Нимфа от реката - Калоян Захариев

КАЛОЯН ЗАХАРИЕВ

Роден съм през 1987 г. в град Генерал Тошево, област Добрич.

Завършил съм Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ със специалност „Право“. Към настоящия момент работя като юрисконсулт в Общинска администрация Генерал Тошево. Пиша от 13-годишен и за това време съм написал стотици разкази и четиринадесет романа.

Първият ми творчески успех е през далечната 2006 г., когато мой разказ се класира на трето място в конкурс, организиран от българското гейм-дизайнерско студио „Mast Head Studios“.

Сред по-значимите ми успехи са второ място на конкурса „Познай бъдещето“ (разказ – „Прекрасен нов свят“), второ място на международния конкурс „Изкуството против дрогата“ (разказ – „Просто работа“), специални награди на тематичните конкурси на Fentasy Larp Center „Магията на пролетта“ (разказ – „Пролет е и Love is in the air“) и „Лятна буря“ (разказ – „The tempest, но определено НЕ от Бил Шекспир“), поощрителна награда на конкурс за млади литератори от България и Русия по повод 135-годишнината от Освобождението (разказ – „Черните дъбове на Карапелит“), първо място на конкурс „Варна на младите“ (разказ – „Рани“), първо и трето място на конкурсите за фантастичен роман на клуб „Галактики“ (разказ – „История за некроманти, слуги и демони“ и разказ – „История за некроманти, слуги, демони и разни други неща“), две отличия на конкурсите по повод фестивала „Созополис“ (разказ – „Молитва за дома“ и разказ – „Цял един живот“), второ място на конкурса „Млади и свободни“ (разказ – „Свободен“).

Три от романите са издадени: фентъзито „Ех, магесническа му работа“, криминалният „Обикновеното лице на злото“ и насоченият към юношеската аудитория „Съкровище, пищови и южни морета“.

С разказа си „Нимфа от реката“ Калоян Захариев е:

безспорният фаворит за Наградата на вестник „Форум“

Русе е прекрасен град. Посетих го за пръв път твърде късно – по време на кандидатстудентската кампания преди около хиляди години. Тогава разбрах три неща за града – жените са много красиви, архитектурата е прекрасна и комарите са истинско проклятие. Една от най-впечатляващите гледки в Русе, ако не и в България, е Дунав мост, по който минах по време на една прекрасна екскурзия до Румъния. Оттогава си търся повод да вкарам всичко това в история и благодарение на организирания от Вас конкурс ми се отдаде тази възможност.

Колкото до любовта… е, всеки разказ трябва да е посветен на нещо хубаво, нали? А какво по-хубаво от нея?

НИМФА ОТ РЕКАТА

Нимфа. Това си помисли момчето, когато видя момичето да излиза от реката, голо и окъпано в сребърната светлина на кръглата луна. Тя потрепери на нощния хлад, а хилядите капки се стичаха по голата ѝ кожа и мокреха тревата. Момчето гледаше иззад дървото и си мислеше само едно:

Божичко, сънувам.

Момичето се огледа. Нищо, брегът на Дунава беше пуст. Беше тихо. Пляскът на реката, по чиито мастилени води се очертаваше лунната пътека. Вятърът шумолеше в клоните на дърветата. Момичето потрепери и кихна. Разтърка голата си кожа с ръце. Пак кихна. Огледа се объркана.

Откъде…

Момчето погледна към отсрещния бряг, румънския. Там припламваше самотна точица на фенер.

О, не, не е възможно…

Момичето пак кихна и момчето подскочи. Прехапа устни. Искаше му се да ѝ каже да не вдига шум. Покрай реката вървяха войници. Георгиу-Деж властваше в Румъния, а Червенков – в България, но това не правеше двете държави приятели. Въоръжените патрули по брега и катерите по реката бяха доказателства за това.

Момичето нави дългата си черна коса, за да я отцеди. По тревата закапа вода. Красивото, голо тяло блестеше на лунната светлина като излято от сребро. Пак кихна. Избърса носле и подсмръкна. Беше юни, а нощите – топли, но идващата от далечен Шварцвалд и проправяща си път през цяла Европа река, беше студена.

Момчето разкопча ризата си и излезе иззад дървото:

– Здравей.

Момичето подскочи. Обърна се толкова рязко, че се подхлъзна на тревата и падна на коляно. Мократа коса шляпна по голия ѝ гръб. Тя прикри гърдите си с ръце и прехапа устни, за да не изпищи.

