Невидима нишка - Васил Ракшиев

ВАСИЛ РАКШИЕВ

Казвам се Васил Ракшиев, роден съм на 29.03.2003 г., в красивия родопски град Смолян, но живея, уча и раста в още по-красивия град Дупница. Той се намира на кръстопът между Изтока и Запада, между Севера и Юга, богат на история град, с още по-впечатляващи земляци – Димитър Пешев, Невена Коканова, Катя от Ритон. Един от символите на града са тютюневите складове, описани от Димитър Димов в романа „Тютюн“.

Сега съм в 8-ми б клас, на СУ „Паисий Хилендарски“, уча испански и английски език, но ми е интересно да чета за миналото. Тренирам волейбол в местния волейболен клуб „Марек – Юнион ивкони“. 

НЕВИДИМА НИШКА

Мостовете свързват брегове, свързват градове и държави, свързват континенти. Мостовете свързват хора, семейства, роднини. Мостовете ни свързват през вековете и оставят неразрушима следа за строителите си.

Един от най–известните мостове в България е Мостът на дружбата в Русе. Той свързва не само две европейски държави, две култури, два свята, но е и невидима нишка в историята на моето семейство, която винаги ще свързва поколенията в едно цяло.

С мама много обичаме да пътуваме из България. Винаги избираме места и маршрути, които са свързани с историята ни, а тя все ми казва: Опознай родината, за да я обикнеш!

Минаваме през градове, села, паланки, по малки неасфалтирани улички и широки съвременни магистрали, но винаги когато минаваме по някой мост, си спомням разказите на моя прадядо Димитър, аз му казвам дядо Митко. Той е баща на баба ми по майчина линия. С мама често му ходим на гости. Вечер, приседнал на пейката под голямата череша на двора, с тих, уморен от годините благ глас, ми разказва за своята младост. Най-любими са му спомените от войниклъка, когато служил неуморно на своята Родина.

В далечната 1952-а, малко след като приключила жътвата и зърното било прибрано, моят дядо и другарите му получили повиквателни и трябвало да отидат войници. В следобедните часове на деня ги качили във влак на гара Сандански и пътували цяла нощ. Никой не знаел къде отиват къде ще служат, но той ме уверяваше, че пътували без страх в сърцата си. Сутринта, по първи петли, когато слънцето плахо показвало лъчите си на хоризонта, слезли на гарата на голям град. На перона пишело „Гара Русе“. Под строй минали по смълчаните улици и се отправили към казармата, която се намирала на брега на реката, на брега на Дунава.

Първата вечер прекарали в сеновалите на казармата. Уморени от дългия път и от вълненията, момчетата блажено се отпуснали в мекото сено. Сутринта отново под строй се отправили към мястото, където щели да работят през следващите две години. Така тогава отбивали военната си служба.

Когато видели реката за първи път, всички ахнали от удивление, толкова прекрасна била гледката – тук гласа на дядо винаги потреперва и аз разбирам, че споменът от първата му среща с река Дунав няма да го напусне никога. Вълнението, 70 години по – късно, е все още живо. Тогава разбрали, че ще строят мост, но не какъв да е мост, а мост, свързващ два бряга, два народа. Мост, свързващ Изтока и Запада, Мост на дружбата. Работили неуморно с младежки устрем и ентусиазъм, от сутрин до вечер. Поставили основите на моста. Едва ли тогава е предполагал, че не просто строи мост, а нерушима връзка между себе си и своите наследници, поколения напред.

Минали дните, службата свършила. Моят дядо се върнал в родното си село, задомил се, не след дълго се родила моята баба. Годините се нижели като броеница, но споменът за онези дни е все още жив.

Този спомен върнал дядо Митко след години отново в Русе. Какво било учудването му, когато видял един голям, чист, преуспял европейски град. Едва намерил пътя към моста. Той стоял все там, където го оставил – величествен, красив, вплел в стоманените си жили душата, сърцето и младежкият дух на своите строители.

С мама все още не сме ходили там, но непременно ще отидем. Ще мина по стъпките на моят прадядо, за да усетя вълнението, което е изпитвал той, виждайки творението, излязло изпод ръцете му.

Ще минат години и аз ще разказвам на моите деца и внуци, че моят прадядо с много труд и упоритост е взел участие в изграждането на един от най–известните мостове в Европа – Мостът на дружбата.

Мостът завинаги ще е част от историята на моето семейство, невидимата нишка, която ще свързва нас, наследниците на дядо Митко.

към страницата