Орфей ме повика - Цветелина Георгиева

ЦВЕТЕЛИНА ГЕОРГИЕВА 

Цветелина Георгиева e автор на статии за историческото, културното и етнографското наследство на община Борово, област Русе, на пътеписи, есета и разкази.

Родена е на 13 юли 1966 г. в град Русе, завършва ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ – бакалавър „Българска филология“, магистър „Българска литература и култура“.

Публикации и книги

От 2008 г. започва да публикува статии на литературни теми във в. „Нива“,, сътрудничи на в. „Форум“ (2010 – 2017), работила е като пиар на Община Борово (2007 – 2015).

Между 2011 г. до 2013 г. публикува 28 пътеписа в „По-близо. През погледа на пътешественика“

(http://poblizo.com/)

През 2016 г. излиза от печат първата ѝ книга „Истории от вчера“, в която са събрани статиите, свързани с историческото и културно наследство на Община Борово, писани в период от шест години (2010 – 2015).

През 2016 г. във в. „Форум“ излизат „Странджански разкази“.

В началото на 2018 г. от печат излезе втората ѝ книга „Речено – сторено“, в която авторката разказва за разцвета в културния живот и за създаването на системата от социалните услуги на община Борово (2004 – 2015). Цветелина Георгиева определя книгата си като биографична, но и полемично – есеистична, търсеща ценностите в едно страшно настояще, което срутва всички авторитети.

Членство в организации:

Основател и член на „Дамски писателски клуб „Фортуна“, Русе, 2016 г.

Личен блог: (http://istoriicvetelina.blogspot.bg/)

  

ОРФЕЙ МЕ ПОВИКА

Август в Русе: жега и задух, но улиците и пазарите пълни с пенсионери. Пазаруват по хладното, после бързат да се сврат в апартаментите и да се инсталират пред сериалите. Около университета все още не се мяркат достатъчно количество млади хора, ваканция е, те са по морето – кои работят, кои почиват.

Аз за първи път почивам през август. За първи път от 2004 г. Хубаво време беше, чудесно е да работиш, когато целият свят почива. Но тези години свършиха отдавна. Понеже съм отпускарка и аз ходя по пазарите. Купувам си праскови, едри сочни праскови – като ги захапеш, по брадичката ти потича лепкав сок. Много обичам праскови!

Августовското безделие ме кара да мисля, че трябваше да напиша разказ за конкурса „Русе – град на мостове“, който нашият клуб „Фортуна“ организира. Жалко, че срокът изтече на 31 юли.

Не ми се пишеше през юли. През юли съм свикнала да почивам и вдъхновението ми почива. Много рядко ще ме тормози точно през юли нещо да сътворя. И то е свикнало е през юли да е в отпуск. Като дойде август, обаче си знае работата. Казва: Хайде, Цветелина, не дреми! Вземи напиши нещо!

Днес си взех новите очила, това е добър стимул да започна да пиша. Едва се довлякох до вкъщи, жегата е фул, а те вместо да ми проясняват погледа, съвсем ми въртят главата в разнообразни посоки. Обаче вдъхновението ме ръчка и вика: „Пиши за Русе, пиши за Русе“.

Ама как да пиша, толкова е горещо, че в ума ми са: вентилатор, климатик, студена диня, студен душ, студена бира и пак отначало.

„Пиши, не ме интересува! Август е, време е за работа.“

Когато вдъхновението ти говори, трябва да го слушаш, защото може един ден изобщо да не ти проговори. Седнах на компютъра с новите очила и се опитах да фокусирам екрана. Нели ми пише нещо в чата, обаче аз я напъждам: чакай, сега имам работа, пиша. Лъжа я, но не ми е съвестно, защото, като не искам да си чатим, ѝ казвам, че пиша нещо. Нели уважава вдъхновението и ме оставя на мира.

Разказ

Август в Русе: жега и пек, и задух, и ти се иска да стоиш все около Дунава. Оттам може да съзерцаваш моста, който трябва да те вдъхнови за разказ. Защо пък точно този мост трябва да ме вдъхнови за разказ? Той е напълно депоетизиран от дупки, задръствания, опашки от тирове, недоволни граждани, румънци, които прииждат, за да фучат по скапаните ни пътища с модерните си коли. Как от тази проза да съчиниш разказ за мостове, за любов, раздели, събирания, послания и други романтико-драматични сюжети. Ох, добре, почвам разказа, с това, което имам!

Август в Русе: пек, жега и задух. Мечтая си за Родопите!

Ще кажете: Защо за Родопите, нали най-много обичаш Странджа. Не знам защо, там ме води вдъхновението. Шепне ми: Там има прохлада, забележителности, зелени гори, качамак, пататник, родопска мелба, реки, до които може да отбиеш от пътя и да си натопиш краката, както едно време на село; пещери – в тях е доказано хладно и през лятото. И сюжети, сюжети, сюжети! Само трябва да гребеш с пълни шепи!

Ако Нели ме пита защо пиша за Родопите, ще кажа: Орфей ме повика!