– Не се страхувай!

Топлият, миришещ на зеленина и кал ветрец накара ризата в протегнатата му ръка да заиграе. Момчето с мъка завъртя глава, за да не гледа голото момиче. Тя внимателно взе ризата и бързо я наметна сякаш се страхуваше, че той ще се опита да си я вземе обратно.

– Mulțumesc.

– Константин – каза момчето и се посочи с пръст.

Момичето го изгледа учудено. Изведнъж се усмихна:

– Flora.

– Ти, нимфа ли си? – попита Константин, без сам да знае защо.

Момичето примигна неразбиращо. Вдигна пръст и посочи светлинката, трепкаща сред потъналия в мрак отсрещен бряг. Усмихна се смутено.

– Îmi place să înoate[1].

– Не разбирам.

Момичето го гледаше с големи кафяви очи. Усмихваше се сякаш знаеше някаква си нейна малка тайна. Ризата беше залепнала по гъвкавото ѝ мокро тяло. Момчето я гледаше. Вдигна ръка. Момичето не трепна. Леко докосна лицето ѝ. Кожата ѝ беше хладна, гладка и нежна като коприна. Да, беше истинска… съвсем, съвсем истинска. Двамата се гледаха сред тишината и самотата на реката и… изпращяха клони:

– Ох, по дяволите!

Двамата замръзнаха. Груб глас, мъжки. След миг се обади друг. Долетя смях. Трима мъже, които приближаваха. Между дърветата се плъзна светлината на прожектор.

– Това са войниците!

Момичето скочи на крака и се затича към ръката. Нагази сред калта. Обърна се към момчето и му помаха. После се плъзна сред мастилените води. Дунав я погълна безшумно.

Сред дърветата се измъкнаха трима войници, наметнали на рамене пушки. Фенер огря момчето и го накара да замижи:

– Хей, ти пък какво правиш тука, момче? – обади се единия войник, същия който се беше спънал.

Сграбчи го за ръката и го дръпна. Момчето не се опита да се бори. Не можеше да откъсне поглед от гладката речна повърхност, посребрена от кръглата луна. Войникът объркано насочи фенера към реката и сиянието като жълтеникаво око, пробяга по тъмната повърхност. Нищо освен вълничките, плискащи се тихо в калта по брега.

– Чакай, ефрейтор, познавам момчето – обади се друг войник. – Това е внукът на бай Георги. Рибар е, малкият все се навърта покрай реката.

Ефрейторът пусна момчето. Плесна го по остригания врат:

– Отивай си у дома, малкият, преди да съм ти издърпал ушите. Какво правиш тук по никое време, а?

Момчето с мъка откъсна поглед от реката. Стъпките в калта бяха изчезнали, заличени от водата. Ако не бяха пръските трева щеше да реши, че е сънувал. Ветрецът погали голите му ръце. Момчето се засмя.

Войниците гледаха учудени как момчето изчезва сред дърветата, откъдето те самите бяха дошли:

– Какво му става?

Ефрейторът насочи фенера към реката. Само вълнички набраздяваха спокойната повърхност. Малко по-нагоре проблясваше светлината на кораб. Друга грееше на отсрещния бряг, но тъмнината караше бледото жълтеникаво клъбце да изглежда като на хиляди километри. Войникът сви рамене и махна на хората си да продължат.

На другата вечер Константин дойде на същото място. Чака, докато луната пълзеше по тъмното небе. Нимфата така и не дойде. Той дойде на следващата и на следващата, и на следващата... Нищо. Само тъмната ръка и корабите, носещи се през нея.

– Дядо, какво значи „Флора“ на румънски? – един ден събра кураж Константин.

– Цвете – отвърна стария рибар. – Защо?

– Нищо, просто го чух някъде – каза Константин и побърза да избяга.

Дядо му мразеше румънците. Той не беше родом от Русе. Беше роден и израснал надолу по реката – в Тутракан. Беше дочакал влизането на генерал Киселов в града през 1916 година. По време на градските сражения румънците бяха убили най-големия му син, тогава деветгодишен. Константин беше кръстен на чичото, когото никога не бе виждал. Омразата към „мамалигарите“, както ги наричаше, още гореше в сърцето на стареца.

Флора – мислеше си Константин, докато тъмните води миеха босите му крака. – Цветелина на български.

