Понтонът - Явор Цанев

ЯВОР ЦАНЕВ

Роден е на 13.10.1971 г. в гр. Русе.

Завършва:

„Книгоразпространение“ – Колеж по библиотечно дело – София;

„Библиотечно-информационни дейности“ – Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий“;

„Медии и реклама“ – Великотърновски университет „Св.св. Кирил и Методий“.

В периода 1996 – 2009 г. – работи в Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе, на различни длъжности.

Собственик на издателство GAIANA.

От 2012 г. издава периодичното издание за фантастика, фентъзи, крими и разкази на ужаса „Дракус“, в което се публикуват основно български автори. Организира няколко национални литературни конкурса, в които е жури, включително за разкази от български автори, вдъхновени от Стивън Кинг, Рей Бредбъри, Алън По, Лъвкрафт.

Публикува в различни регионални и национални медии – традиционни и електронни.

Включван в национални антологии. Заемал е призови места в конкурси за проза.

Почетен председател на Клуба на авторите на хорър „Lazarus“.

Награди:

Специалната награда за разказ до 1000 думи (2013) на името на Агоп Мелконян (разказ „Селцето“);

Награда „Светлоструй“ – 2014, за проза, за сборника „Вино за мъртвите“;

Номинация за Литературна награда „Елиас Канети“ – 2015 г., за сборника „Вино за мъртвите“;

Най-добър писател – Българска номинация на Еврокон – 2017;

Най-добър популяризатор на фантастика – Българска номинация на Еврокон – 2017;

Гранд-майстор на фантастиката – Българска номинация на Еврокон – 2017.

Автор на:

„Траурни кристали“ – стихове (1994);

„Избраникът“ – разкази (1996);

„Икон“ – стихове (1999);

„Необходими ангели“ – стихове (2009);

„Четиристишия“ – стихове, букарт миниатюра (2009);

„Необходими ангели“, второ допълнено издание – стихове (2012);

„Странноприемницата“ – разкази (2013);

„Вино за мъртвите“ – разкази (2013); второ издание (2015);

„Слънчогледите“ – разкази (2014);

„Home, sweet home!“ – разкази (2015);

„Избраникът“ – разкази, юбилейно издание (2016);

„Необходими ангели“, трето издание – стихове (2018);

„Целунат от Бога“ – разкази (2018).

С разказа си „Понтонът“ Явор Цанев спечели:

Награда на публиката;

Награда на журито

За разказа „Понтонът“ съм вдъхновен от живота край Дунава, от всичко, което крайбрежната алея дава на хората, които я посещават често, и от идеята, че понякога самата река може да бъде мост – не само в пространството, като свързва градовете по протежението си, но и във времето – където спомените живеят свой собствен живот и мостовете между съдбите на хората остават неразрушими.

ПОНТОНЪТ

На 60 години съм.

От хлапе идвам тук, край реката.

Качвам се на този същия понтон и гледам мътните води, които лениво следват своя път. Мислите ми се понасят с водата и мога да стоя така часове. Доста хора смятат, че не съм с всичкия си.

Реката е неразделна част от град като нашия. Реката не спира да се движи, водите отминават, но тя остава до нас. Всички ние, които живеем тук, сме свързани от деца с реката. Още майките ни са се разхождали с бебешки колички и неосъзнавайки, сме вдишвали от влагата, която се носи във въздуха. Като хлапета сме тичали, хвърляли сме камъчета и сме правили „жабки“. Тайно от родителите си сме се къпали в прохладните води през лятото. Като по-големи, сме скачали от понтона и сме оставяли течението да ни носи, отпуснати и доверили се на водата. На много от нас бащите или дядовците са били рибари. Ние също сме клечали като хлапета, загледани в звънчетата, които трябва да съобщят, че се е хванала риба.

Всеки се е разхождал по брега с човека, когото обича. Реката е идеалното място за влюбени. Водите ѝ се носят и сякаш подканват да ги прекосиш. Тук свършва градът и започва „широкият свят“.

Водата пляска под понтона и съвсем леко го поклаща. Звукът е особен, бълбукащ, леко заплашителен. Внушава ти, че под блестящата на слънцето повърхност се крият тайни, че там има неща, заровени в тинята, че водата само изглежда свежа. Смятате ли и вие, че не съм с всичкия си?

Добре.

Каквото и да отговорите, ще кажа: „Добре“.

И ще продължа да си спомням.