В Родопите има романтични мостове. То и в Русе има един романтичен мост, Витият, но аз съм живяла тридесет години извън града и някак си не чувствам романтиката му, нямам спомени с него от детството и затова не мога да го видя в центъра на сюжет. Затова пиша за Дяволския мост на любимата ми Арда. Колкото и да се опитват да го направят туристическа дестинация, не могат, до него се стига трудно, само по екопътека от село Гълъбово. А едно време бил важен мост, свързвал Беломорието с Тракия. По него препускал животът, затова и за съграждането му е дадена кръвна жертва.

Легендата нахлува в ума ми и върти пред късогледо-далекогледите ми очи, пременени в нови очила, майстори, зли сили, вградени невести. И сюжетът си го бива, любов, обаче истински драматична и романтична, за истинска раздяла, с път към вечността. Дяволският мост – път към вечността! Знам, че сюжетът вероятно е трансформиран стар мит. Това сега е без значение. Важен е мостът като знак за силата на духа и любовта. Древният майстор приел облога, чиято жена най-рано дойде да стане зян, за да им трае строежът. Представям си как се е прибрал изтощен от тежкия ден и тъжните мисли, но не казал на любимата си жена да не идва на строежа. Казал ѝ да дойде, нали облог имало, облог между майстори, мъже, братя. Заръчал ѝ само десетина неща да свърши, че дано се забави.

И ето ти вечна развръзка на сюжетите в нашата древна страна. Любимата жена на почтения майстор освен хубава, била пъргава и работна, Струна невяста. Станала рано, свършила всички онези заръки и отишла на строежа. И станала зян. Вградили я деверите, които предупредили жените си да не идват изобщо. И мъжът и я вграждал, представям си какво е било в сърцето му, каква раздираща болка, страх и скръб.

И днес е така – облогът, демек дадената дума, не чини и грош, а най-доброто сред човеците зян става. Само не знам дали става темел. Защото невястата станала зян, ама станала темел. Злата сила не могла повече да събори моста. Майчицата била Струна и само тихом се молила да ѝ оставят едно прозорче да си кърми оттам малкото дете.

Лошо го разказах аз този фолклорен сюжет, с прозаични дълги изречения не се разказва древен мит. Трябва майстор да го пее, а песента да разказва в стихове, просто и жално. Жално! Тази дума използва нашия народ.

Затова като чуя тези митични сюжети, все си мисля за Орфей, виждам го седнал на високо, на скала в родната планина пее такива песни за истинска любов, истински дела, истинска скръб и радост. И аз като аргонавтите чувам песента му и стягам куфарите към поредния мит, към поредната легенда, към поредната чудна гледка на родното. Затова и през три – четири месеца ходя в Родопите. А всяка свободна минута и всеки свободен лев харча по пътищата.

Пътища, пътища, пътища и по тях мостове. Мостове, които събират и мостове, които разделят, родна земя изтъкана от легенди за съдбовна предопределеност и съдбовни дела.

Не се уморих да гоня миналото!

Настоящето: проза, дупки, стачки, колони от тирове. Но пътувам, пътувам, връщам се в родния град. Русе е град до река и до мост, Русе е път към мост. Мостът е път към далечните чужди земи. Много хора пътуват по него, за да стигнат до тях. Тях ги викат чуждите и непознати земи.

И гурбетчиите пътуват по моста. Гурбетът – този вечен български маршрут, по който пътува половината страна. Колко много Струни невести и майстори сред тях! Но не остават в родната земя, зян стават, темел не стават. Трудно е да провидиш романтика във всичко това.

Но пък днес никой никъде никого не вгражда, а Струните невести и майсторите, поработят, поработят и се върнат. И Русе е първата крачка на родна земя. Град до река, до мост. Я вижте това лято колко много хора си бяха дошли от гурбет. Цяло лято градът беше пълен, магазините пълни, опашки във фризьорските салони. Обичайна лятна проза.

А в България все още живеят такива като мен, около и над 50-те, с късогледо-далекогледи очи. Обикалят из родната земя. И тях или Орфей ги вика, или Русе ги вика. Идват в Русе, град до река, до мост, виждат го романтичен с красивите сгради, с историята за Калиопа и Мидхат паша. Искат да видят градска култура, финес, римски развалини да научат защо е градът на първите неща. И да попътуват по голямата бяла река с корабче и да си направят селфи под Дунав мост. Да се снимат на Вития мост.

Чудя се дали след незапомнени времена Дунав мост ще оцелее, то че Витият ще го съборят, вече е ясно. Но дали Дунав мост ще оцелее като Дяволския и дали съвременните пътища тогава ще лазят по други места, а до него ще води само една екопътека. И дали за него ще се разказват легенди. Защото миналото е това, което ражда романтиката. Настоящето е проза, става романтично, като стане минало.

Край на разказа

Затова, докато мостовете в Русе си стоят, елате да ги видите. Може пък вие да намирате настоящето вдъхновяващо, може тук да ви хрумне сюжет за съдбовна любов, среща или раздяла.

Обаче гледайте да не е през август!

В Русе през август е така: жега, пазар, пенсионери, гурбетчии, пълни фризьорски салони и лепкав сочен дъх на зрели праскови. О, и костилката се дели, стават за компоти!

към страницата