Русчук - Здравка Христова

ЗДРАВКА ХРИСТОВА

Потомка на видна русчушка фамилия.

Следвала у нас и в чужбина. Пише поезия и проза на четири езика, в т.ч. хумор и сатира, и сама прави илюстрации към тях.

Участие в редица сборници от национален и местен мащаб. Последни отличия: І-во място в националния конкурс „Любовта е пиянство“(Силистра, 2017), награда за творческо постижение от международния конкурс „Белоцветните вишни“ (Казанлък, 2017) при дебют, І-во място за цялостно представяне от БХС – 2017. Публикации в периодичния печат и в Интернет.

РУСЧУК

Имало някъде из Европа един град Русчук, в който нямало значение какъв си: от кой народ, от коя вяра, важното е да си русчуклия. Всички били като братя.

Из руската литература от 18. век

– В църковния салон дават страшен филм. Снощи ходихме. Една банда престъпници, преследвания, приключения, джунгли... – Тошо разказваше бързо и въодушевено. – Без малко да ги настигнат, едва профучават през моста и той се разтваря, за да премине някакъв кораб.

– Е-ха-а! – не се сдържа едно от момчетата.

Но повечето от тайфата слушаха с помръкнал поглед. Беше 1943 година. Евреите можеха да ходят само в кварталното кино „Одеон“ (после „Ц. Церковски“), където пускаха детски филмчета от типа на „Мики Маус“ „и „Фантомас“. Тодор явно беше намислил нещо.

– В четири и пет зад киното!

Бяха точни. Изчакаха да започне прожекцията. Щом и последните закъснели влязоха, Тошо кимна да го следват, изкачи страничната стълба за балкона (тя беше външна, вратата – също). Извади кухненския ключ от къщи и внимателно го завъртя в ключалката. Тези, кованите, бяха шест модела и такива съвпадения не бяха рядкост.

Влязоха на пръсти. В тъмното никой не ги усети. Всички бяха се прехласнали по екрана. Слава Богу, сюжетът едва започваше да се заплита. Момчетата се вживяваха във всяка подробност.

Изведнъж светна. Досадно! Пак са оплели лентата! Но след няколко минути проблемът беше отстранен и прожекцията продължи. Ето я и най-после безумната гонка по аутобана. Ето сега ще стигнат до моста. О, не-е-е! Пак светна! Този път вратата на балкона се отвори! Полиция. Огледаха се и тръгнаха право към техния ред. Явно неслучайно. Някой ги беше мярнал през паузата и не бе пропуснал да докладва, че в киното има еврейчета. Момчетата изтръпнаха.

– Документите!

И тогава едно от тях, четиринайсетгодишно, с бледомургаво, симпатично лице рязко се изправи и ги изгледа абсолютно хладнокръвно, с убийствено презрение.

– Кой си ти бе, келеш, че не познаваш един ГЕРМАНОВ?!

Беше Арманд, син на най-видната еврейска фамилия в града. Дори жълтата звезда му стоеше като орден. Светкавично до него се изправи Тошо. Българин. От не по-малко уважаван род. Година по-млад, висок, слаб, светъл и синеок, отличник на Германското училище, син на висш банков служител, завършил в Хайделберг. Той носеше значка от солидарност с приятелите си евреи. Може би затова му бяха дали прякора „Брат“.

– Моята карта ще искате ли ? – със студено предизвикателство се осведоми той.

Наставаха и другите. Тълпата настръхна. Кой смее да посяга на достойнството на един русчуклия? Полицаите някак се снишиха и неловко се измъкнаха. Прожекцията продължи.

Всъщност какво беше станало? Нищо! Просто отново, за кой ли път, бяха почувствали оня невидим духовен мост, свързал дори в часа на изпитанията, независимо от разликата в етноса, вярата, политиката, всички, които носеха с чест името РУСЧУКЛИЯ.

към страницата