Късмет - Здравка Христова

Здравка Христова

Потомка на видна русчушка фамилия. Следвала у нас и в чужбина. Пише поезия и проза на четири езика, в т.ч. хумор и сатира, и сама прави илюстрации към тях. Участие в редица сборници от национален и местен мащаб. Последни отличия: І-во място в националния конкурс „Любовта е пиянство“ (Силистра, 2017), награда за творческо постижение от международния конкурс „Белоцветните вишни“ (Казанлък, 2017) при дебют, І-во място за цялостно представяне от БХС – 2017. Публикации в периодичния печат и в Интернет. Сред наградените е и в първото издание на Национален конкурс за къс разказ „Мостове“ (2017). В настоящия сборник разказът ú „Късмет“ получи наградана на Фондация „Русе – град на свободния дух“.

 

Късмет

 Награда на Фондация „Русе – град на свободния дух“

Отдавна не бях идвала в малкия крайморски градец, където тихо доживяваше дните си почти столетната ми прабаба. Затова се зарадвах, когато пожела да я заведа до църквата по случай имения ú ден.

Беше тихо и полутъмно. Погледнах разсеяно стенописите и едва не ахнах. Измежду другите светици се открояваше лице с удивителна хубост. Прабаба ми ме изгледа учудено.

− Не знаеш ли? Тя беше от нашия град. Зографът се беше прехласнал от красотата ú. Като излезем ще ти разкажа…

(…)

            Прабаба ми помълча развълнувано и почна полека:

  − Името й беше Руса. Руси като узряла ръж бяха и тежките копринени плитки, завити по тогавашната градска мода на венец. И очите ú бяха светли. Само късметът ú беше черен... С какви повои я бяха повивали, какви орисници я бяха орисвали? Че кой ти помни! Баща ú загина в Сръбско-българската война, майка ú не го преживя с много. Полагаше се на сирачето пенсия, разбира се, но кой да се замисли? Кой мине − замине разграбиха останалата покъщнина. И Руса от малка тръгна по чужди ниви и къщи за насъщния. На шестнайсет се венча с първия, който я поиска – само да има свои. Половин година по-късно, подпийнал мъжът ú се хвана на въдицата на хитрите агенти, които обикаляха по кръчмите за наивни кандидат – гурбетчии. Подписа. И тръгна за Америка. Повече не се видя, ни чу. А братята му я попариха:

− Хайде, булка, върви си! Тясна ни е къщата, много сме, та за теб и това дето ще го родиш ли да берем грижа?

 И пак по чужди ниви... Там и роди един ден сина си и още там, забила пръсти в попуканата от жега земя, с изпохапани до кръв устни се зарече:

− Аз не можах – той ще учи! Аз нямах дом – той ще има!

Съсипваше се от труд, блъскаше и на чуждо, късаше от залъка си да купи земя. Когато нае от обшината мочурливото тресавище, смятано за прокълнато място, градските безделници си оплюха брадите да я предъвкват, че е слънчасала, но се втрещиха още същото лято:  небивала суша изпече на корен бостаните, а смахнатата продаваше дини и пъпеши с цели каруци. Месеше кал за кирпич и зидаше, но отгледа детето под свой покрив. Изучи го. В онези времена с четвъртокласно образование учител се ставаше, а тя изпрати своя Златинчо чак в университет. Завърши. Остана в Министерството. И вече не се обади. Един ден сам съдията спря буля Руса и ú показа снимката в столичния вестник: Господин министърът се женеше за дъщерята на прочут фабрикант. Тя с разтреперани ръце изряза снимката и я сложи в къта с иконите...

  И най после пристигна писмо от сина. Ще си дойде! Дни наред майката не се сети за залък хляб, нощи не мигна. Миеше, варосваше, готвеше... Дойдоха! И седнали – неседнали, хапнали – нехапнали, Златин се обърна към нея:

− Майко, хайде да дойдеш с нас в София!

Усмивка грейна върху лицето на старата. Станал е съвсем столичанин нейният Златин. Не се и сеща колко работа има лете: бостан, градина, лозе, пък и животни....

− Не, казвам, да дойдеш въобще. Да продадем всичко и да дойдеш.

Да продадем... Отново усети палещото слънце по чуждите ниви, краката ú потънаха в студената кал за кирпичи, остри болки плъзнаха по мазолестите ръце, премаза я убийствената умора... А в сърцето ú нещо пропърхваше при спомена за всяка вещ, която бе си купила, измайсторила, в която бе вложила искрица от себе си... Да продадем...

Нататък всичко ú се губеше... Усети се чак в София, пред огромната модерно обзаведена къща. В такъв палат ли живее нейният Златко?! Тикнаха я в таванската стая при вятърничавото слугинче. И строго я предупредиха да не слиза, особено когато има гости. А около Нова година – синът ú беше отишъл някъде на банкет − снахата нахвърля нещата ú в една бохча, но не ú даде личната карта, и отсече:

− Хайде, бабо! На госта и три дни са доста. Върви си! − избута я и хлопна вратата.

Старата жена постоя зашеметена, повъртя се колебливо, но пронизващият декемрийски вятър я подгони надолу по улицата. Накъде? Не знаеше. Не можеше да намери гарата. Нямаше пари. Пък и къде да иде − продадоха дома ú... Стигна до някаква градина. Сви се на пейката. Не усети кога притъмня. Един стражар я разбута.

− През нощта градината се заключва! Върви си у вас!

− Ох синко, белким аз не искам. Ама кажи къде е у нас. Снахата ме изгони, къщата ми продадена.

− Легитимирай се!

− Кво каеш?

− Дай си личната карта!

− Не ми я дадоха!

− По закона за борба със скитничеството подлежиш на принудително задържане до изясняване на самоличността   и като срещна неразбиращия ú поглед, додаде по меко. − Хайде с мен в кауша!

− Щом трябва...

Стражарите в участъка бяха виждали какво ли не, но при вида на съсухрената, измъчена до смърт женица някак се смутиха. Да я приберат в килия – съвсем ще се ошашави при устатите, нахакани крадли и проститутките. Настаниха я на един стол до печката в караулното. А сутринта пратиха да повикат сина ú. Кой не го знаеше? Стара София беше една педя, министрите се брояха на пръсти. Дойде към обяд. И както беше махмурлия от снощния банкет − вдигна скандал още от вратата.

− Как смеете да ме безпокоите с вашите недоразумения! Моята майка е умряла! Тази жена изобщо не я познавам! Може ли да докаже самоличността си?

Старата жена занемя. И последното косъмче надежда се скъса: синът и снахата се бяха наговорили и той нарочно бе излязъл вчера. А сега я гледаше право в лицето и лъжеше.

Един циганин джебчия, току-що уловен на пазара, се извърна и плю.

− Ашколсун! Изтупал си се като туджар, а на майка си залъка броиш. На мене мангал викаш, ама аз пет гърла храня и пак първият комат е за майка ми.

Господин заместник−министърът пламна сякаш щеше да блъвне огън, изгледа го свирепо и тръшна вратата. Спогледаха се смаяни: ами сега? Можеше да изпратят за свидетели в П., да ú издадат нова карта и по съдебен път да принудят сина ú да я приеме. Но какъв живот щеше да е това? И кой знае какво още щяха да измислят. Ами ако просто я захвърлят в планината?

И един от тях внезапно се реши:

− Абе я да дойде бабата у нас!

− Мите, акъл имаш ли? Шестима сте на една заплата!

Малки бяха тогава стражарските заплати.

− Дето шест, там и седем. Тъкмо децата да не ми хленчат, че на другите баба им уплела, баба им сготвила, баба им казала. Пък те нямали. Нали сме и двамата сираци от бежанците. Е таман да им занеса за Коледа една баба подарък.

− Недей, синко! − обади се и старата жена с треперещ глас. − Само да ви подяждам

− А-у-у! – сви устни присмехулно Митето. − Като те гледам едно джезве кокали. Да не ми изядеш и ушите!? Идваш ли или да те мятам на рамо като млада невяста.

Дружен гърлест смях огласи стаичката... Поотпусна се сърцето на старата жена в сиромашкия дом. Зарадва ú се младата Митевица. Имаше какво да научи от нея: и шарка да заплете, и цвете да присади, и вкусна яхния да сготви. И децата се хвалеха: Баба каза! Баба ми го изплете! Баба ми показа!

 Докато един път... Беше Гергьовден. Разходиха се. Обиколиха панаира. Люляха се на люлка, хапнаха мастъкулки и локум. Зададе се и сакатият старец: Лотария! Лотария! Разскачаха се децата: Тате, билетче! Тате, билетче! Позамисли се човекът. Билетче – левче! Цял хляб може да купиш! Махна с ръка − веднъж е Гергьовден!

− Вземайте! Хайде и аз да си видя късмета! Хайде и ти, булка! Бабо Руске, ти какво чакаш?

− Недей, сине! Не си хаби левчето! Тя моята се е видяла…На майка и баща ли имах късмет, на мъж ли, на син и снаха ли...

− А не може, не може! Щом има за нас – има и за тебе! Вземай, че бавим човека!

Тя протегна ръка колебливо и пое малкото шарено листче. Вкъщи дълго го гледа, оглади го грижливо на коляното си. Не че вярваше в приказните чудеса, които ú обещаваше лотарията. Просто никой никога не беше ú подарявал нещо. Накрая го прибра под възглавницата си и заръча:

− Когато умра да ми го сложите под главата.

Но не се стигна до това. Когато излезе тиражът, се оказа, че билетът на буля Руса печели половин милион! Вестниците гръмнаха! Печатаха на цели страници снимката ú, историята ú.

Един ден: истинско събитие за бедняшкия краен квартал − отнякъде се появи луксозен автомобил с частен шофьор. Бавно премина по прашните криви сокаци и спря точно там, където буля Руса седеше на припек пред къщи. Отвътре изскочиха господин министърът и съпругата му и се спуснаха да я прегръщат.

− Майко! Къде се изгуби?! Да знаеш, колко ни е мъчно за тебе! Ела си у дома, майко!

Старата жена бавно се отърси от прегръдката им. Нито един мускул не трепна по измъченото ú лице. Само синевата в очите ú потъмня и се начупи. Но когато проговори – гласът ú режеше като стоманено острие:

− Не ви познавам, Ваша милост. Сбъркали сте нещо. Моят син е стражар. Ей я снахата къде шета – питайте и нея. Внуците ми са на училище. А вас − да прощавате − нито съм в виждала, пък не ми и трябва.

Обърна се и си влезе.

към страницата