Самостоятелни
издания
„Вечният бриз“ (стихосбирка) 1997 г.под
псевдонима Цветомира Бончева;
„От алфа до омега“ (сборник) – 2011 г. –
издателство „е-Книги“.
Участие
в съвместни издания
2006 г. – „Волни хоризонти“ (антология) –
издателство „Аргус“ – „Някъде в провинцията“;
2008 г. – „Таласъмия 2006-2007“
(антология) – Издателска къща „Квазар“, „Еньовден“, „Ab ovo“, „Празник“;
2008 г. –„Секси хоризонти“ (антология) –
издателство „Аргус“ – „Стихоплетното излияние“, „От алфа до омега“;
2008 г. – В годишника „Български
фантастични ВАЯНИЯ 2008“ – „Егоцентричното огледало“;
2008 г. – „40 години клуб за фантастично
изкуство Тера Фантазия“ – „Неограничен кредит“, „Дончо, Страти и аз“;
2012 г. – „Алманах ФантАstika / 2012“ –
„Уловът“.
Публикации
в периодика
2001 г. – списание „Вселена, наука и
техника“, бр. 3 – „Велимир“;
2004 г. – списание „Вселена, наука и
техника“, бр. 5 – „Честит рожден ден, Емили“;
2005 г. – списание „Вселена, наука и
техника“, бр. 2 – „Награда“;
2016 г. – „Добрата новина“ – годишен алманах
„Море“ и в предходни години публикации на стихотворения в сп. „Море“.
От известно време пробвам да пиша на
теми извън фантастиката
Обичам
Русе! В този град останаха едни от най-хубавите ми спомени като студентка! Не
можах да се сдържа да не напиша разказ. Просто не можах!
ТЕАТЪР, КИНО И
ОЩЕ НЕЩО
– Бабо, майка е отишла да учи в Русе, за
да се омъжи за татко. Нали? – така обсъждат моето висше образование дъщеря ми и
мама.
Изумих се! От позицията на времето
наистина не виждам други последствия от петгодишното ми пребиваване в дунавския
град. Но какви времена бяха!...
* * *
Групата ни се
състоеше от две колежки и над двадесет колеги. Щяхме да ставаме автомобилни
инженери. С кой акъл? Другата колежка се омъжи през първия семестър и отпадна.
Аз здраво натисках учението. В групата имаше няколко екземпляра, които редовно
се разполагаха зад мен на лекциите. Вместо да се съсредоточа върху преподавания
материал, слушах цинизми на ухо. Доставяше им извратено удоволствие да ме
гледат как не смеех да се облегна назад, за да не чуя: Искаш ли довечера да ми направиш...? И подобни. Изчаквах... сядах
последна, но мъчителите се изхитряваха и току някой се намърдваше зад гърба ми.
Отпред имаше две момчета, които ми
изглеждаха ученолюбиви. Заемаха винаги първите места. Поне десет реда банки ги
разделяха от останалата част на групата. Реших: при тях ще съм в безопасност.
Единият се казваше Драголюб – накратко Драго, а по-нисичкият – Мирослав, или
Миро. Бивши съученици – настоящи съквартиранти.
Очаквано при тях
намерих закрила. Бяха очаровани: единствената колежка ги удостоява с
присъствие! Не си позволяваха волности в часовете. Останалите състуденти
оцениха моите предпочитания и ми осигуриха спокойствие.
Така се почна...
Посещавах тяхната квартира заради
учебния материал. Още първия път забелязах снимката на приятелката на Драголюб –
красива филоложка от Пловдивския университет. Него също го биваше – висок,
добре сложен, с мургаво, изразително лице и пъстри очи. Бяха му прикачили
прякора „Половото острие“. Нанизваше наши и чужди студентки като пеперуди върху
мъжкото си его.
Миро беше свободен –
току-що уволнен от казармата, с все още гола глава, весел, закачлив, с чувство
за хумор. Не блестеше с фрапантна външност, но определено бе чаровник.
