ИВАН ТРИФОНОВ
Завършва
„Славянска филология“. Учил и работил в Словакия, Гибралтар и Румъния, но от няколко
години живее в България, където учи магистратура по „Информационни технологии“.
През
2010 печели трето място в конкурс за кратък криминален разказ „Атанас
Мандаджиев“. Има първо и второ място в студентски конкурс за кратък разказ
„Георги Черняков“.
Единственият публикуван разказ до момента е „Албена“ в сборника „Единадесетият“ на издателство „Световит“ от 2016 година.
За написването на разказа ме вдъхнови миналогодишното бягане по маршрута Русе – Гюргево.
ШМЕКЕР
Стойко се намираше на някоя от улиците на Русе, това беше сигурно. Макар и
да нямаше много сигурно във всичко свързано със Стойко, особено в настоящото му
състояние на духа и тялото. Нека кажем, че беше се почерпил. А и кой може да го
вини – беше се родил син на комшията от съседния блок, така че това автоматично
гарантираше силна вечер, пък и най-вече на чужди разноски.
Все пак знаеше, че се намира някъде по центъра – фонтанът си беше на
мястото и хвърляше освежителни пръски в топлия, макар и ранен августовски час.
С всяка една капка, която достигаше лицето на Стойко, той все повече и повече
се сафирясваше и започваше да добива представа за размерите на предишната
вечер.
– О, не! – само успя да изрече той, спомняйки си част от нещата, в които бе
играл водеща роля.
В една от местните механи той беше осъществил международен контакт с група
румънски туристи. Беше влязъл в обширна дискусия относно Балканската война и
последствията от нея – без той да знае румънски, нито северните му съседи да
знаят български. Единствено бе дочул, че някой от компанията използва словото
„шмекер“ и това го накара да се сочи с пръст и повтаря многократно думата, при
все че първоначално названието бе използвано, за да опише именно него.
Шмекерът се насочи полека към дома в срамния поход,
който не един от нас е изминавал. Часът беше доста рàнен, но наоколо имаше насъбрано необикновено голямо
множество хора и тъй като любопитството, а и общуването, бяха сред силните
страни на Стойко, той започна първоначално отдалече, а после все по-близо да
слухти около тълпата.
Повечето от събралите се бяха облечени необичайно, според празнуващия до
късно или по-скоро – до рано, в спортни шорти и тениски, а някои дори в спортни
клинове. Някакво чудо щеше да се случва, а никой не го беше информирал, което
никак не му се нравеше. Събрал целия си кураж и решителност, той запита
най-близката девойка, а и според него – най-добре изглеждаща.
– Извинете, но какво става?
Отне известно време на момичето да ограничи рамките на този така философски
въпрос, а и малко да са отърси от комбинацията от пàри на ракия, бира и узо, които се бяха насочили към дихателния ѝ тракт.
– За бягането ли питате? Има
международен пробег между Русе и Гюргево – по моста.
Отговорът на момичето не беше разшифрован веднага от Стойко. Бягане, а и то
международно си звучеше сериозно, но защо точно сега, защо точно тук – в Русе.
– А нещо сериозно ли е? – отново
зададе кодиран въпрос шмекерът.
– В смисъл дали е голямо събитие ли? – момичето проявяваше завидно търпение
към питащия, при все че се опитваше да загрява, докато отговаряше. – Международно
състезание е. Не е най-голямото, но много хора са дошли да се забавляват, да
пробягат реката.
– Реката? – замисли се на глас Стойчо.
– Да, Дунава. Ей, там е – посочи с ирония момичето.
Шмекерът не усети подбив в казаното, понеже в реките на мислите му се
стичаше нова идея. Защо и той да не участва в бягането. Той обичаше да е част
от компанията, а си помисли, че от това би излязла добра история за пред
кръчмарската му компания.
– Благодаря много. А къде е записването?
– Записването приключи преди
няколко дни. Вчера раздадоха номерата.
Малка пречка – помисли си Стойчо. Но неговото схематично
мислене не можеше да не измисли начин да се включи в това събитие. И понеже той
беше почитател на симплицизма, реши да се смеси с тълпата и под
нейното прикритие да избяга. Речено-сторено.
Чу се нейде изстрелът и тълпата се спусна по главната улица по посока на
Гюргево. Никой не направи забележка на Стойко и това допълнително го окрили. Не
разбираше какво сложно виждаха в това бягане, просто трябва да движиш краката
си по– бързо и това е. Ето, хората се стичат около него и той дори е по-бърз от
мнозина от тях, крачка по крачка и само напред.
Уви, както често се случва, сметките на
новоизлюпения бегач излязоха без кръчмар. Силите му намаляха, въздухът започна
да не му достига, а краката му станаха като от олово.
– Няма да мога да стигна до моста – каза си той и започна да намаля ход.
– Хайде, Шмекер! – чу се до него.
Беше един от румънците от кръчмата, който изравни темпото си с българския си
съсед.
– Хай, Шмекер! – подвикнаха и други
от снощната румънска компания и обградиха Стойко, като го потупваха
насърчително по гърба.
Окрилен от внезапната подкрепа, Стойко събра всичко останало от себе си и продължи напред. Той не успя да измине цялото разстояние до Гюргево този път, но за изненада на всеки, който го познаваше, успя да премине половината дистанция и да се качи на Дунав мост. А на следващата година – първото име, регистрирано за участие, беше на Стойко Владимиров, известен в поне две държави като „Шмекера“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар