиновителят идваше често и оставяше плодове за мен. Веднъж дори - книга и списания. Жена му също идваше, но
по-рядко. Тя не носеше нищо. Нея успях да зърна в гръб. Висока, едра жена, с
отривиста походка, вероятно строга... Ти трябва да откриеш сина ми, нали
работиш в полицията. Едва ли ще те затрудни. Можеш да си избереш всичко от
къщата, но тя ще остане за него, за детето ми.
Изгледах
я стъписана. Дори неволно улових десницата ú в съпричастност.
− Не
си ли правила опит да го намериш, лельо? – попитах. – Не живеем в голяма държава,
тук никой не се губи безследно.
− О,
ходих и се молих, още на следващата година ходих – сви болезнено лице тя и спомена бивш окръжен
град и специализирания дом в него. – Вече бях строителен техник, с добра
заплата и квартира, и можех да се грижа за момчето си, но те отказаха да ми дадат каквито и да било сведения.
Затвориха вратата с думите: Вече не е твое
дете, ти подписа декларация! Но аз бях, аз се чувствах майка. Не ми беше
безразлично какво се случва с него, живо ли е, здраво ли е?! Молех се да ми
кажат поне това, но не само че не срещнах разбиране, а усетих смут и
напрежение. Искаха да се отърват от мен, колкото се може по-бързо. Проучих къде
живее най-възрастната акушерка, която ми симпатизираше, докато бях в Дома, но и
тя завъртя безучастно глава. Въобразявах си, че ми е съдействала да остана
по-дълго време до детето, за да укрепне с майчиното мляко. Но тя отрече да има
принос.
Тежка
е раздялата между дете и майка. Нахраних го за последен път, приспах го,
целунах милото лице, мъхчето по главата, малките пръстчета... И изхлипах.
Оставях го толкова малко и беззащитно. Клетото ми пиленце, кой ще го научи да
лети?! Ще го хранят ли добре?! Ще го успокоят ли, когато потърси близостта ми и
заплаче? А и онази строга жена щеше ли да го обича колкото мен? То трепна,
събуди се и зарева. С мъка отлепиха пръстите ми от бравата и ме избутаха навън,
за да поема пътя към ада. От този миг нататък където и да идех, откъдето и да минех, все надничах в бебешките
колички и го търсех сред тълпата. Струваше ми се, че ще го позная чрез зова на
кръвта. Не е минал ден да не мисля за него и нощ да не го сънувам как плаче и
протяга ръце. Но влакът го отнася и ме изблъскват враждебно настроени хора.
Вкопчвам пръсти в стъпалото, но те газят върху тях. Разкъсват плътта ми и съм
принудена да се пусна, молейки за благосклонност съдбата. Цял живот пазех
тайната си и сега, когато животът се изнизва, я споделям с теб. Няма да затворя спокойно очи, докато не го видя.
Нищо друго не искам. Без значение е как ще се държи с мен. Дали ще ме презре и
отхвърли или ще ми даде прошка...
Не
можех да мигна от вълнение. До късно разговаряхме с леля и тя ми изясни
причината да не се омъжва и да не ражда друго дете. Сама си бе произнесла тежка
присъда: Без право за това! За нея
няма оправдание, няма и милост. Тази била причината да ми откаже
гостоприемство. Не трябвало да гали дете, защото не заслужавала то да се привърже към нея.
Знаех,
че Семейният кодекс е под обществено обсъждане в днешни дни, че са нанесени промени
и има нови процедури по осиновяване, но как можех да знам какви са били
разпоредбите преди шест десетилетия?! Единственото, което не будеше съмнение
бе, че детето е вписано в регистрите. Заподозрях, че „големият човек”,
осиновителят на детето, е познат на акушерките и има власт над тях. Иначе как да
си обясня суматохата. Съпругата му също идвала да го вижда. Това са привилегии
на вътрешен човек, който е в състояние да се разпорежда, и се оказах права. Ще
спестя детайлите и ще изтъкна основното – открих сина на леля!
Той
бил осиновен от главния лекар на болницата. Позволили са на майката да го кърми
достатъчно дълго, за да укрепне и подсили имунната си система. Пожелали са
здраво дете. По-малко притеснения и рискове в началото на крехкия му живот. Ала
не можели или не искали да знаят, че така раздялата ú с него ще е далеч
по-мъчителна...
Различих
чертите на леля мигновено. Черни очи, чупнати в средата вежди, леко гърбав нос.
Беше хирург в същата болница. Току-що бе излязъл от операционната зала, след
последната за деня операция. Изчаках търпеливо в коридора и скочих от пейката.
− Мен
ли търсите? – попита ме и приглади побеляващите си коси, които предпазната маска бе объркала.
– Кажете!
− Идвам
по молба на леля ми – казах не това, което бях замислила. – Тя иска да се срещне
с Вас и да ви поиска прошка!
Беше
ненадейно и несъмнено шокиращо за него, но макар и изумен, той успя да се
овладее. Не трепна. Веднага разбрах, че се досети за какво става дума – знаеше,
че е осиновен... Половин час по-късно бях в колата му, на път за дома на леля. Вече я бях предупредила,
че пристигаме.
−
Какво е състоянието ú? – попита. Това беше чисто професионален въпрос. Не се
чувстваше син и бе напълно разбираемо. Искаше да е сигурен, че тя ще понесе
вълнението. Опитах се да му спомена за терзанията ú, да загатна за
обстоятелствата, които са я принудили да вземе това съдбоносно решение – да го
хвърли в неизвестността. Но той махна с ръка и спомена, че негов братовчед е
държал да го информира, че е осиновен, когато е бил на 12 години.
− Растях
с чувството на човек без нужната стойност. Взирах се в себе си и търсех дефицити.
Все ми се струваше, че съм зад връстниците – подзе той, когато колата навлезе в
града, през който беше минавал не веднъж, без да знае, че е на крачка от дома
на тази, която издирва безуспешно. – Винаги съм искал да знам коя е тя и защо
ме е изоставила. Човек има право да знае какъв е произходът му и каква е
генетичната му обремененост.
Не
я презираше, не я наричаше безчувствена, защото в лекарската си практика бе
имал възможност да се среща с много хора и всеки от тях имаше своята драма, и
причини довели до нея...
Леля
изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Улових я под ръка и
приседнахме в хола. Синът ú се настани върху дивана и нямаше вид на човек,
който има въпроси за изясняване или е готов да слуша извинения. С някакво
безразличие обхвана обстановката с поглед и отклони поканата за кафе. Леля се
размърда неспокойно:
− А
може би си гладен?
Очите
ú се взираха в лицето му през очилата. Жадно ловяха израза и чертите на лицето
му.
− Не,
благодаря, с братовчедката хапнахме по пътя.
− Много
хубаво сте направили! – засия леля щастлива, че той ни признава за близки.
Разбрах,
че ще заплаче, защото беше прехапала устни, а брадичката ú трепереше. И тя
заплака. Горчиво и жално, с хлипане и насечено дишане.
− Съжалявам!
– успя да каже. – Прости ми, сине! – тя направи опит да се свлече на колене
пред него, но той не ú позволи. Улови я под мишници и я изправи. Реших, че
трябва да изляза. Майка и син да останат сами и да си кажат, каквото им тежи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар