Мостове за изгаряне - Кристина Маринова

КРИСТИНА МАРИНОВА

Казвам се Кристина Маринова. Родена съм в Русе на 12.08.1971 година. След завършване на средното си образование съм изучавала „Океанология“ във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ в град Варна и „История“ в Шуменския университет.

Автор съм на криминалния роман „Криминалният случай на клуб „Анонимна Лакомия“, както и на няколко къси разказа. В момента пиша продължение на „Лакомията“, както и още един роман.

Обичам книгите, операта, поезията и пътуванията.

С разказа си „Мостове за изгаряне“ Кристина Маринова е:

втора в класирането за Наградата на публиката,

безспорният фаворит за Наградата на Дамски писателски клуб „Фортуна“

За разказа ме вдъхнови една лична история, белязана със скръб и загуба, но и с надежда

МОСТОВЕ ЗА ИЗГАРЯНЕ

Има много мостове за изгаряне в този град.

Зъзнех в зимното си яке, стъпила съвсем в началото на единия от тях. Едва виждах реката от плътната мрежа сълзи, която замъгляваше погледа ми.

Защо бях тук, в този град, отново?

След пет години, след опожарените в сърцето ми мостове, след онази тотална съкрушителна загуба, която се беше случила точно на този мост, само няколко крачки напред, в една нищожна, нищо незначеща за целия свят секунда.

Само една секунда, в която бях някъде другаде, и загубих Мила.

Върнах се отново тук.

Зъзнех от студ и скръб и си спомнях ледения парапет, малката ѝ ръка, студена и влажна, и онзи шепот, почти вик: Мамо, мамо!, как се протягам и ръба на влажното ѝ от мъглата яке близва моята ръка – като бръснач, който беляза спомените ми с жестока рана.

После Мила полетя надолу, бързо и смъртоносно, а малкото ѝ, крехко тяло се оглеждаше в безумните ми, ослепели от мъка очи.

Не помня какво съм мислила дали съм чувствала, как съм му крещяла, че го мразя, защото той не беше там и не спаси и двете ни, а казваше, че сме най-безценните му.

В себе си бях тръгнала далеч от Русе, много по-рано от убийствения звук на първата буца пръст върху малкия ковчег.

Има много мостове за изгаряне от този град и към този град, казвах си, докато самолетът заличаваше връзката ми с всичко тук и разтягаше разстоянията в сърцето ми. Злобата в мен тържествуваше, представях си как горя тези мостове, как ги взривявам само с поглед, или когато леко ги докосна. Пламъците бушуваха и унищожаваха всичко по пътя си, а аз крещях срещу тях от радост, че тук, върху тях, вече никой няма да се целува, няма да прегръща любим човек, никой на никого няма да обещава „утре“.

Пет години бях далеч оттук, бях в друг град, в който също има мостове и не спирах да се питам дали и тях някой вече не беше изгорил, защото вървях по тях, без да изпитвам нищо, без да усещам зова им да погледна реката, галейки перилата им, които можеха измамно да обещават спасение. Вървях по тях и им се надсмивах, че аз вече съм унищожила подобните им на едно друго място, в друг град, далеч от тях и те сигурно са дочули как се разбива бетона и дрънчи металът в предсмъртна агония.

И после започнах да сънувам Русе. Той ме притегляше със сила, с която сякаш ме ослепяваше и ме караше да се лутам боса и без багаж в сънищата си, тичайки по Дунав мост, бързайки на всяка цена да достигна до тук, на това място, на което бях сега, преди да се събудя.

И се върнах.

Защо? Защо?

– Анелия – гласът му ме изтръгна от безумието като спасителна ръка, която тогава не успя да ме спаси. Не успя да спаси дъщеря ни. – Анелия, моля те, погледни ме!

Усещам пръстите му на рамото си. Топлината им се разлива по мен и най-после сълзите потичат. Треперя и ридая, а думите не се разбират, защото те са сухи и мъката пращи в тях като ония клони, които пращяха в огъня на пожарите, които запалих преди години в себе си.

Поглеждам го в очите и си казвам, че е за последно, само за да видя присъдата му, която си спестих тогава, когато дъщеря ни си отиде завинаги. Но в тях има само болка, обич и отражението на един мост, който той е пазил, за да има как да се върна.

към страницата