Мостът на разказвача на приказки - Илияна Делева

 Илияна Делева завършва ДБИ (днес УНИБИТ) със специалност „Книгоразпространение“ и СУ „Климент Охридски” със специалности „Педагогика“ и „Български език и литература“. През 2013 г. завършва и магистърската програма „Литературата – творческо писане”.

През 2017 г. излиза дебютната ѝ поетична книга „Сто лични”, изд. „Скалино“.

Стихове и разкази публикува в алманаси и в сборника „Споделено с Люлин”, както и в сайтове за литература и култура: „Буквите“; „Литературен свят“; „Грозни пеликани“; „Стихове.бг“, и „Литературен свят“. Поддържа собствен блог „Бонбони”.

Нейни рецензии и критически студии печатат в-к „КИЛ“; „Литературен вестник“ и сп. „Литературата“.

Нейни хайку са публикувани в хърватското списание Diogen, сайтът The World Haiku Review и някои сборници.

Работи като начален учител.

Мостът на разказвача на приказки

 

− Дядо, къде се отнесе?

Звънливото гласче го върна в действителността. Наистина се беше отплеснал в някакъв спомен. Вървеше по мост. Голям, бетонен градски мост. Над малка рекичка, невидима и нечувана в горещите летни дни. Пролет, когато реката придойдеше и забучеше… Но очичките на момиченцето го заставяха да се върне към конструкцията на масата пред него.

Беше седнал да направи дървен мост за принцесата. Разбира се, че ще стане прекрасен дървен мост, като от книжката с картинки. Момиченцето вече му подаваше следващата летвичка, която той да сглоби. Момченцето довършваше оцветяването на хълм от папие-маше. Едното му око се отклони към сестричката му в очакване тя да помоли дядо им докато работи да им разказва приказка.

Мъжът погледна с обич двете деца и се съсредоточи в строежа.

Спомените го връщаха към друго пътуване и друг мост. Въжен, щом стъпиш на него и той се разклаща, така те държи на щрек докато не усетиш твърдата земя на другия бряг под краката си.

Мостове. Мостове да искаш в живота на един мъж. Философски разсъждаваше дядото. И повечето непреминати или пък разрушени. Спомни си приказката, така и невидяла бял свят на една от вълшебниците на разказването, в която се усети като герой, оня дето още минава по моста. Дали наистина беше за него? Ласкаеше се да го вярва.

− Имало едно време – започна той.

− Дядо, разказваш ли или играем? - попита нетърпеливото момиченце.

− Тихо! – сопна се братчето ѝ, - сигурно ще разказва.

− А ти как искаш? – усмихна се дядото.

− По-добре разказвай, а после може да поиграем.

− Добре, значи имало едно време един пчелар.

Децата така се увлякоха, че забравиха какво правят. Заслушаха се. Нещо им подсказваше, че тази приказка хем е приказка, хем не е. Никога още не бяха я чували. Струваше им се, че дядо им точно сега, в този момент я измисля. И го гледаха в устата. Да не изпуснат нито звук. После щяха да го гледат мълчаливо как седи и записва вече излелите се от устата му думи в тетрадката с широки редове.

Докато дядо им разказваше, те ясно си представяха човека, който крачи между кошерите и говори с пчелите. Чуваха бръмчащата им песен. Струваше им се, че този човек прилича малко на техния дядо. Когато приказката стигна до мястото, в което пчеларят трябваше да си тръгне към къщи и да премине по гърбавото мостче над рекичката, децата се сетиха, че строят замък с градина и тъкмо са започнали да изграждат мост. Поискаха да се върнат към заниманието си, но тогава дядо им спря и каза:

– Правете сами каквото можете, аз ще запиша приказката в голямата тетрадка и после ще се присъединя отново.

Близнаците огледаха вече направеното и взеха боите и четките да оцветят хълмовете, по които тяхната принцеса щеше да се разхожда или да язди малкото си пони.

Дядо им седна зад писалището да запише приказката, която току що бе измислил за тях. Мислите му се въртяха все около някакви мостове. Помнеше градът, в който учеше като момче и реката му. Мост до моста – през няколко стотин метра. Имаха една игра – тръгваха от двете страни на реката, тичаха, пресичаха на всеки мост отсреща и така докато се съберат на голямото кръстовище на транспортния път с автомобилите.

Дойде му на ум, че всъщност човешкото пътуване е вечно минаване по някакви мостове, строене на мостове, метафорично казано, към някакви хора и мечти, или пък разрушаване на мостове. Колко мостове бе съградил в живота си? А колко бе взривил с опакия си характер? И тази тетрадка с приказки, които нямаше никакво намерение да издаде. Нима не беше и тя един мост – мост от приказки, мост от думи.

Самото строене на приказното царство на близнаците, в което неминуемо трябваше да направи мост, нима не беше строене на мост към тях самите – неговото продължение.

След като беше готов с поредната приказка мъжът стана. Прибра тетрадката. Върна се при децата, но не ги намери там. Бяха оцветили всички хълмове и сега се гонеха в двора. Звънливите им гласчета напомняха жужене на пчели. Или наистина чуваше пчелите от приказката си? Сипа паничка мед и повика внуците за закуска. Вече знаеше нещо повече за мостовете и можеше да продължи да строи с двамата си помощници.

към страницата