Опит за летене - Нели Цветкова

НЕЛИ ЦВЕТКОВА 

Нели Цветкова е родена в Русе. Висшето си образование завършва във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Занимава се със социални дейности. Семейна, с едно дете.

Автор е на сборниците „Сълза за мама“, „Ясновидката“ и „Нощно дежурство“ (част от колекция „Дракус“ на русенското издателство „Гаяна“), както и на романите „Синьото мънисто“ и „Дълга поляна“.

Участва в сборниците: „Вдъхновени от Краля“, „ПО крилете на гарвана“, „Съвременният свят в творчеството на жената“, „Зелени разкази (ама наистина)“, поетичния сборник „Борови иглици – 2“.

Има публикации във вестник „Форум“ и списание „Дракус“.

Носител на награди от конкурсите „Елате ни вижте“ и „Любовта на края на кабела“.

Председател на Дамски писателски клуб „Фортуна“.

Личен блог: www.byneliforyou.blogspot.com 

ОПИТ ЗА ЛЕТЕНЕ 

Не помня откога стоя на този мост.

Точно в средата съм. До стената. Някаква шибана невидима стена, като във фантастичен филм.

Когато се приземих тук… то беше, когато скочихме от другия мост… та, когато се приземих, направо се натресох в нея. Добри явно е минал, защото не го видях тогава. Сега идва при мен, от време на време. Говори ми. Казва, че на отсрещния бряг е яко. Можело да летиш, когато ти кефне.

Това беше мечтата ни – да полетим. Говорехме си за нея, докато кръстосвахме улиците. Как ще литнем, така, от само себе си, и най-сетне ще се махнем. Беше красиво, а Добри умееше да говори. Имаше един такъв глас… като музика. Такава музика понякога се чува от съседите от горния етаж. Тогава майка пуфти: Аман от симфонии! и затваря прозореца. На мен ми харесва, но си мълча. Тя е винаги уморена и все я гонят нервите, тъй че не искам да го отнеса.

А, да. Ставаше дума за Добри. Той говореше като поет. Аз не, че обичам стихове, ама нали има разни, дето сме ги чели в даскало, затова мога да направя сравнение. Не знам той откъде се беше научил така, защото никога не беше ходил на училище. Може пък да му е било вродено. Откъдето и да е било, с Добри беше яко да се мечтае. И ние обикаляхме, минавахме по Железния мост над линията, през Охлюва и поемахме в посока извън града. Понякога срещахме проститутки, но бързахме да ги отминем. Сигурно щеше да е интересно да поговорим с тях, обаче нашата цел беше големият мост.

Беше огромен и колите фучаха през него. Ние се подпирахме на парапета и гледахме. Там е едно такова – широко. Като си в града, виждаш до отсрещната сграда. Или до края на улицата. А тук всичко е огромно, не само мостът. Струва ти се, че целият свят е твой. И има много място за летене. Ей оттука ще литна някой ден – казваше с поетичния си глас Добри. А аз му се смеех: Да бе, и ще се приземиш право на пътя за Басарбово.

В Басарбово са гробищата на Русе. Там са баба и дядо. Добри няма никого, той все повтаря, че е „дете на улицата“. Не знам къде спи. Понякога му нося нещо за ядене, но гледам майка да не разбира. И без това ѝ е трудно да изкарва сама всичките пари. Не може да си гледа спокойно живота, защото трябва да храни и мен. Баба и дядо ни помагаха, но умряха. А баща ми си хванал пътя, когато разбрал, че ще се родя. Ето как съм провалила живота на майка. Така казва тя. Ама аз не съм искала да се раждам. Никога нищо не съм искала специално за мен. Само да летя, но това беше, защото го мечтаехме заедно с Добри.

Този мост, на който стоя, прилича на големия мост, където ходехме, но не е съвсем същият. И той е толкова голям, но иначе е като от някаква приказка. Абе, като от старите замъци, онези, дето са живели в тях рицарите. Висок е, извит нагоре като дъга и целият е построен от огромни парчета скали, обаче не равни като тухли, ами най-различни. Все едно някой великан ги е нахвърлял, както му падне. И настилката му не е гладка, но не ми убива на краката, не знам защо.

Стоя тук и се опитвам да видя какво има долу. Но не виждам нищо друго, освен мъгла. Поне тя е красива, защото е във всички цветове и се движи. Бих скочила да полетя в нея, но от този мост не може да се скача. Може само да се отиде на един от двата бряга, а аз още не знам кой да избера.

По пътя към единия бряг ми пречи стената. Понякога тя изтънява и се огъва, като я натисна с ръка. Мисля, че ако натисна повече, ще ме пусне. Но като стане така, ме хваща страх и се отказвам.

А на брега е зелено и красиво. Виждам много цветя. Веднъж баба дойде при мен, до стената. Гледаше ме… Стана ми мъчно, защото, откакто тя умря, никой не ме гледа така. Даже Добри. Баба ми каза, че като отида при нея, пак ще ми направи мекици, но да не ходя още. Защо пък да не ходя, на мен само с баба ми е хубаво. И с Добри, а те и двамата са на този бряг. Дядо също, но той не е идвал да си говорим. Само ми маха отдалеч и се усмихва.

Другия бряг не мога да го видя. Мъглата го закрива. Обаче понякога чувам говор. И плач. Струва ми се, че майка плаче. Но не разбирам защо. Сега не съм при нея и животът ѝ вече не е провален.

Понякога се чудя дали пък да не тръгна към този бряг, където е майка. Знам, че пак ще ми се ядоса, но може пък и малко да се зарадва. На мен ще ми е приятно да я видя. Тя ми е постоянно сърдита, обаче съм свикнала с нея. Нали ми е майка все пак.

Поне в тази посока няма стена. Може би това означава, че трябва да отида там. Само дето не знам дали искам. Сега и Добри не е там вече. Няма да има с кого да си говоря. И с кого да полетя.

То и без това не знам дали бих рискувала втори път с летенето. Тогава Добри беше донесъл отнякъде едно шише вино. Не бях пила вино и ми се видя кисело. Но той ми каза, че с него се лети лесно, защото главата ти олеквала. Затова надигнах шишето и изгълтах моята част. Добри се оказа прав. Беше толкова просто да стъпим на парапета, да се хванем за ръце и да полетим. И без това нямаше какво да ни спира.

Пак чувам плача̀. Да, майка е, личи си. Сега почва да говори. Хайде бе, ами че тя разказва приказка! Странно нещо, майка никога не е разказвала приказки! Как ми се иска да я видя!

И мъглата се разсейва. Я, какво вълшебно място, то трябвало само да си пожелаеш. Майка седи на болнично легло, а в леглото лежа аз. Около мен има апарати, които пиукат, а в устата ми са наврели от ония тръби, дето ги показват по филмите.Двата ми крака са гипсирани. Майка ми държи ръката. Виждам, че внимава, защото имам система. От време на време се пресяга и ме гали по косата. Издухва носа си и пак почва да разказва.

Не познавам тази приказка. В нея се говори за майка и дъщеря, които много се обичали, но си причинили болка една на друга. Толкова им било мъчно от това, че се разделили. Стояли от двете страни на един мост, гледали се и плачели. А мостът бил висок и се люлеел и било страшно да се премине по него. Накрая майката не издържала, направила една крачка навътре и протегнала ръце. Тогава и дъщерята направила същото. После двете се затичали една към друга и се прегърнали по средата на моста.

Върни се… – шепне майка. – Прости ми и се върни, моля те!

Искам… Искам…

Правя крачка по моста, протягам ръце… и отварям очи в прегръдките на мама.

Сега наистина летя…

към страницата