Един топъл есенен ден стигнах до центъра
на Русе. Мотах се по „Александровска“, около Паметника на Свободата, разхладих
се край шадравана, пих вода от чешмичките, заедно с гълъбите и лека-полека
приближих театъра.
Исках... ама няма! Как да вляза сама на
представление? А после с кого да се прибера? Ех!...
Бях чела отзиви за
драматичния театър „Сава Огнянов“, който се помещаваше в разкошното здание.
Стоях прехласната
пред сградата в стил неокласицизъм, построена от виден, виенски архитект.
Размечтах се как ще усетя атмосферата на творческия дух в тази перла на
архитектурата... Как за часове ще се пренеса в изтънчения свят на човешките
взаимоотношения... И изведнъж... Миро и Драго?
– Здрасти, парче! – изненадаха ме с
обръщение. – Къде по това време?
– Разхождам се – отвърнах и
предположих колко невероятно би било някой ден да отида на театър!
– Ние ще ходим – изфука се Драголюб.
– Ще ме вземете ли с вас? Не искам
да се натрапвам, обаче не се виждам сама по улиците след 10 часа.
– Виж, парче, ние минахме оттук
преди половин час и импулсивно решихме да си купим билети. Вече трябва да
влизаме – със съжаление в гласа каза Мирослав.
Ах, как живнах! Невероятна възможност!
Допреди малко не знаех кога, а излиза, че още сега отивам на театър!
– Изчакайте ме! Чухте ли? Само да си
взема билет – не им оставих възможност да реагират.
Но местата в близост до техните бяха
продадени. Имаше едно-единствено до самата сцена. Грабнах билета и едва
тогава... Погледнах си протритите джинси, ожулените обувки... Мярнах в едно
стъкло отражението на прическата си в стил „скарани ветрове“ и ми стана толкова
мъчно... Другите отиваха на театър като на празник – с най-новите си дрехи, а
аз от улицата и хоп – на първия ред.
Миро изглеждаше също като мен, но поне
беше подстриган.
Подадох билета на Драго – с вид на
манекен, слязъл от подиума:
– Ще седнеш ли отпред? С моята
външност ще обидя артистите. Отзад може да не ме забележат.
– А, не!
Твоето място беше свободно, когато купихме нашите билети. Ако съм искал да съм
там... Нали разбираш?
– Ами, тогава,
момчета... – сълзите напираха да рукнат, а горчива буца заседна на гърлото ми –
приятно гледане. – Аз се нагласих като за Парка на възрожденците и не мислех, че ще стигна дотук... – понечих да преглътна
разочарованието.
Обърнах гръб. Направих няколко крачки
към изхода, но някой ме хвана за лакътя и чух:
– Ей, парче, ето ти моя билет!
Беше Миро.
Не помня представлението. Комедия ли?
Трагедия или драма? Помня как Драголюб почна да ми пуска ръце и да прави опити
да ме прегръща. Това помня. Вместо актьорите виждах снимката на усмихнатата
филоложка до леглото му. И се дърпах. Едва дочаках края на представлението.
– Е, хареса ли ви? – попита засменият
Миро.
После, като ни огледа хубаво, се
озадачи:
– Какво сте се нацупили? Не се ли
виждаше от вашите места? При мен беше перфектно!
Въпреки неприемливите атаки от Драго, аз
продължавах да търся съквартирантите, понеже бяха на „ти“ с математиката и
успяваха навреме със заданията. Надявах се интересите ми да не изглеждат
използвачески. Отделях левчета от мизерните лични средства и винаги носех по
нещичко. Те ме гощаваха с вкусотии от домашните колети. Стараех се да има
равновесие. За баланс излизахме навсякъде тримата. На Драго ясно показах, че
щом е зает, няма смисъл да досажда с ухажване.
При поредна уговорка за кино се
разбрахме да се чакаме направо при касите. Имахме различни ангажименти, а който
отиде пръв, трябваше да купи билети за останалите. Пристигнах навреме, но преди
мен бе дошъл Драго.
– Купи ли билети?
– Да – отговори.
