Приятелство - Валентина Добрикова

 

Казвам се Валентина Кирилова Добрикова от гр. София, възраст 48 г. Пиша от няколко години и имам около двадесет произведения, предимно разкази. Имам няколко спечелени конкурса.  През 2012 г. имам отличие във конкурс “Дядо Йоцо гледа“ за разказ „Очи, които гледат от душа“. През 2017 г. от издателство „Буквите“ получих награда за разказ „Все тя, майка ми“ на тема „Всичко за майка ми“. През 2014 г. една лична обида ме мотивира да създам разказ „Приятелство“, като героите са плод на моето въображение. Всички разкази са написани със капка истина от реалния живот. Човек, когато пише, излива душата си.

Приятелство

 

           Пристъпих пред портата, която едва се отваряше от бурени, вплели се като стража, сякаш не дават на случайни минувачи да прекрачат прага на този свещен дом. Със затаен дъх преминавам през двора, който отдавна е опустял. Буца засяда в гърлото ми и едва, с разтреперани крака пристъпвам плахо, сякаш съм крадец. Крадец на минало и спомени. Нима отлетяха тези луди, млади години, които изпълваха този двор и тази къща с глъч и врява. Виждах милата ми майка, която с лекота се справяше с грижите по нас и с къщна работа. Виждах пъстрите лехи, които се виеха покрай пътеката, тя пък водеше към къщата. Лехите бяха оградени от гордо изправени зелени чемшири, а между тях се показваха цветовете на невени и ружи. Колко пъстри, колко ярки и наситени бяха техните цветове! Цветята и маминото лице грееха в спомените ми.

           Мислите ме бутаха напред, към дома и ме връщаха назад към спомените отпреди повече от тридесет години. Едно събитие от ония години не мога да забравя и до днес. То ми тежи като камък в сърцето.

            Спънах се в друг бодил, който се подавеше между чемширите. Докато се изправях, споменът нахлу в главата ми, заедно с прииждащата кръв.

            − Хайде бре, Илкооооо, няма да те чакам − викаше моят най-добър приятел през портата. Игрите ще избягат.

            Още необут, немит, заран тръшвах вратата след себе си и хуквах да го гоня по прашния път, само и само да не избягат игрите. Чувах мама издалеко да крещи, че не съм ял, че не съм се мил, а тичам след моя приятел Ванко.

            − Уфф, деца, деца - откъснато чувах зад гърба си ехото от думите на мама.

            Понякога успявах да взема филия хляб, намазана с олио, а отгоре поръсена с червен пипер, уникален вкус. Мухите ме обичаха и кацаха по лицето ми, защото тичайки и ядейки, се омазвах до ушите. Как да не тичам, та аз Ването го обичах повече от всичко на света. Той за мен беше най-великият.

…

            Чух котешко мъркане, то ме върна в действителността. Огледах се и видях една сива котка да се върти в краката ми. От къде ли беше дошла? Тя беше единственото живо същество в мъртвия дом.

            − Настигни мееее… − викаше Ването. − Аз съм по-бърз от теб.

            Тичах през прашните улици, които бяха пълни с хора, с добитък, с живот. Една голяма, народила сочни плодове ябълка ме удари през лицето, но аз не обърнах внимание, защото виждах само Ването. Усещах порива на горещия вятър, примесен с мирис на окосена трева. Сезонът на коситба. Кичури коса се спускаха по мокрото ми чело, аз само ги отмятах и продължавах да тичам. Имах само една цел − да настигна моя приятел. Той ме водеше към забавни приключения. Прибирахме се, чак когато звездите и луната заплуваха по небето. Млечният път очертаваше посоката − към домовете ни. В дворовете кучетата приятелски пролайваха, защото ни познаваха, и се радваха да ни видят.

           − Ех, писанке, едно време тук беше пълно с твоите дружки, както и с моите стари приятели!

           Сетих се, че откъкто Ванко замина за чужбина, нито бях чул, нито знаех нищо за него. Не се обади, не ме потърси. Аз правих доста опити да го намеря, но напразно. Сигурно отдавна ме е забравил.

           Вървя по пътечката и се опитвам да махна бурените, оплели се в мамините спомени, оставени от положения някога от нея труд. Клоните на стария татков орех се бяха изпочупили. Беше го засадил, за да пази като орел родната стряха. Пак ме налегна мъка, едва сдържах сълзите си.

           − Илкоо, Илчоооооо, айде бе брат, до кога ще те чакам! − викаше с цяло гърло Ването.

           − Идваамммм, идвам - и хуквах през глава.