Години наред идвах на този понтон, стига времето да позволяваше това. Разполагах такъмите и стоях с часове, загледан във водата. Не мислех за нищо. Поне опитвах да не мисля. Реката пътуваше пред очите ми и знаех, че лекува. Отнасяше с течението си спомените – всичко онова, за което ви разказах – и особено разходките с тази, която обичах. Вълничките отмиваха раните в съзнанието ми, галеха и успокояваха, капсулираха болката и запечатваха думите като в неадресирани пликове. Мълчах и пушех, хвърлях фасовете и проследявах отдалечаването им. Понякога се сепвах, когато звънчето ме връщаше към реалността и настояваше да реализирам улова.

Рибата я приготвям страхотно. Храня се сам.

Отдавна е така. Години. Помня датата, в която ме напусна, но какво означава „дата“? Датите отминават. Остава преодоляването. Ден след ден, нощ след нощ, ежедневие, работа, жестове – нереален свят, в който съществуваш, но не си ти. Чакаш само да ти остане време и да отидеш на понтона, за да се отдадеш на лечебната гледка. Да почувстваш как невидима ципа затваря раната, как тя заздравява и прави крехка алена коричка. И така отново и отново, без да имаш сили и желание да правиш каквото и да е друго. Само понтонът, пляскащата вода, моментната радост от улова, поздравленията на случайните наблюдатели, когато извадиш някой по-голям сом.

Отново пътят към дома, очистването на рибата, разпределянето ѝ на порции, мълчаливото похапване и от време на време предателската мисъл: а дали тя си спомня... И нещо напира отвътре, пърха, сцепва заздравялото на раната и оттам бликва другата жестока мисъл: стоиш на брега и гледаш водата, защото знаеш, че тя живее далеч нагоре по течението, в друг град, в друга страна... реката е това, което ви свързва... така се залъгваш, че все още има някаква връзка между твоя и нейния живот. Понякога изтриваш сълзите, друг път ги оставяш, защото болката не може да се изтрие. Можеш само да продължаваш да стоиш на понтона, където усещането, че в теб нещо заздравява, те прегръща, залюлява те и те успокоява с майчинска ласка.

Може би вече разбирате защо изглежда, че не съм с всичкия си...

Но не, още не...

Аз дори не желаех да чувам името на страната, в която тя отиде да живее. Аз дори не отварях карта, за да видя, че градът е на същата река, аз не исках нищо друго, освен да забравя и да се излекувам от болката.

Това отнема време. Дати. Календари.

Реката бе единственото нещо, което ме крепеше. Понтонът, който наричах „мой“ и приютяваше болката ми. Водата, която се носеше неизменно и отмиваше всичко. Спокойствието. Поклащането и пляскането под понтона, утаяването някъде дълбоко под мен.

Дори когато се хванеше особено голяма риба, аз действах спокойно, с премерени движения и без никаква емоция. Емоциите ми бяха отдавна изчерпани. Когато онзи ден извадих най-големия сом, който някога съм хващал, също не трепнах.

Не ходех на понтона заради улова.

Знаете вече защо ходех там.

Когато се прибирах, едва влачех огромното създание. Главата на сома бе огромна. Тялото му тежеше, ръцете ми трудно издържаха товара. Докато го чистех от вътрешностите, разсъждавах колко време ще ми отнеме да го направя на порции и да натъпча фризера с него. Чудех се дали ще стигне мястото.

И тогава се случи.

Разбрах, че вече нищо няма да е като преди.

Разбрах, че по друг начин ще ходя до понтона.

Че стоенето край реката ще придобие нов смисъл, че няма да я има онази магия. Онова усещане, че някъде нагоре по течението тя може би също гледа водата...

Защото извадих от вътрешностите на сома пръстена, който ѝ бях подарил в едно незабравимо време. Пръстена, който тя си сложи и повече не можа да махне. Пръстенът, който съдбовно се срасна с нея.

Тогава се смяхме, казах ѝ, че ще е винаги моя...

Винаги моя...

Сега гледах надписа от вътрешната страна. Прокарвах палец, за да се отличат по-ясно буквите, името, посланието, а рибешката кръв и люспи да не пречат.

Познавах реката. Отраснал бях с нея. Под блестящата на слънцето повърхност тя винаги е крила своите тайни. Но тази част от реката за мен не бе тайна – имаше само един начин пръстенът да се озове във вътрешностите на сома.

Водата се движи, но реката стои.

Кръвта тича из тялото, но не го напуска.

Мислите се стрелкат в съзнанието, но не можеш да избягаш от тях. Когато се качвам на този същия понтон и гледам мътните води, които лениво следват своя път, те се потапят във водата, заравят се в тинята и ме карат да стоя така с часове. Там, където усещам, че е тя.

Доста хора смятат, че не съм с всичкия си.

към страницата