Спящият под моста - Стефан Георгиев

СТЕФАН ГЕОРГИЕВ

Стефан Георгиев е роден през 1972 г. в град София. Завършил е Строителен техникум „Христо Ботев“ и Университета за национално и световно стопанство, специалност „Икономика и управление на индустрията“. От 2005 г. работи като преводач на свободна практика от английски. Превел е над 25 книги художествена и икономическа литература.

През 2013 г. започва да пише разкази, предимно в жанровете фантастика и хорър. Участва в редица литературни конкурси, има десетина класирания в призовите места, включително едно трето и едно четвърто място в конкурса в памет на Агоп Мелконян, сред наградените е в този на тема „Рамка“. Негови разкази са публикувани в сборниците на издателство „Гаяна“: „По крилете на гарвана“ и „451 градуса по Бредбъри“, както и в сборниците „Часовниковата кула“ и „Машина за истории“. В списание „Дракус“ са публикувани три негови разказа.

С разказа си „Спящият под моста“ Стефан Георгиев е:

безспорният фаворит за Наградата на Фондация „Русе – град на свободния дух“

СПЯЩИЯТ ПОД МОСТА

Парчето наденица зацвърча на жарта и приятна миризма погали ноздрите на Стамен Тошев. Той се усмихна, за пръв път от една седмица щеше да се наяде до насита. Каза наум благодаря на приятеля си от месарницата, който понякога му даваше част от застоялата стока, и духна в огъня, за да го подсили.

Слънцето пръскаше уморено последните си лъчи през короните на дърветата отсреща и сенките пълзяха на изток все по-дълги и по-дълги. Беше хладно, около десет градуса, но въздухът създаваше приятно усещане за свежест. Скоро обаче зимата щеше да подгони бездомниците като Стамен към изоставените сгради. Той не обичаше зимата, защото не можеше да спи под моста, наслаждавайки се на трафика горе.

Движението бе намаляло, щеше да мине доста време преди да затихне съвсем в малките часове на денонощието. Когато сенките на подпорите се стопиха, той довърши вечерята си, разстла две прокъсани одеяла на тревата и се опъна по гръб върху тях. За завивка щеше да му послужи стар, прояден от молци балтон.

Загледа се в конструкцията на моста. Най-интересното бяха сводовете, вероятно тъкмо те бяха причината да „вижда“ с мозъка си странни неща. Приготви се за вечерното шоу, като затвори очи и прочисти съзнанието си от битовизмите на ежедневието. Скоро, много скоро щяха да заприиждат мислите на пътуващите хора.

Стамен Тошев разбра за това чудо преди две години, когато незнайно по каква причина реши да пренощува под Дъговия мост. Както си лежеше на път да се унесе, в главата му заприиждаха чужди мисли. Те се задържаха не повече от минута, но стана ясно, че един мъж, прибиращ се вкъщи след работа, мечтае да отиде за риба през уикенда и така да си спести мърморенето на вечно недоволната си съпруга. После дойдоха и други мисли, които бяха съвсем обикновени, но в същото време някак чудновати, поне за Стамен.

Откакто изгуби ипотекирания си апартамент и стана клошар, той рядко общуваше с хора, дори роднините му се отдръпнаха от него, сякаш бе чумав. Всички го гледаха като трето качество човек.

Тази нощ връзката с пътуващите по моста не се получаваше добре. Идваха разни мисли, които обаче бяха твърде откъслечни и неясни. Можа само да схване, че един тийнейджър е скрил лошите си оценки от родителите си и се притеснява какво ще стане на родителската среща утре. Понякога Стамен се чувстваше като клюкар, ровещ се в личния живот на хората. Но му бе хубаво да има връзка с чуждите тегоби и радости, това му даваше сили за живот, правеше го част от обществото.

Дълго се бе чудил защо само под Дъговия пост се получаваше телепатията. В крайна сметка стигна до извода, че в сводовете има нещо божествено, че те по някакъв начин канализират енергията и я предават. Не смяташе, че има свръхестествени способности, а само, че по случайност се е озовал на правилното място. Наслаждаваше се на тази еднопосочна комуникация, както киноман се наслаждава на хубав филм.

Унесе се малко преди полунощ, когато трафикът съвсем намаля и мислите на малкото пътуващи станаха мудни като преяли котки.

Стамен спа добре почти през цялата нощ, но рано сутринта го връхлетя кошмар. Някакъв напълно непознат тип беснееше, че приятелката му го е напуснала и е заживяла с друг. Този човек кроеше планове за отмъщение, от жестоки по-жестоки и кървави. Бе обсебен от мисълта да накаже жената, разбила сърцето му. Сцените се повтаряха непрекъснато, но в разбъркан ред и сякаш се проточваха във времето. Създаваше се усещане за предизвикателна натрапчивост.

Слънцето още не бе изгряло, когато Стамен се събуди. По набръчканото му чело бяха избили едри капки пот. Рядко сънуваше, никога кошмари. Поразтъпка се до реката, която в момента приличаше по-скоро на вада, направи си упражненията, закуси и настроението му бързо се оправи. Метна се на велосипеда си и тръгна да търси хартия и желязо, които да предаде за вторични суровини.

На следващата вечер Стамен пак се настани под моста. Бе успял да изкара само два лева, така че за вечеря си позволи само хляб и парче сирене. Въпреки това бе доволен, защото поне нямаше да си легне гладен. Отново заспа към полунощ.

По някое време кошмарът го връхлетя с чудовищна сила. Той скочи на крака и се заоглежда стреснато. Осъзна, че това всъщност не е никакъв кошмар, а са мислите на човек, пътуващ по моста. Досега не бе осъществявал мисловен контакт с човек с престъпни намерения. Решение имаше, просто трябваше да си намери друго място за спане.

Терзаеше се, понеже не знаеше какво да прави. В крайна сметка реши да не се отказва от Дъговия мост. През целия ден бе толкова разсеян, че за малко не попадна под гумите на един камион, докато пресичаше пътя. Вечерта сънят дойде трудно. Разбуди се, когато улови мислите на огорчения мъж. Бяха по-зловещи от преди, но бързо угаснаха с отминаването на колата.

Стамен Тошев се замисли, трябваше да предприеме нещо. Човекът с престъпни намерения минаваше по моста горе – долу по едно и също време, явно сутрин отиваше на работа. Можеше да се качи на моста и да се опита да отгатне кой е. Но при толкова много коли… Трябваше да разбере кой е човекът, преди да е станало късно!

* * *

Момчето, което работеше във фурната, бе излязло да пуши пред входа. Когато видя Стамен, смигна и каза:

– Изчакай малко, като си изпуша цигарата, ще ти донеса няколко стари банички.

– Не съм дошъл за храна – отвърна Стамен и запристъпва на място.

– А за какво?

– По работа. Имам нужда от помощ, ще си платя.

Момчето се притесни, като че ли предусети неприятности.

– Не е нищо особено. Просто искам утре сутринта да застанеш в началото на Дъговия мост, когато набера номера ти да започнеш да снимаш с телефона си минаващите коли.

– Че защо?

– Търся един човек – Стамен извади от джоба си смачкана двайсетолевка. – За половин час работа става въпрос.

– Нищо не разбирам…

– Нали ти казах, трябва да намеря един човек, който отива рано на работа.

Момчето сви рамене, хвърли фаса и каза:

– Добре. Десет лева стигат. Няма да те ограбвам я.

Стамен кимна и пусна една беззъба усмивка.

* * *

Не можа да спи през нощта. Когато стана шест часа, се приготви да звънне на момчето от старата си очукана „Нокия“. Мислите на копнеещия за отмъщение човек заприиждаха към 6:15. И този път бяха страховити, сякаш не се бяха родили в главата на човек, а в тази на звяр. Стамен веднага звънна на момчето и му каза да започва да снима.

Малко по-късно Стамен проучи записа и стигна до извода, че възможните вариантите са три. Тир и две коли. Тирът отпадаше, защото бе с чужда регистрация. Едната кола също отпадаше, защото в нея се возеха трима души. Оставаше само червеният форд, шофиран от млад мъж с брада. Номерът беше русенски – Р 4513 ВК. А сега какво? Да се обади в полицията и да каже: Научих, че един човек крои пъклени планове. Бихте ли го арестували, за да не стане беля? Нищо чудно да го тикнат в лудницата. Та кой би повярвал, че чува мислите на други хора?

* * *

Брадатият мъж подкара по моста. Слънцето все още не се бе показало и фина мъгла обгръщаше платното. Отпи от кафето си, за да се разсъни. Не бе спал добре през нощта заради натрапчивите мисли, които се въртяха в главата му и не му даваха покой.

Изведнъж на платното изскочи човек. Брадатият успя да набие спирачки навреме, бронята на форда му се закова само на метър от откачалката.

 – Какви ги вършиш бе, идиот! – изрева той и наду клаксона.

Тогава забеляза нещо много странно – около главата на онзи блещукаше светла ивица, наподобяваща… ореол. Човекът всъщност имаше доста библейски вид, направо приличаше на светец отшелник с тези прокъсани дрехи и дългата рошава коса.

Брадатият се стресна. Желанието му да се разпсува се бе изпарило. Човекът застана точно пред колата и заговори:

– Знам какво си намислил, но те съветвам да се откажеш! Ако ѝ посегнеш, ще се пържиш в ада, ясно ли е? А сега можеш да ми благодариш, че те предупредих и ти дадох последен шанс. – Обърна се и се отдалечи с бърза крачка. Ореолът му постепенно се стопи в мъглата.

Брадатият избърса с длан посърналото си лице и отпраши. Каза си: Не знам какво беше това, но не си струва да си затривам бъдещето заради някаква кучка.

* * *

Стамен побърза да си измие главата в реката. Като бивш учител по химия, той знаеше, че фосфоресциращото вещество, с което се бе намазал, трябва да се отстрани възможно най-бързо. Вярваше, че номерът му е проработил. Промърмори:

– Хора, не ме тормозете, моля. Мислете си за хубави неща, когато минавате по Дъговия мост!

към страницата