           След нас хукваха и други деца от селото.  Препускахме безгрижни през полята, обсипани с алени макове и синя тинтява. Усещаше се и ароматът на лавандула, която бе в силата на цъфтежа си. Криехме се по купите сено, случваше се да бутнем някоя и тя да се разпилее. Но, децата нямат спирачки, защото са истински и без ограничения в своите пориви.

           Щурците се опитваха да ни заглушат, свирейки безгрижно, но не успяваха. Тези дни бяха просто сън и мечта за много други деца, които не са могли да се докоснат до това вълшебство и да усетят магията на красотата, дадена от природата. Озарени от слънчевите лъчи, които ни зареждаха с нови сили и пориви, ние препускахме като диви коне, свободни и преизпълнени с енергия.

           Нещо прободе обувката ми. Друг огромен бодил беше паднал на пътеката. Започна да ме свива под лъжичката, душата ми бушуваше от това, което виждах. За това ли са се борили и трудили на тази земя, тя накрая ги прибра всички при себе си и родните места опустяха?

           Влязох в бащиния дом, открих ключа, скрит още в старата делва. Усетих аромата на мама, сякаш всеки момент щеше да се появи и да ми заговори. Въпреки застоялия въздух, не можех да забравя този мирис, който инстинктивно долових. Всичко си бе на мястото и подредено. Паяжините се спускаха от всички стени, от тавана, увиваха мебелите. Подът бе побелял от варта, с която белосвахме всяка година. Исках да беше сън разрухата, която виждах.  А, тя бе реалност. Когато си млад, не разбираш и не знаеш какво е щастие и какво самота.

 

…

           Много от другите деца завиждаха за приятелството ни с Ванчо. Искаха да ни разделят, защото когато бяхме заедно, образувахме един тандем. Надумаха го моя любим приятел Ванко против мен. Завистта няма скрупули! Един ден в училище той ме обиди пред всички с дума, която до ден днешен няма да изрека. Последва шамар. Причерня ми пред очите и ушите ми забучаха. Целият треперех от обидата, не толкова от шамара, който като алено петно грееше на бузата. Всички деца гледаха тази сцена и изпитваха задоволство от постигнатото. Обида, изречена от моят най-добър приятел! Нима бе възможно? От човека, когото най–много обичах, повече дори и от родителите си...

           Прибрах се в къщи ни жив, ни умрял. От мъка ли, от що ли, легнах и цяла седмица не станах от леглото. Вдигнах страшно висока температура. Майка се вайкаше покрай мен. Викна и местния доктор да ме прегледа, но той не установи някаква болест. Тя не знаеше какво ми е в душата и какво точно ме измъчва?  Исках земята да се отвори и да ме погълне. Не можех да понеса обидата и предателството от приятел.

           Лежах болен и мрачен, посивял и безкръвен. Нямах сили да стана, но ясно чувах през прозореца виковете на децата и най-вече тези на Ването. Минавал всеки ден покрай нас, но нито веднъж не попитал за мен. А аз бавно гаснех. Душата ме болеше за приятелството, което предаде. Главата ми тежеше, очите ми пареха и едва ги отварях. Не знаех от сълзите или от треската така ме боляха. Милата ми майка се суетеше около мен и кършеше ръце безпомощно. Видя ми се, че остаря за дни. Очите ú, които винаги грееха, сега бяха потъмнели. Една сянка се спускаше над лицето ú като ореол.

           Не знаех колко време е минало и дали съм жив или умрял. Една заран чух отново детските викове и бавно станах от постелята, едва препъвах. С огромни усилия исках излязох да поема въздух − да глътна живот. Зърна ме Ванко и изкрещя.

           − Илчоооо, айде бе, брат, идвай, късно стана за игрите.

           Не ме държаха краката и главата, но прекосих портата залитайки, и пак тръгнах след него. Той дори не забеляза моето изтощение. Петното на бузата го нямаше, но в душата и до ден днешен го нося. Понесох се след приятеля си, олюлявайки се, пак слушах неговия глас, следваха устрема му. Чувах мама как нарежда, че съм болен и отслабнал, че не съм хапнал.

 

…

           Озърнах се и очаквах да ме извика моята майчица. Исках да се сгуша в прегръдките ú и да поискам прошка за това, че вместо на нея, посветих времето си на едно изгубено приятелство.

           От спомените за отминалото време, от мъката по запустелия бащин дом, от спомена за предателството, краката ми се подгънаха. Седнах пред прага на старата ни къща и гушнах сивото коте и заридах на глас.

към страницата