LADY POL THE BELOVED
Родена на 2 септември 1980 г. в гр. Русе. Завършва СОУ за
европейски езици „Св. Константин-Кирил Философ“ в
родния си град. Завършва Русенски университет „Ангел Кънчев“, специалност
„Право“. През 2017 г. придобива педагогическа правоспособност. Живее в гр.
Русе. Омъжена, с едно дете. Работи като юрист.
Дебютира през 2012 г. с фентъзи приказката „Прероден“ в
сп. „Дракус“, бр. 2/2012. През 2013 г. издава „Фентъзи приказки“ – двуезичен
сборник със седем приказки на български и английски езици, издателство „Гаяна“
гр. Русе.
През
2014 г. учредява сдружение Клуб „Мечтание“ в обществена полза, на което е
президент.
На 01.09.2015 г. от печат излиза и вторият ѝ сборник “My
Other Face... and more“, който е издаден само на английски език. Веднага след
издаването ѝ книгата е представена на
европейското турне на авторката, съвместно с русенската симфоник прогресив блек
метъл група „Клеймор“. Турнето се нарича Between Two Worlds, посещава 6
европейски държави с 13 неповторими шоута.
Авторката
е едно от лицата на гр. Русе за 2015 година.
Учредител и секретар на Дамски писателски клуб „Фортуна“.
Самостоятелни
произведения:
„Фентъзи приказки“ (2012);
“My Other Face... and more“ (2015).
Публикации
в периодика:
„Прероден“ (2012) – сп. „Дракус“, 2012, № 2;
„Наследството“ (2013) – „Мечове в града“,
антология;
„Морска звезда“ (2014) – „Мечове в
морето“, антология;
„Ледени въздишки“, „Русалката“ (2016) –
„Форум-Север“;
„Рапсодия за мрака и светлината“ (2017) – „Мечове във времето“, антология – в съавторство с Валентин Попов-Вотан.
ПРИЗНАНИЕ
… Под мостовете не
шумят реки,
когато ти не си,
не си със мен.
Пристанищата са
пустинно тихи,
когато теб те
няма...
Иван Пейчев
Борис погледа думите в ръцете си, нави
листчето на руло и го пусна в празната бутилка. Запуши гърлото с корковата
тапа, повъртя я в ръцете си, след това с въздишка я хвърли в реката. Бутилката
се приземи с тих плясък във водата, а реката отзивчиво я пое, издигна я на
повърхността и после я понесе надолу по течението.
Мъжът я проследи с поглед и стана от скалата в подножието на моста. Стъпи накриво, коленете му леко се подгънаха, но той успя да се хване. Годинките май вече натежават... – Борис тъжно се усмихна.
Спомни са как като деца играеха край
реката.
Там, на реката се запознаха. Борис
стърчеше с цяла глава над момчетата, първи сред равни. С щръкналите си вечно
изподрани колене и с танцуващите огънчета в ярките очи караше момичетата да го
заглеждат изпод мигли и тихо да си шушукат.
От скука хлапетиите се закачаха с момичетата, дърпаха ги за плитките, крадяха
им ябълките и книгите.
Сара стоеше встрани от шумотевицата, в
сянката на върбите и четеше...
Колко
крехка и деликатна беше... така различна... все четеше ли, четеше...
И се сдружиха... прекараха цялото оставащо
лято заедно. Неразделни. Борис неумело дялкаше дървени лодки, а Сара шиеше
платната. После сядаха един до друг, пишеха дълги писма, пълни с мечти, и ги
прикрепваха към малкия корпус. После заедно ги пускаха във водата и сплели ръце,
ги изпращаха към хоризонта.
Един следобед в края
на лятото Сара се закашля. Борис побърза да подаде кърпичка на задушаващото се
момиче. Пристъпът отмина след секунди, които се сториха на изплашеното момче минути, и
тя му я върна. Двамата се забързаха по прашния път и настигнаха другите деца,
играещи в прасковената градина. Вечерта, когато се прибра вкъщи, Борис се сети
за кърпичката и я извади от джоба си. В смачканото ѝ сърце се криеха няколко
капки кръв. А тази на момчето се смрази. През следващите дни Борис зорко
следеше другарката си за други пристъпи на кашлица, но такива не се появиха.
Момчето тайно си отдъхна, а споменът за кашлицата и капките кръв остана там, в
прахоляка на пътя и летните игри.
Дойде есента и тя замина за града.
– Ще дойда пак... – обеща Сара.
И тя се върна... и плени сърцето ми завинаги... Мъжът приседна на паднал дънер и се загледа в спокойно течащата река и сребристите ѝ отблясъци.
И летата станаха две, и три, и децата растяха. Кокалестите ръбати рамене на Борис се наляха, гласът му се уплътни. Сара се издължи – тънка върба, прислонена в силата на другаря си. Вече не търчаха както преди. Прекарваха дните си в разходки и дълги разговори. Едно остана същото, непроменено – там, край сребърната река, младежът все така дялкаше лодките, а девойката все така пишеше техните писма.
Слънцето залязваше и украсяваше водите във
феерия от злато и оранж.
