Привидно съсредоточена в богатия асортимент, който ресторантът предлагаше, Анелия имаше време обстойно да огледа израженията на баба си и баща си. (Боже, колко странно звучеше в главата ѝ думата „баща“ за мъжа, който седеше срещу нея.) Макар и да опитваше да се държи студено спрямо сина си, някаква топлота се беше настанила върху лицето на баба Анка, а една лека, неосъзната от възрастната жена, усмивка бе извила в крайчеца начервените ѝ устни. Може би това беше неразрушимата връзка, безусловната любов между майка и син, която още Омир бе възпял в образа на Хектор и Хекуба…
Скришом Анелия хвърли поглед и към Марин. Някак си дълбоките бръчки, врязани в челото му, както и тъгата, преливаща от сивите му очи, хванаха девойката неподготвена. Толкова години бе искала да изпъди този човек от сърцето си, да залости здраво вратата след него, а сега… Сега незнайно защо ѝ се искаше да протегне ръка към него, да го погали, да го утеши…
Нашата героиня не беше особено талантлива актриса. Колкото и да се опитваше да поддържа омразата към баща си, която беше култивирала в душата си в продължение на толкова години, малкото момиченце с дебели плитки, тежко падащи върху крехките му рамене, искаше да се хвърли в обятията на този мъж. Искаше да усети милувката му в косите си, да потъне в силната му, ала нежна прегръдка, която обещаваше сигурност, уют.
Защо ѝ се искаше да мрази този мъж? Виждайки го толкова отчаян, сломен, с прекършени криле, на повърхността изплуваше истинската ѝ същност – онази, човеколюбивата, вечно готовата да се притече на помощ, без дори и да помисли да поиска нещо в замяна. Всички ние грешим, нали така, мили читателю? Безгрешни няма. Нима нямаме право да поправим щетите, които сме причинили – съзнателно или несъзнателно? А защо всъщност грешим? Та ние дори не осъзнаваме, не предполагаме! Просто сме човеци: малки, невежи, преследващи мечтите си, правещи избор след избор, пишещи съдбата си, чертаещи житейския си път… Нима Марин би могъл да знае, че Катя, която покори сърцето му, щеше да се окаже поредната безсърдечна жена, излязла „на лов“ за пари? А можеше ли някой да го вини? Все пак от Румяна той беше виждал само някак по детински чиста обич. Може би е вярно това, че Бог прибира при себе си първо най-верните си войни, бъдейки прекалено чисти, за да бродят сред лесно залитащите към лошотия човеци… А кой знае, може би и Катя беше принудена да търси у мъжете само парите, да използва красотата си, за да пълни гардероба си с маркови дрехи и аксесоари…
За един миг Анелия почти се протегна да погали изтощеното лице на баща си, ала точно в този момент видя грубите ръце на баба Анка и гневът отново разцъфна, нажежен до алено. Веждите на младото момиче се извиха изненадано, докато пред очите ѝ преминаваха картини, които отдавна смяташе за забравени. Ето, виждаше пред себе си захабената пола на баба Анка, която беше изхарчила всичките си пари, за да може Ани да има всичко необходимо, като тръгва в първи клас… Ето, двете вечерят няколко домата със сирене на свещи, за да спестят, та да може Ани да иде на екскурзия заедно с другите деца… Ето на Ани отново ѝ причернява в междучасието, защото пести, та да може да купи на баба си скъпото лекарство, от което имаше нужда, за да пребори настанилата се в гърдите ú пневмония, докато двете спят сгушени в студената стая, неспособни да платят сметките за парното… И защо?! Защото милият ѝ баща беше избрал да побегне далеч, да търси щастието далеч, да изгради нов живот… далеч, неспособен да погледне дъщеря си в очите, защото всеки път, щом го стори, вижда благата усмивка на Румяна, нежните ѝ ръце, протегнати за прегръдка…
− Да ви е сладко! – каза Анелия и преди Марин или баба Анка да успеят да реагират, бързо излезе от ресторанта.
Бързаше, а дъхът ѝ излизаше на пресекулки, учестено. Гневът просто я задушаваше, имаше чувството, че чудовище, тежко и враждебно, беше седнало върху гърдите ѝ, затискайки диханието ѝ… Ето, още един завой и щеше да стигне до убежището си.
Прости ми, мили ми читателю, стана доста объркано за теб. Нашата героиня бързаше да стигне до близката борова гора и да вдиша изпълнения с мириса на смола въздух. Когато майка ѝ почина, а баща ѝ я изостави като непотребна вещ поради собствената си слабост, Анелия остана да живее при баба си Анка. Хубавото беше, че точно до задния двор на къщата им имаше гъста борова гора. Тя беше единственото място на света, където девойката се чувстваше у дома си. И сега усещаше, че гората я вика, че всяка жива твар там се движи в ритъма на сърцето ѝ. Дори и сега, въпреки че се броеше за възрастен, за разумен член на обществото, веднага щом подмина първите няколко бора, Анелия захвърли бейзболната си шапка, последваха я слънчевите очила и марковото яке, за което беше работила неуморно дни наред, и почти се хвърли върху обсипаната с иглички земя. Доскоро вързаната ѝ на опашка коса, се разпиля и образува около главата ú своеобразен ореол от тъмни коси.
Загледана в синьото небе между клоните на вековните борове, девойката плавно затвори очи. После ги отвори. Летеше над същата тази борова гора, а вятърът рошеше перата ѝ. Беше сокол – волен, непокорен, свободен. Беше неуязвима за гнева, за тъгата, за болката. Беше недосегаема, устремена се към безкрайната синева, летеше все по-близо и по-близо до слънцето. Очакваше, подобно на Икар, крилете ѝ да се стопят и да пропадне отново в дълбините на спомените си… Очакваше отново отдавна забравени картини да оживеят пред очите ѝ, да си спомни усещания, аромати, които смяташе, че е заключила в най-дълбоките кътчета на душата си.
− Прощавайте! Всичко наред ли е? – един непознат за девойката допир я откъсна от унеса ѝ.
Премижа срещу слънцето и се взря в чифт очи, скрили в себе си дълбините на океана, гледащи я с непресторена загриженост. Натрапник?! В нейната гора! Анелия не отговори. Стана и побягна, без да погледне назад.
Велислава Великова
Няма коментари:
Публикуване на коментар