Мостовете разделят и свързват - Радина Ангелова

РАДИНА АНГЕЛОВА

Казвам се Радина Ангелова. На 21 години. Родена съм в Сливен, живея в гр. Сунгурларе и уча в Пловдив, специалност „Биология“ в ПУ „Паисий Хилендарски“. Пиша от 8 години. По същото време започнах да участвам в конкурси за разкази, регионални и национални. През 2012-а година, в конкурса на издателство „Просвета“ за творческо писане, получих електронен сертификат, че моя творба е сред 55-те най-добри. Горе-долу по същото време моят разказ „Убити мечти“ бе публикуван в електронното списание „Думите“. През 2017 г. мой разказ („Детегледачката“) бе включен в сборника „Спри, обичам те!“ на изд. „Фараго“ Имам 71 написани разказа, 10 започнати романа в различен етап на развитие и два завършени фенфикшъна за Анита Блейк – „Ловецът на вампири“ от Лоръл К. Хамилтън. Пиша в различни жанрове – исторически, фентъзи... – като се старая да засягам актуални социални теми.

МОСТОВЕТЕ РАЗДЕЛЯТ И СВЪРЗВАТ

Михаил пристъпи в кабинета ми с уверена походка и се разположи на кушетката. Блесна сваляческа усмивка, а черните му очи обхождаха тялото ми. В практиката си бях свикнала с подобни погледи. Криеше се зад модела на сваляча, но аз исках да достигна до истинската му същност. Той бе костелив орех, но ако ударя на правилното място, черупката щеше да се пропука. Самият факт, че не вярва на жени, пречеше да сработи терапията. Използваше ги само като сексуален обект и като носна кърпичка ги изхвърляше. Опитваше се да употреби и младата си сладка терапевтка. Въпреки това, ето го отново в кабинета ми, в безупречен вид – втален сив костюм, розова риза и синя вратовръзка. Пригладил черната си коса с гел и с цветя в ръце, сякаш отива на среща.

На миналия сеанс го оставих да говори и почти не се намесвах. Исках да се запозная с начина му на мислене, с чувствата, с проблема му и да изградя стратегия да го разрешим.

Сподели, че всички жени го напускали. Всички, които обичал и с които имал сериозна връзка, си тръгвали. Бил много наранен, но вече не му пукало. Поради това, вече не търсел любов и утолявал потребностите си при проститутки. Ако всичко бе наред, както твърдеше, нямаше да седи тук на кушетката ми и да иска промяна.

– Припомни ми докъде бяхме стигнали на предния сеанс. Ти достигна до едно заключение накрая... – наместих очилата си и седнах по-удобно на стола си.

– Жените са кучки – той разпери ръце, сякаш това бе всеизвестна истина.

Аз също съм жена. Той слагаше всички жени под един знаменател, както наранена жена би казала, че всички мъже са еднакви. Опитваше се да ме провокира, срещнал погледа ми.

– Коя е жената, която първа те разочарова, за да мислиш така?

– Майка ми – гласът му потрепери.

Беше ми казал, че е сирак. Изключих вероятността да го бе изоставила и за него да е мъртва емоционално, а не физически. Ако бе мъртва, тя не можеше да се върне, за да се сдобрят. Друг бе въпросът, че ако все още бе жива, надежда имаше. Често проблемът с връзките се коренеше в отношенията с родителите; за да се освободи от болката, трябваше да прости на майка си и да възвърне обичта, уважението и доверието си към нея. Това разбуди любопитството ми, но не исках да го притискам.

Настъпи неловко мълчание. Михаил не даваше признаци да иска да продължи.

– Разкажи ми – подканих го.

Той въздъхна и отклони поглед, признак за несигурност. Изражението му подсказваше силна болка и гняв. Сплел пръсти като в молитва, въздъхна и седна на ръба на кушетката, сякаш всеки момент се канеше да си тръгне, ако въпросите не му харесат.

– Бях на четири години. Майка мечтаеше да отиде на почивка в Дубай. Един ден приятелят ѝ се прибра с огромен букет рози и новината, че още утре заминаваме. Всички бяхме толкова ентусиазирани колко хубаво ще бъде. Майка не спираше да се усмихва и да целува приятеля си. Той каза, че имал малко работа в Румъния преди това, щял да иде да я свърши и тогава да заминем.

Шофираше и спореше по телефона на чужд език. Стигнахме до Дунав мост в Русе. Спряхме от българската страна. Той излезе и ме повика да се запозная с едно момче, син на негов приятел, малко по-голям от мен. Заиграхме се. Неусетно приятелят на мама се качи обратно в колата и потегли. Тя дори не се обърна, не извика, не се разплака. Колкото и да ревях, да се тръшках и да молех, ги изгубих от поглед. Мостът ни раздели.

