Свестяваше се бавно. Опита се да отвори очи, но веднага ги затвори, изгаряни от светлината над нея. Дочуваше и приглушени гласове, с всяка секунда те се приближаваха, ставаха все по-силни и отчетливи. Пое си въздух и гърдите ú пламнаха от болка. Изви гръб и изстена. Някой я хвана за рамената нежно и леко я натисна, за да остане легнала. Тялото ѝ се подчини, въпреки че мозъкът ѝ крещеше да се изправи.
− Започна да идва на себе си.
Анелия опита отново да отвори очи. Макар и трудно, тя различи три силуета около себе си. Направи усилие да се надигне и да види кои са.
− Не се безпокой, Анелия. Зрението ти ще се възвърне напълно съвсем скоро. Сега си почивай – мек мъжки глас ú говореше, докато ръцете продължаваха да я притискат към леглото. Тя се обърна по посока на гласа, отвори уста, за да каже нещо, но думи не излязоха. Изкашля се, затвори очи и заспа.
Доктор Косев пусна раменете на момичето и въздъхна. Сега пациентката отново спеше, благодарение на транквиланта, който сестрата вкара в системата ú. Махна очилата си и се вгледа в мъжа и възрастната жена.
В очите и на двамата долавяше страх и надежда. Не откъсваха погледи от леглото, където гърдите на Анелия се вдигаха и отпускаха с всяка глътка въздух. Докторът направи жест да излязат в коридора.
− Няма от какво да се безпокоите. Получила е панически пристъп и е хипервентилирала. Не е толкова опасно. Не са излезли резултатите от скенера, искам да ги погледна, преди да я изпишем.
Очите на д-р Косев шареха ту към бащата, ту към бабата на момичето. Голата му глава беше покрита с малки капчици пот, а лека руменина беше избила по бузите му. Смяната му тъкмо приключваше, когато му се бяха обадили за припаднало момиче в парка. Сигурно е поредната наркоманка, предрусала с някоя долна дрога – помисли си той. Но Даниела познаваше мъжа си и преценката му за хората. Щом Стефан ѝ се обади и разказа за случая, тя бързо набра номера на д-р Косев.
Бяха пристигнали почти в идеален синхрон пред клиниката. Носилка с двама парамедици чакаше отпред. Стефан извади момичето от колата и главата ѝ за пореден път се люшна неподвижно. Положи я върху носилката и парамедиците се заеха да ú слагат система. Единият опипа врата ú за пулс и, като откри такъв, въздъхна облекчено. Вкараха я в болницата и грижите за нея бяха поверени в ръцете на дежурния лекар – Владимир Косев.
Оказа се, че телефонът на Анелия се отключва с пръстов отпечатък. Преди да пристигнат, Стефан беше помолил Никсън да положи показалеца на припадналото момиче върху сензора и да намери номера на някой близък.
− Сега искам от нея да си почива. Вие също може да се приберете и най-вероятно утре ще я изпиша. Но... − докторът се покашля и продължи: − Имала ли е и други припадъци преди? Някакви оплаквания за главоболие, гадене или нещо друго?
− Докторе, какво искате да кажете – възпротиви се бабата. – Тя е здраво момиче. Никога не е споменавала за проблеми, а израсна при мен. Следила съм всяка нейна стъпка.
Доктор Косев вдигна ръка, за да спре прииждащата тирада на възрастната жена. Мъжът до нея поклати безпомощно глава. Тъкмо се канеше да зададе следващ въпрос, когато една от сестрите се приближи и му прошепна нещо на ухото.
− Моля да ме извините – каза той и се отдалечи, като почти подтичваше до сестрата.
Стигна задъхан до вратата в края на коридора, бутна я и влезе в кабинета си. Косев, не си първа младост, за да тичаш вече. Наближаваш шейсетте.
В стаята го чакаха Стефан и Даниела, разположили се удобно в двете кресла срещу бюрото му. Насочиха погледи към него и леко кимнаха с глави за поздрав. Стефан извади цигара, запали я и ароматът на тютюн обгърна стаята.
− Нали знаеш, че тук е болница. Не се пуши! – каза гневно Косев и седна зад бюрото си.
− Пука ми! Притесних се достатъчно, за да не се съобразявам сега с тази разпоредба! – пренебрежително изсумтя Стефан и издиша кълбо дим в лицето на доктора.
На Косев му идваше да забие юмрук във физиономията на мъжа срещу него. Траеше го вече пета година само заради финансирането, което му осигуряваше за проекта. Ако не бяха парите, щеше отдавна да е наритал този кучи син.
Отпусна се назад, затвори очи и пое дълбоко дъх. Искаше да прочисти мозъка си и да подреди мислите, лутащи се в главата му.
− Е, Косев? Какво ще кажете за момичето? – Даниела се усмихваше срещу него, разкривайки идеално бели зъби.
− Прекрасна е – въздъхна Косев. − Само трябва да изчакаме резултатите от скенера на главата. После ще направя ЯМР за всеки случай. Искам да съм напълно сигурен, че тя е здрав екземпляр, който можем да използваме.
− А роднините ѝ? Какво ще правиш с тях, док? – Стефан го гледаше право в очите и запали втора цигара.
− И без това ще се наложи да я задържим още няколко дни. Кръвната картина ще излезе утре сутрин, искам да проверя урината и да взема проба от фекална маса. Отделно искам да ѝ пусна още няколко теста.
− Какви тестове ще пускаш, док?
− Няма да ги разбереш, Стефане – Косев се наведе напред и сключи ръце върху бюрото. – Но ще ти кажа само, че искам да я проверя за наследствени генетични болести и тогава вече ще мога да ти я предам. Нали това ми е работата? − Косев натърти върху последните думи. Искаше час по-скоро тези двамата да се махнат от кабинета му.
Стефан и Даниела поклатиха глави, изправиха се почти едновременно и излязоха от кабинета. Вратата се затвори след тях и Косев накрая успя да отпусне мускулите си. Затвори очи и се унесе. Носеше се плавно и безшумно над борова гора и усещаше мириса на зеленината. Над него слънцето грееше и обливаше с топлите си лъчи земята. Издигна се малко, колкото да види, че до хоризонта е само зеленина. Повдигна поглед нагоре и тогава плътният мрак започна да се спуска над него. Опитваше се да избяга, но мракът го настигна и бавно започна да го обгръща.
Младен Минев
Няма коментари:
Публикуване на коментар