Анелия отвори прозореца, за да пусне пролетта в стаята. Не беше спала добре, затова едва дочака кафето да стане. Но и то не можа да прогони неприятната мисъл: Трябваше да се завърне в родния си град. Друг път това я караше да се радва и да танцува, да се наслаждава на пътуването, но днес не беше така. Преди два дни баба ú се обади и я помоли да се прибере за няколко дни. Баща ú се завърнал от Англия, искал да я види.
− Но, бабче, аз не го познавам, за мен той е чужд човек…
− Анелия, той е смачкан и тъжен. Загубил е целият си живот, има нужда от дъщеря си, за да се справи с кризата.
− Петнайсет години не се сети, че има дъщеря…
− Моля те, знам, че те е наранил, но той ти е баща – настояваше баба ú. – Знаеш, че не бих те молила затова, но някак си усещам, че малко му остава да се пречупи напълно.
− Хм, наранил… Наранил вече не е точната дума – промълви Анелия. – Това пък защо го изтърсих. Всъщност не ми пука за него.
− Значи ще дойдеш – делово заключи баба Анка. Тя беше възпитала внучката си да бъде силна и смела, не одобряваше глезотии и вярваше, че човек трябва да се справя с всичко, което животът му поднесе.
От какво се страхувам всъщност? Някакъв чужд мъж се завърнал, размазан от неразумния си избор на живот, и иска да ми се прави на баща. По-силна съм от него. Добре, татенце, да видим кой кого!
Младата жена се подпря на прозореца и се загледа в пробуждащия се град – хора, бързащи за работа, хора с кучета, които не бързат за никъде, пенсионери с чанти, тръгнали на покупки, коли, таксита, автобуси. Градът дими, смърди, движи се с бесен ритъм от началото на деня, не прави път на пролетта, тук тя е излишна, да върви към горите, към полето, там да се вихри. Бързайте! Бързайте! Бързайте хора! Това е животът ни – вечно движение.
Анелия обичаше да гледа спектакъла на бързащия град от простора на десетия етаж. Щеше да ú липсва известно време.
С огромно неудоволствие се заприготвя, сложи си бейзболна шапка, промуши вързаната на опашка коса над закопчалката, черните очила, слушалката в ухото – маскира се като средностатистически вечно недоволен млад човек, зает да не пропусне нито миг от измамния свят, скрит в телефона му.
Качи се във влака, настани се в купето, отвори прозореца и затвори очи, за да се предпази от контакт с пътниците, които евентуално щяха да нахлуят. Вероятно защото беше делничен ден, влезе само една пълна женица, натоварена с рекламни чанти от различни търговски вериги. Постави ги внимателно на седалките и се залепи на отворения прозорец, за да се сбогува с млада жена и две деца, които вероятно бяха дошли да я изпратят.
− И да дойдеш пак, бабо!
− Обичаме те, бабо!
Анелия се усмихна на детските гласчета и на сълзите в очите на жените. Колко познато. И колко мило и прекрасно е да има на кого да кажеш бабо. После се сети, че играе роля и затихна зад черните очила, съсредоточи се в музиката, която дразнеше слуха ú, без да и доставя очакваното удоволствие.
…
Влакът бавно навлизаше в гарата. Анелия се подаде на прозореца, отдалече видя баба си и мъжа до нея. Това ли е Марин? – отдавна наричаше баща си по име. – Наистина не изглежда много добре.
Смело слезе на перона, дори вдигна черните очила над козирката на шапката и открито се изправи срещу обекта на своето най-голямо огорчение. Когато погледите им се срещнаха, Анелия усети леко замайване. Пред очите ú се завъртяха картини: малко момиченце бяга с протегнати ръце към красив и усмихнат мъж и крещи неистово: Татенце! Татенце! − мъжът уж върви към нея, а всъщност бавно се отдалечава, стопява се, фигурата му губи очертанията си. – Татенце! Татенце! − Анелия тръсна глава и прогони видението.
− Здравей, Марине! – твърдо произнесе тя. – Радвам се да те видя!
− Здравей, Анелия! Благодаря, че дойде да се видим! … Станала си истинска млада жена – след кратка пауза добави той, − а докато те чаках, ненадейно ме връхлетя някакво видение, не точно спомен … − промълви развълнуван бащата. – Тичаш към мен, викаш ме, а аз, не знам защо, се отдалечавам.
Анелия понечи нещо да каже, но баба Анка пристъпи към нея, прегърна я, потупа я по бузите. Смъмри я за вида ѝ.
− Обичайните ми прегрешения, бабче! – когато гледаше баба си, Анелия винаги се усмихваше. – Да вземем такси – предложи делово.
− Никакво такси, Марин ще ни води на ресторант. Има да наваксва много грижи за двете си най-близки жени.
− Ресторант? Виж я ти, моята бабка, колко светски поглед към портфейла на Блудния син.
− Анелия, не прекалявай! – смъмри я баба ú на ухо, докато Марин ú подаваше ръка да слезе по стръмното стълбище.
Всъщност той не изглежда чак толкова зле отблизо. Е, поостарял, посивял, посмачкан, но…
В ресторанта Марин се настани срещу дъщеря си. В мига, в които очите им се срещнаха Анелия отново усети същото замайване, гореща вълна сякаш засмука цялото ú същество, завъртя я, пренесе я незнайно къде, тя отново се видя да тича срещу същия този мъж. Беше дете, ръчичките ú умолително се устремяваха към него, а той се отдалечаваше, усмихвайки се. Анелия тръсна глава да прогони видението и помоли:
− Нека поръчаме първо една голяма бутилка вода!
Когато отново погледна баща си, видя че той бършеше неумело потта от челото си, трепереше, беше прежълтял, но все пак се опитваше да се усмихне.
− Е, Марине, разкара ли Катя или децата ú най-после те натириха към България?
− Анелия! – баба Анка изумено гледаше внучката си.
− Катя ме разкара, намери си по-голям паралия от мен – гласът на Марин трепереше, но той продължаваше да се усмихва на дъщеря си. Изглежда, се опитваше да покаже, че не се сърди на грубостта ѝ.
− Да поръчваме, умирам от глад − пренебрегна отговора му Анелия.
Баба Анка я погледна укорително и заби нос в менюто.
Цветелина Георгиева
Няма коментари:
Публикуване на коментар