– Ела, да поседнем – Сара хвана
ръката на другаря си и го поведе. Седнаха на брега и потънаха в звуците на
заспиващата гора.
– Какво те тревожи? – Въпреки
трепета, че стои на любимото място с любимото момиче, Борис беше усетил, че
нещо я притеснява.
Тя се напрегна и му обърна профила си.
Последният слънчев лъч се промъкна в падащия мрак и погали дългите ѝ коси в
позлата.
– Утре си тръгвам – миглите ѝ
трепнаха. – Татко дойде да ме вземе.
– Но?... – Главата на Борис се замая.
– Сара?... – Гласът му изтъня.
– Моля те, поспри. Нека да ти кажа всичко – девойката
се обърна към него и хвана с малките си длани неговата. Тънките ѝ пръсти,
учудващо силни се вплетоха в неговите. Борис наведе поглед към тях и после
вдигна очи към лицето ѝ.
– Тръгвам си и вече няма да се върна
– гласът ѝ изневери за миг. – Вече няма да ме видиш... може би никога.
– Местите ли се?
– Помниш ли първото ни лято?
Младежът завъртя лентата на спомените в
главата си и леко кимна в отговор.
– Помниш ли как се закашлях веднъж...
Той кимна отново.
– Болна съм, Борисе... докторите лек
тук не намират. Болестта ме яде отвътре. Летата и чистия въздух ми помагат, но
вече не е достатъчно.
– Защо не ми каза... – тихо прошепна той.
– Не можех... не
исках... Бях дете, Борисе, не разбирах какво се случва с мен, защо съм
по-слаба, защо се задъхвам... А тук е така прекрасно, така истинско... истински
си и ти. С теб забравям за болката, забравям кое така ме мъчи...
Тя замълча.
Стояха сплели пръсти, треперещи, без дъх.
Борис си спомни как от първия ден се
възхищаваше на деликатността ѝ, колко е различна. После си спомни за бледата
кожа, през която прозираха вените ѝ, сенките под очите. Отдаваше го на умората
от вечните игри до късно.
– Ти се задъхваше, беше по-бавна... Онази
кашлица... Кърпичката! В кърпичката имаше кръв. Не си отивай! Защо те отвеждат?
– Татко намери друг доктор. Ще
пътуваме надалеко. Не знам кога ще се върна. Не знам дали ще се върна...
– Сара, мила, защо не ми каза? Какво
да направя? Знам! Ще дойда с вас, да съм до теб!
– Не! Замълчи!
Но той не спираше трескаво да мълви на
глас. Бурята в главата му се надигаше. Мъката го стисна за гърлото и той се
задави. Сара обви врата му с тънките си ръце и го притисна към себе си. Не мога без теб... ще се справим...
Думите с шепот се стопяваха в прегръдката. Двамата трепереха от напрежение.
И там, на реката, обгърнати от мрака, сред
звуците на щурчовите цигулки, диханието на спящите горски обитатели и ромона на
нощната река, той я целуна за първи път. Врекоха се един в друг, вкопчени в
живота и силата на сърцата си.
– Не ще те забравя, обич моя. Ще идвам тук, на нашия
бряг и ще пускам нашите писма, да плуват по нашата река...
Тя замина. Не знаеше къде я отведоха за
лечение. Не знаеше къде да я търси. Лятото загуби очарованието си. А в самия му
край Сара щеше да навърши шестнадесет.
Минаха много години. Минаха много лета.
Сара не се върна. Старите ѝ баба и дядо също напуснаха, а къщата се схлупи от
тежестта на самотата и на годините. Младежът се превърна в мъж. Изучи се,
направи кариера като лекар. И всяка година в средата на лятото се връщаше на
реката. Правеше лодки, пишеше писма и ги пускаше, така, както обеща.
С годините спря да дялка лодките и започна да пуска писмата в бутилки. Стоеше с часове на брега. Четеше книги, говореше си с реката или ядосано крачеше. И я чакаше. Не се обвърза. Сърцето му остана заключено за другите жени. Чакаше нея, истинската.
– Ех, Сара, ето ме тук пак. Минаха
трийсет години... знаеш ли, не знам дали ще мога да идвам повече. Време е и аз
да замина. Работата ме изпраща и мен надалеко...
Реката му отвърна с тих плясък. Мъжът
въздъхна и се приготви да ѝ обърне гръб завинаги:
– Прости ми и доскоро!
– Не си отивай. Ще ми бъде тъжно. Без
твоите ръце! –достигна мек глас до него. Тънка фигура излезе от сенките и бавно
приближи. Луната я обля и Борис видя познато лице. Косите – скъсени, прибрани
зад ушите. Познати очи.
– Пораснахме – успя да пророни.
– Върнах се.
С две крачки Борис я достигна. Тя падна в
прегръдките му. Вдиша познатия аромат на лято в косите ѝ. Заплака като малко
дете. Сара се отдръпна леко и обхвана лицето му с деликатни ръце. Нейните
страни също бяха мокри. Среброто на луната ги огря.
– Животът има смисъл само ако има какво да дадеш и кого да обичаш... Обичта ти даде смисъл на борбата ми. Обичта ти ми върна живота.
Няма коментари:
Публикуване на коментар