Разпоредителките отвориха вратите на
салона, за да влязат зрителите, а Мирослав още го нямаше. Драго ме подбутна да
отиваме. Аз обаче не бързах. Стана отчайващо късно. Бяхме сами пред залата.
– Хайде, да не
изгорят и нашите билети! – подкани Драго.
Влязохме. От този филм все пак нещо
помня. На човек присадиха свинска глава. Беше в стил ужаси. Но от друго бях ужасена. Драго изобщо не се бе отказал.
Киното бе вечерно от 20 часа. През цялото време мислех: ако реша да си тръгна,
как ще се прибера сама? Беше ме страх. Останах и плътно се притиснах до човека
отляво. Чичкото с очилата ме погледна изпод вежди. Неговото внимание от филма
се пренесе към мен. Изцяло бе погълнат от факта как ръка на зрителя – мое
дясно, се мъчи да опипа бедрата ми. Дланта ми изплющя звучно върху чуждата
ръка. Спасих от набези краката, а вече раменете бяха под угрозата от насилствена
прегръдка.
– Ей, вие двамата, стига сте се
натискали! – проехтя глас от тъмнината. – Толкова ли няма къде да я чукаш, та
си я довел на кино?
Засрамена и унижена аз скочих и излязох.
Драго хукна след мен. Поех с бърза крачка към парка. Какво като е зима? Какво
като е мрачно? Умея да бягам и ще се спася от всеки навлек. Обаче той ме
настигна с дългия си разкрач...
– Я се успокой! – подвикна. – Какво
толкова е станало?
– Как какво? – учудено спрях.
Но той се възползва и направо ме награби
с целувка. Усетих влажния му език в опити да пробие плътните ми устни. Беше ме
стиснал с две ръце... Обаче аз се измъкнах и изкрещях:
– Махай се!
Бяхме почти до Пантеона. Голите дървета
разклащаха мрачни клони в безлюдната януарска вечер.
– Сама ли искаш да се прибираш? –
злъчно попита.
– Сама.
* * *
От този ден спрях да ходя в тяхната
квартира. В университета продължавах да се движа покрай двамата заради
останалите колеги от групата. Осигурявах си защита от мръснишки нашепвания на
ухо. Може би Мирослав подозираше нещо...
Пак проекти, пак задачи... Миро не
успяваше да ми обясни всичко през междучасията и веднъж предложи:
– Ако искаш, ела след лекциите у нас.
Драго го няма.
Следобедът бе слънчев и мек. Усещаше се
полъхът на пролетта. Миришеше на трева и свежо. Минах през двора на института.
Гугутки се обаждаха, врабчета чирикаха, а аз си мислех, че правя съдбоносни
крачки и те ще ме отведат... Къде? Не знаех.
Миро ме посрещна в квартирата. Решавахме
задачи. Той усърдно ми обясняваше... ден като всеки друг, когато съм била там.
По едно време се сетих за недоизгледания филм и попитах:
– Ти защо не дойде последния път на
кино, както се бяхме уговорили?
Получих най-абсурдния отговор:
– Толкова си красива, парче!
Драголюб е хубавец. Мислех, че предпочиташ него.
– Предпочитам него?! – възкликнах.
– Та той е зает! Има приятелка! Пък и... не ми се нрави да ме свързват с
човек... с такъв прякор. Но ти си различен!
После установих колко приятна е на
пипане фланелката на Миро. Кожата – също. Впрочем той бе изненадващо приятно
момче в много отношения. Оттук насетне си спечелих уважението на групата като
негова приятелка, след година – като съпруга...
Драго ли?... Ожени се за пловдивската
филоложка. Тя бе прекрасна във всяко отношение и станахме близки. Роди му дете,
а той я заряза бременна с второто... Драго не успя да излезе от образа на Половото острие и все гледаше да бодне
някоя колежка – било от нашите или от Медицинския, или от Учителския...
А с групата създадохме силни връзки. С нетърпение
чакам ежегодните събирания в Русе – градът на моята щастлива младост.
Няма коментари:
Публикуване на коментар