Гаденето и световъртежът се усилваха с всяка крачка, а ниските клони на драките я препъваха. Очите ѝ пареха и ѝ идваше да закрещи. Гладките гумени подметки не намираха сигурна опора в дебелия хлъзгав килим от опадали иглички и тя скоро се озова просната по лице на земята. Извика от болка и притисна с длан натъртения си лакът. Понечи да се изправи, коленичи, но бързо седна отново. Избърса припряно очите си с опакото на здравата си ръка и се заозърта притеснено. Непознатият не се виждаше. Насочи вниманието си към пораженията от падането, но по тялото ѝ се виждаха само драскотини, не и сериозни наранявания. Наложи си да диша равномерно, да се успокои и да спре да стене. Десният ѝ глезен пулсираше болезнено. Раздвижи го леко и отново опита да стане. Натовари левия си крак с цялата тежест на тялото си, но случайно допря ранения си крак до земята и нова заслепяваща вълна от болка се стрелна по гръбнака ѝ. Залитна напред, но в този миг в превитите ѝ рамена се вкопчиха нечии груби пръсти и я задържаха изправена. Анелия примигна и извърна глава. Поразително сините очи я гледаха с непресторена загриженост.
− Пусни ме! Какво искаш? Защо ме преследваш?
− Аз... не ви преследвам. Видях ви да лежите там и се притесних дали сте добре – пелтечеше непознатият. – Извинявайте, ако съм ви уплашил…
− Тати, какичката добре ли е? – обясненията му бяха прекъснати от тънко детско гласче. Дребничко русоляво момиченце с разбъркани къдрици и ясни сини очи надничаше иззад мъжа и я разглеждаше с интерес. – Ударила си е коляното и лакътя. Виж, тати, тече ѝ кръв – обърна се към Анелия. – Но няма нищо, тати има лепенка. С лепенка охчето минава много бързо, ще видиш. Кажи ѝ, тати!
− Това е дъщеричката ми Тами, Тамара – поправи се мъжът. – По-големият ми син, Николай, остана назад, да държи кучето. Помислих, че то ви е изплашило, но явно съм сгрешил.
Усети се, че още я придържа за раменете и леко отпусна хватката. Щом се увери, че Анелия може да стои права и без неговата помощ, я пусна и отстъпи назад.
− Извинявам се още веднъж. С децата бяхме излезли на разходка и като ви видях да лежите на земята, се уплаших да не ви се е случило нещо. Аз съм Стефан, простете, забравих да се представя.
Анелия колебливо пое протегната ръка и леко я стисна.
− Няма проблем. Аз се извинявам. Не очаквах да срещна някого тук, в гората – усмихна се неловко. – Разбирате ли, тя си е моя.
− Не е твоя. Гората е на всички – обади се момиченцето. – Нали, тати? Ние идваме тук всеки ден да разхождаме Чопър. Това е гората на Чопър.
− Стига, Тами – сряза я баща ѝ. – Тамара е на шест и знае всичко – опита се да оправдае държанието на дъщеря си Стефан.
Анелия се усмихна и се загледа в нацупеното личице на малката принцеса, която в отговор на бащината забележка хвърли ядно якето на Анелия на земята, врътна се и побягна.
− Тами, спри! Тамара! – извика подире ѝ Стефан. – Никсън, Тамара при теб ли дойде?
− Да. Ето я. Тук е – отговори момчешки глас, последван от силен лай.
− Стой със сестра си и не мърдайте оттам – извика отново мъжът. – Извинявам се. Днес цял ден се провалям на социалния фронт. Пак пребледняхте. Добре ли сте?
Анелия потръпна, загледана в отдалечаващото се момиченце с веещите се зад гърба му непослушни къдрици. В ума ѝ се върнаха познатите картини: малко момиченце бяга с протегнати ръце към красив и усмихнат мъж и крещи неистово: Татенце! Татенце! − мъжът уж върви към нея, а всъщност бавно се отдалечава, стопява се, фигурата му губи очертанията си. – Татенце! Татенце!
Анелия се олюля. Вдигна ръце и притисна силно слепоочията си. Физическа и душевна болка се сляха и тя извика в агония.
− Никак не сте добре. Трябва да ви види лекар – отсече Стефан и докато я подкрепяше с едната си ръка, бързо се приведе, грабна якето и го наметна върху треперещите ѝ рамене.
Анелия не се възпротиви. Болката на малкото момиченце беше осезаема и опустошителна и тя не можеше да се отърси от ступора.
− Май и на това яке днес не му ден, за втори път го вдигам от земята – усмихна се криво мъжът. – Нека го върнем на мястото му. Хайде, облечете го. Колата ми не е далеч. На стотина метра от тук. Само малко потърпете – нареждаше Стефан, но Анелия не го слушаше. Погледът ѝ беше зареян някъде в нищото, в посоката, където преди минута се изгуби момиченцето от видението, сърцето ѝ се късаше от мъка за осиротялото дете, а тялото ú се беше превърнало в огромна рана.
Покрай нея мъжът се суетеше с телефон, заклещен между рамото и ухото. Отстрани внимателно впилите се в кожата на главата ѝ пръсти и придърпа якето ѝ плътно около нея, докато говореше с някого или по-скоро някой нещо му нареждаше, защото той издаваше само накъсани, нечленоразделни звуци.
− Добре! До минути сме при теб – завърши и прибра апарата в задния си джоб. – Всичко ще е наред, момиче. Отиваме при дежурния. Жена ми го познава. Бил много свестен. И тя ще дойде. Не се тревожи. После ще се обадим и на близките ти. Всичко ще е наред.
Докато нареждаше, Стефан се беше привел и я беше подхванал под сгъвките на коленете и през гърба. Анелия се изненада от лекотата, с която я повдигна и я понесе през гората. Главата ѝ се люшна назад и тя я остави да виси, зареяла поглед в синьото небе между клоните на вековните дървета. Косата ѝ се закачаше в драките, но тя не обръщаше внимание. Плавно и безшумно се понесе над същата тази борова гора – волна, непокорна, свободна. Устреми се към безкрайната синева, летеше все по-близо и по-близо до слънцето докато не потъна в непрогледен мрак.
− Бързо деца. Качвайте се в колата – беше последното, което чу.
Валентина Игнатова
Няма коментари:
Публикуване на коментар