вторник, 23 юни 2020 г.

Шмекер - Иван Трифонов

ИВАН ТРИФОНОВ 

Иван Евгениев Трифонов е роден през 1985 година в град Казанлък.

Завършва „Славянска филология“. Учил и работил в Словакия, Гибралтар и Румъния, но от няколко години живее в България, където учи магистратура по „Информационни технологии“.

През 2010 печели трето място в конкурс за кратък криминален разказ „Атанас Мандаджиев“. Има първо и второ място в студентски конкурс за кратък разказ „Георги Черняков“.

Единственият публикуван разказ до момента е „Албена“ в сборника „Единадесетият“ на издателство „Световит“ от 2016 година.

За написването на разказа ме вдъхнови миналогодишното бягане по маршрута Русе – Гюргево.

ШМЕКЕР

Стойко се намираше на някоя от улиците на Русе, това беше сигурно. Макар и да нямаше много сигурно във всичко свързано със Стойко, особено в настоящото му състояние на духа и тялото. Нека кажем, че беше се почерпил. А и кой може да го вини – беше се родил син на комшията от съседния блок, така че това автоматично гарантираше силна вечер, пък и най-вече на чужди разноски.

Все пак знаеше, че се намира някъде по центъра – фонтанът си беше на мястото и хвърляше освежителни пръски в топлия, макар и ранен августовски час. С всяка една капка, която достигаше лицето на Стойко, той все повече и повече се сафирясваше и започваше да добива представа за размерите на предишната вечер.

– О, не! – само успя да изрече той, спомняйки си част от нещата, в които бе играл водеща роля.

В една от местните механи той беше осъществил международен контакт с група румънски туристи. Беше влязъл в обширна дискусия относно Балканската война и последствията от нея – без той да знае румънски, нито северните му съседи да знаят български. Единствено бе дочул, че някой от компанията използва словото „шмекер“ и това го накара да се сочи с пръст и повтаря многократно думата, при все че първоначално названието бе използвано, за да опише именно него.

Шмекерът се насочи полека към дома в срамния поход, който не един от нас е изминавал. Часът беше доста рàнен, но наоколо имаше насъбрано необикновено голямо множество хора и тъй като любопитството, а и общуването, бяха сред силните страни на Стойко, той започна първоначално отдалече, а после все по-близо да слухти около тълпата.

Повечето от събралите се бяха облечени необичайно, според празнуващия до късно или по-скоро – до рано, в спортни шорти и тениски, а някои дори в спортни клинове. Някакво чудо щеше да се случва, а никой не го беше информирал, което никак не му се нравеше. Събрал целия си кураж и решителност, той запита най-близката девойка, а и според него – най-добре изглеждаща.

– Извинете, но какво става?

Отне известно време на момичето да ограничи рамките на този така философски въпрос, а и малко да са отърси от комбинацията от пàри на ракия, бира и узо, които се бяха насочили към дихателния ѝ тракт.

 За бягането ли питате? Има международен пробег между Русе и Гюргево – по моста.

Отговорът на момичето не беше разшифрован веднага от Стойко. Бягане, а и то международно си звучеше сериозно, но защо точно сега, защо точно тук – в Русе.

 А нещо сериозно ли е? – отново зададе кодиран въпрос шмекерът.

– В смисъл дали е голямо събитие ли? – момичето проявяваше завидно търпение към питащия, при все че се опитваше да загрява, докато отговаряше. – Международно състезание е. Не е най-голямото, но много хора са дошли да се забавляват, да пробягат реката.

– Реката? – замисли се на глас Стойчо.

– Да, Дунава. Ей, там е – посочи с ирония момичето.

Шмекерът не усети подбив в казаното, понеже в реките на мислите му се стичаше нова идея. Защо и той да не участва в бягането. Той обичаше да е част от компанията, а си помисли, че от това би излязла добра история за пред кръчмарската му компания.

– Благодаря много. А къде е записването?

 Записването приключи преди няколко дни. Вчера раздадоха номерата.

Малка пречка – помисли си Стойчо. Но неговото схематично мислене не можеше да не измисли начин да се включи в това събитие. И понеже той беше почитател на симплицизма, реши да се смеси с тълпата и под нейното прикритие да избяга. Речено-сторено.

Чу се нейде изстрелът и тълпата се спусна по главната улица по посока на Гюргево. Никой не направи забележка на Стойко и това допълнително го окрили. Не разбираше какво сложно виждаха в това бягане, просто трябва да движиш краката си по– бързо и това е. Ето, хората се стичат около него и той дори е по-бърз от мнозина от тях, крачка по крачка и само напред.

Уви, както често се случва, сметките на новоизлюпения бегач излязоха без кръчмар. Силите му намаляха, въздухът започна да не му достига, а краката му станаха като от олово.

– Няма да мога да стигна до моста – каза си той и започна да намаля ход.

 Хайде, Шмекер! – чу се до него. Беше един от румънците от кръчмата, който изравни темпото си с българския си съсед.

 Хай, Шмекер! – подвикнаха и други от снощната румънска компания и обградиха Стойко, като го потупваха насърчително по гърба.

Окрилен от внезапната подкрепа, Стойко събра всичко останало от себе си и продължи напред. Той не успя да измине цялото разстояние до Гюргево този път, но за изненада на всеки, който го познаваше, успя да премине половината дистанция и да се качи на Дунав мост. А на следващата година – първото име, регистрирано за участие, беше на Стойко Владимиров, известен в поне две държави като „Шмекера“.


към страницата


Няма коментари:

Публикуване на коментар