– Как така си е тръгнала? – попита баба Анка и ококори учудено очи. Марин стоеше до нея и пристъпваше нервно от крак на крак.
– Казах ú, че трябва да остане още няколко дена в болницата – подхвана д-р Косев, – за да се уверим, че всичко е наред, но тя се изниза. Все пак не съм надзирател. Разчитам на разума на пациентите. Та нали здравето е на първо място.
Възрастната жена се дръпна настрани, извади телефона си и набра номера на Анелия. Не успя да се свърже. Косев се отправи към входа на болницата, клатейки недоволно глава.
– След малко ще пробвам пак.
Марин я гледаше притеснено:
– Заради мен стана това. Не мога да разбера защо ме мрази толкова. Осъзнавам, че съм виновен пред нея, но…
– Стига, не ми се слушат глупости! – каза майка му. – Решила е да се прави на сърдита. Нищо, ще ú мине. Ще се постарая да ú налея малко акъл в главата.
– Къде е отишла според теб?
– Къде може да е отишла? Прибрала се е в града.
– Мислиш ли, че е добре?
– Добре е, я. Тя е кораво момиче, но адски опако. Трудно се излиза на глава с нея.
– Дали някога ще ми прости?
– Нужно ú време да свикне с мисълта, че ти си ú най-близкият човек на този свят.
Марин увеси нос и се замисли. Много му бе криво.
Прибраха се в къщата и хапнаха. Баба Анка се опита да разведри сина си, но не успя. Самата тя бе много притеснена, защото Анелия упорито не си вдигаше телефона.
Марин се унесе едва към три след полунощ. Момиченцето тичаше към него с протегнати ръце, движенията му бяха някак сковани и очите му не сияеха от радост. От изражението му лъхаше страх. Марин се опитваше да стигне до Анелия, но нещо дърпаше краката му назад като оттегляща се по брега вълна. Уж тегленето не бе силно, но той не успяваше да се справи с него. Тялото му не го слушаше, усещаше се лек като перце, лесна плячка на стихиите. Анелия постепенно губеше сили и се отдалечаваше. Нямаше как да стигне до него, както и той до нея. Разделяше ги непреодолима бездна.
Марин скочи от леглото. Трепереше, плувнал в пот. Сърцето му кънтеше в спазматично надигащите се гърди. Тревожна мисъл изплува в замъгленото му от кошмара съзнание.
– Анелия е в опасност! – простена той и закрачи напред-назад из стаята.
Точно в този момент Анелия се разбуди и надигна глава. Гледаше объркано,
не знаеше къде се намира. Понечи да стане, но нещо я дръпна рязко надолу.
Чуваше бръмчене на двигател и усещаше леко подрусване. Помисли, че се намира в
линейка. Къде ме карат? Та аз се чувствах
добре! Нищо ми нямаше! Нали щяха да ме изписват… Огледа се. В превозното
средство нямаше медицинско оборудване. Лежеше на пода на раздрънкан стар
микробус. Изобщо не ú го побираше главата как е възможно това. Дали не
халюцинираше? Тогава осъзна, че не може да мърда крайниците си, бе овързана с колани.
Нададе вик и започна да извива тялото си в опит да се освободи. Паниката
заплашваше да я задуши.
– Спокойно, мила, всичко е наред – каза някаква жена.
Анелия извърта глава назад. Жената се усмихваше невесело от кабината. Устните ú потрепваха някак пренебрежително. Сякаш изпитваше огромна досада. Зад волана седеше мъж. Стефан, онзи който ú се бе притекъл на помощ в гората. Той погледна през рамо и се смръщи срещу нея.
– Ако ме стреснеш още веднъж така, ще ти извия врата като на пиле.
– Какво става? – попита плахо младата жена. – Нищо лошо не съм ви сторила.
– Млъквай!
– Къде ме карате?
– Не ти трябва да знаеш!
Анелия застина. Постави си за цел да успокои дишането си. Трябваше да се опита да разбере какво става. Трудно ú бе да повярва, че е била отвлечена. Такива неща се случваха само по филмите… Дали?
– Не съм богата, роднините ми също. Няма да получите откуп. По-добре ме пуснете. Няма да подам жалба в полицията, обещавам.
– Напротив, мила, богата си, просто не го осъзнаваш – каза жената.
– Заклевам се, че…
– Млъквай! – повтори мъжът с толкова остър тон, че Анелия настръхна. Този човек наистина бе способен да изпълни заплахата си. В очите ú избиха сълзи. Никога не се бе чувствала толкова безпомощна.
Гумите затрополяха по неравен път. Превозното средство се люшкаше застрашително. През прозореца лъхна миризма на борова смола. Издължени сенки зашариха по прозорците.
– Татко ще ме спаси – промърмори тя малко по-късно и изведнъж изпита облекчение, сякаш вече не бе сама, сякаш вече можеше да разчита на помощ.
– Какво каза? – попита жената.
– Нищо.
– Точно така, продължавай да мълчиш. И внимавай, защото мъжът ми не понася неподчинението.
Анелия не я чу, защото се бе замислила дълбоко. Чудеше се защо интуитивно очаква помощ от човек, когато мрази до дъното на душата си. Баща ú бе отрепка, никаквец, предател. Бе я зарязал в най-трудния момент. И все пак…
Стефан Георгиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар