Ивчо - Кристиян Станчев

КРИСТИЯН СТАНЧЕВ 

Кристиян Раднев Станчев е ученик в 7. а клас на СУ „Христо Ботев“ – гр. Русе.

Интересите и постиженията му са предимно в областта на историята и астрономията. Обича и бойните изкуства – тренира ушу.

Разказът „Ивчо“ е един от първите му опити на литературното поприще.

ИВЧО

Нали знаете малкото селце в долината? Там, недалеч от последния десен приток на Дунава, имаше стара схлупена къщурка и в нея живееше Ивчо. Той беше малко момче с труден живот. Баща му беше загинал в битка, охранявайки границата на Родината. Оттогава Ивчо и майка му живееха при неговия дядо. Детето винаги помагаше на близките си, но ходеше и на училище. И понеже беше прилежен ученик и с добра душа обучаваше момиченцето на друго бедно семейство.

Нелеката съдба обаче не беше успяла да сложи отпечатък върху характера на момчето. То беше весело, енергично и любознателно. Освен Ани, както се казваше ученичката му, Ивчо имаше още много приятели от съседните къщи. С желание ходеше заедно с тях на училище, нищо че пътят дотам беше дълъг. Уроците, които преподаваше учителката, му бяха интересни и ги усвояваше още в клас. А ако някой правеше опити да му съчувства, той спокойно и уверено отвръщаше с думите, изричани многократно от неговия дядо:

– Ех, какъв живот щеше да е, ако нямаше трудности!

Всяка спънка момчето приемаше с усмивка и преодоляваше с лекота.

Един ден, след като приключиха с уроците, Ивчо и Ането се унесоха в игра на гоненица. Изведнъж, без да иска, Ивчо бутна рамката с портрета на баща си, тя падна и стъклото се разби на парчета. Това беше единственият спомен за баща му. Изплашено, момчето отпрати Ани. След като момиченцето си тръгна, изпадна в паника.

– Какво ще правя, какво ще правя? – мислеше си Ивчо. – Добре я забърках. Когато мама и дядо се приберат, ще ми се накарат здраво. Ами ако ме накажат? Не, по-добре да избягам!

Така Ивчо започна живота си на беглец. Той се отправи към гората. Колкото по-навътре навлизаше по тясната пътека, толкова повече съжаляваше за решението си.

– Мама и дядо нямаше да ме накажат – рече си през сълзи момчето. – Те щяха да ми простят. Колко глупаво постъпих! Трябва да се върна!

Ивчо тръгна по обратния път към дома, но не след дълго установи, че е минавал покрай едно и също дърво няколко пъти. С ужас предположи, че се е въртял в кръг. Слънцето вече се спускаше зад хълма. Започна да притъмнява. Сенките на дърветата придобиваха застрашителни форми и размери. Момчето не се чувстваше в безопасност на земята, затова прекара нощта сгушено в клоните на едно дърво.

С първите лъчи на зората петлите възвестиха раждането на новия ден.

– О, чудо!– възкликна радостно Ивчо. – Селото ми е някъде тук, наблизо.

Като се ориентираше по кукуригането, Ивчо скоро откри познатите очертания на селцето.

Още щом прекрачи прага на дома си, майка му, която не беше мигнала цяла нощ, се завтече към него и го прегърна. Като се поуспокои, започна да му се кара.

– Къде беше, Ивайло? С дядо ти не сме мигнали цяла нощ! Търсихме те навсякъде! Бог е чул молбите ни!

Детето ѝ разказа всичко. Майката го слушаше усмихната и накрая го помоли да обещае, че друг път няма да постъпва така необмислено. Той, разбира се, даде дума. От портрета, поставен в нова рамка, Ивчовият баща с гордост гледаше своя пораснал син.

С Ането вече играеха само навън. Всичко си тръгна постарому. И не съвсем… Момчето беше осъзнало, че разполага с най-голямото богатство на света – любовта на своето семейство, за която не съществуваха прегради.

към страницата