Той пристегна непромокаемата торба на гърба си, потрепери от хладната вода, която мокреше краката му и се хвърли в тъмната река. Влажният мрак го обгърна, изплува, пое си дълбока глътка въздух и заплува на север. Луната чертаеше сребърна пътека в реката, опъната като конец между двата бряга. Беше тихо. Плясъкът на водата поглъщаше неуморното гребане с ръце на момчето. Изпищя свирка на кораб и едно дълго тяло като левиатан в полумрака се плъзна покрай Константин. Никой не го видя. Момчето продължи с равномерните махове, както го бе учил първо дядо му, а после и баща му. Южният мрак изчезна в полумрака, а северният лениво, някак с неохота се показа. Хиляда метра и една от най-големите реки в Европа, толкова делеше България от Румъния и него от Флора.

Самотната светлинка отсреща го водеше неуморно към брега. Задъхан, треперещ от изтощение и студ, Константин стъпи на калния румънски бряг. Облече дрехите, грижливо скътани в торбата, и хриптейки пое към светлинката. Къщата беше малка, построена досами брега. Над вратата беше закачен газен фенер. Не беше като рибарската хижа на дядо му, а… вратата се отвори:

– Константин!

Флора стоеше на прага и го гледаше изумена.

– Buna ziua[2] – каза той и се усмихна глупаво.

– Fugi, tatăl meu[3] ...

– Какво…

От къщата излезе мъж. Носеше военна униформа, куртката му беше разкопчана. Беше обул чехли на бос крак.

– Cine ești tu[4]?– попита офицерът учуден.

– Ами аз…

Мъжът се разкрещя и извади пистолета си. Флора се разкрещя на баща си. От къщата изскочи уплашена жена. Крясъците се извисиха и вятърът ги понесе над притихналата река. Румънецът, хванал Константин за тънкия врат, го помъкна някъде. Флора подтичваше след тях и плачеше. Майка ѝ, наметнала върху пеньоара си куртката на мъжа си, ги следваше объркана.

На следващия ден трима мъже качиха Константин на лодка. По средата на реката го прехвърлиха на друга, дошла на българския бряг. Там го чакаха трима намръщени мъже. Момчето ги познаваше – партийния секретар на целия Русенски окръг, командира на местното поделение и собствения му баща.

– Ти знаеш ли каква глупост си направил? – кресна татко му, когато накрая ги пуснаха да си ходят. – Партийният секретар каза, че щял да те прати в Белене за шпионаж!

Константин за пръв път видя баща си да плаче. Не, не беше от страх за него самия, беше ужасен от мисълта, че може да изгуби сина си.

– Заради момиче ли? – попита го дядо му у дома.

– Да.

– И тя се казва Флора?

Константин не отговори. Само сведе глава. Старецът се усмихна топло, разроши с корава длан косата на внука си и го целуна по челото:

– Бъди търпелив, момче. Не знаеш какъв подарък ти е подготвил Бог.

Константин послуша дядо си. Повече не се опита да преплува реката. Чакаше. Положиха първите пилони на „Обект 889“ две години по-късно – 1952 г. Дунавът сякаш с неохота позволяваше строежа на гигантския мост. Пилон след пилон изникваха сред привидно ленивата река. Планините от строителни материали, издигащи се от Русе, та чак до село Мартен изчезнаха само за две години и три месеца. Откриха Дунав мост на 21 юни 1954 година. Сред официалните лица от българска страна бе и самия Вълко Червенков. Имаше оркестри, музика, репортери, политици, а сред тях – незабележими мъже от Държавна сигурност и Секуритате.

Официалните поздравления приключиха и хората от двата бряга се смесиха в шумна, шарена тълпа. На 30 метра под краката им шумолеше Дунавът, но като никога те не му обръщаха внимание. Никой не обърна внимание на красивата чернокоса девойка в бяла рокля и на младежа в хубавия костюм, които пристъпиха един към друг сякаш очаквали срещата си. Той стискаше букет с алени карамфили и се усмихваше. Тя стискаше в ръка сгъната момчешка риза.

– Здравей – каза Констатин.

– Buna ziua – каза Флора.

---

[1] Îmi place să înoate (рум.) – Обичам да плувам.

[2] Buna ziua (рум.) – Здравей.

[3] Fugi, tatăl meu (рум.) – Бягай, това е баща ми

[4] Cine ești tu (рум.) – Ти кой си?

към страницата