Мъжът ме потупа по рамото и каза, че за мен нямало билет и майка ми не ме искала, не съм се връзвал в картинката. Каза, че от днес те са моето семейство. Метнаха ме на рамо и заживях в мизерия и глад при тях. Там научих, че прехраната се изкарва с труд и пот на челото.

Когато станах на шестнадесет ме изритаха, защото съм бил достатъчно голям да се издържам сам. Всеки път, щом имах нужда от майка, отивах на същия мост, изпушвах една цигара, загледан в далечината, и си представях, че се завръща.

– Не потърси ли майка си? Тя не се ли свърза с теб? – бях потресена.

Това бе първото, което ми дойде наум. В практиката си съм слушала за всякакви проблеми в отношения с майката, а и липсващият родител нямаше как да се защити.

– Не я откриха. Сигурно ме е забравила, кучката – подпря глава на длани.

– Сигурно има някаква пречка да те открие?

Той се умисли. Часовникът тиктакаше.

– Смених си името. Не исках да ме свързват с нея по никакъв начин – въздъхна. Придърпваше ръкавите си с треперещи пръсти.

– Успял си – отвърнах с ирония. Нямаше и следа от маската му. Пред мен стоеше несигурен, наранен и жаден за любов мъж. Започвах да му съчувствам.

– Това нищо не променя – повиши тон и стисна юмруци, зачервен.

Стана и си тръгна. Ако си тръгваше всеки път, след като достигнеше до болезнена истина, щяха да ни трябват още сеанси, за да разрешим проблема. Той все още беше заслепен от гнева си.

Следващата седмица пак дойде. Този път облечен с тениска и дънки. Не се опитваше да ме сваля. Вече не представлявах за него сексуален обект. Очаквах го с вълнение. Седна и се умълча. Продължихме оттам, откъдето спряхме.

– Може да те мисли за мъртъв... – започнах.

– Както аз се отказах от нея? – намръщи се.

Не му харесваше накъде отива разговорът. Не искаше да разбие илюзиите си. Осланяше се на лошите си емоции, защото само те му бяха останали. Трябваше да види светлината, а не да си заравя глава в пясъка.

– Може да са я излъгали като теб, че не те иска – приготвих се да записвам.

– Не е лъжа. Знам го! – Ако бе дете, щеше да си запуши ушите.

– А не ти ли е хрумвало, че сте станали жертва на трафик на хора? – предположих. Говореше само за собствените си проблеми, което бе егоистично.

– Да е станала проститутка?

Защо всички разглеждаха трафика на хора така? Той означаваше и трудова експлоатация, както беше станало при него. Модерната форма на робство, както го наричат, е свързана с безброй унижения, мъчения, контрол, манипулиране, фалшиви обещания, докато жертвата не стане покорна, смазана като безропотно животно с етикет за продан.

– Може да са я заплашили и принудили да прави каквото поискат, за да не пострадаш.

– Да са я изнудвали чрез мен? – имаше надежда, щом загрява, но все още отказваше да повярва.

– Именно.

– Помня, че записвахме видео на камерата, докато си играя – разтърка клепачи. Опитваше се да не заплаче.

– Имала е какво да губи, най-скъпото – своя син.

– Не съм я карал да се съгласява... – сви юмруци задъхан.

Майчината любов и жертвоготовност са безгранични. Само жена може да го разбере. Започваше да осъзнава пропуска в мисленето си. Започваше да ми вярва и да предполага какво може да ѝ е коствала раздялата. Хората са като пластилин. Оттук насетне трябваше да пипам внимателно.

– Това как те кара да се чувстваш?

– Бесен – изкрещя.

Нормално е да боли, да плаче и да се ядосва. Това бе целта. Ако не натисна болното място, просто терапията нямаше да сработи. Важно бе да се прости с болката. Клатеше глава. Мислите му сигурно бяха каша. Той бе на път да рухне и да престане да бъде адекватен. Стисна зъби. Имаше решително изражение. Не сподели намеренията си.

Стана и затръшна вратата след себе си. Не успях да го спра. Сигурно щеше да извърши някоя глупост. Например да се напие или да иде при проститутка, което пращаше терапията по дяволите.

След последната ни среща Михаил така и не се появи. Не си вдигаше телефона. Прекъсна всякаква връзка с мен. Не завършихме терапията. Тревожех се. Загубих доверието му.

След половин година той сам ме потърси. И ето ни тук, на Дунав мост, който преди тридесет години бе разделил майка и син. Чакаме завръщането на майката на Михаил. Той стиска ръката ми като онова уплашено дете от миналото.

Зададе се полицейската кола. Спря на петдесетина метра от нас. От нея слезе слаба възрастна жена. Сложи длан над очите, за да ни огледа. Михаил затаи дъх. И тогава се случи чудото. Пусна ме и се затича да я прегърне. Най-после бяха заедно. Нямаше как да не се разплача.

към страницата