Анелия се замисли дълбоко. Интуитивно очакваше помощ от баща си, но едновременно с това усещаше, че нещо в действителността около нея не беше наред. Бяха я похитили, лежеше на пода на раздрънкан стар микробус, овързана с колани. Но микробусът вместо да се движи самотен и в тишина по пътя, бе заобиколен с други коли, ярко осветен от прожектори, чуваха се гръмки разговори, в които се долавяха думи като: „Снимай, снимай в едър план, какво чакаш!“, „Дубъл 61“, „Не зяпай, снимай, какво се чудиш!“. Беше смутена и от отношението на мъжа, който караше микробуса, май че се казваше Стефан. Беше толкова мил и внимателен към нея, когато я намери в гората, занесе я в болницата, уведоми баща ú и баба ú, а сега… Сега се отнасяше с нея като с враг, от когото се очакват само опасни действия и неприятности. Ако я бяха похитили – защо? Тя не беше нито известен политик, нито учен с ценни идеи, нито богаташ с милиони в банката. Тя беше просто един обикновен човек, с трудна съдба и много мъка в сърцето. Ако не беше похищение, то какво беше всичко това? Този шум, тези прожектори… Докато обърканите мисли се носеха в главата ú, микробусът спря и тя чу гласа на Стефан:
− Буца, вземи момичето и го носи в къщата! Внимателно, ей!
Вратата на микробуса се отвори и едър младеж с фигура на Шварценегер я издърпа от пода, без всякакво усилие я взе на ръце и я понесе към спретната къщурка, сгушена между борове. Внесе я и внимателно я остави върху диван, покрит с шарен китеник. След него влезе Стефан, започна да сваля коланите от нея и да ú обяснява:
− Моля да ме извиниш за неприятните преживявания по пътя от болницата дотук. Не знам дали ще ме разбереш, но аз съм режисьор, снимам криминален филм.
− О, така ли? А аз какво общо имам с това?
− Сега ще ти обясня. Всички снимки станаха чудесни. Златин и Павлина играят чудесно. Обаче сцените с похищението на главната героиня от болницата все не ставаха, изглеждаха изкуствено. Когато те видях в гората, ти толкова приличаше на Павлина, че в първия момент се припознах. После разбрах заблудата си, но когато те намерих паднала на земята, ми дойде идеята, че може да те използвам докато си в това болезнено състояние и да заснема похищението с теб. Косев не беше съгласен, но отстъпи, защото с него сме много близки и не може да ми откаже нищо. Винаги се съгласява с мен, дори да не съм прав.
− Защо не ми обясни всичко това преди да ме използваш?
−Ако ти бях разказал какво искам да направя, ти нямаше да се държиш естествено, щеше да се стараеш да играеш ролята на похитена, а аз исках всичко да бъде естествено. На близките ти също не съм казал. Заснех реакцията им, когато доктор Косев им обясняваше, че ти си избягала от болницата. Беше изключително трогателно и естествено. Ще го включа във филма, макар че не бях предвидил такава сцена. Още веднъж моля за извинение! Веднага ще се им се обадя, че ти си в моя дом, добре си и всичко е наред. Мамо, донеси един горещ чай на Анелия, тя има нужда от него!
Анелия мълчеше и оглеждаше обстановката. Неизвестно защо всичко ú изглеждаше странно познато, като че ли бе живяла тук дълго време. Пред погледът ú пак се появи момиченце с веещите се зад гърба му непослушни къдрици. В ума ѝ се върна познатата картина: малко момиченце бяга с протегнати ръце към красив и усмихнат мъж и крещи неистово: Татенце! Татенце! Сега картината бе допълнена: от същата тази къща излиза млада жена с нежен поглед и с усмивка ги следи с очи.
В стаята влезе симпатична жена на средна възраст с чаша чай в ръце. Поднесе го на момичето и с топъл глас каза:
− Вземете, този чай ще ви помогне да се успокоите. Простете на сина ми, той е фанатик в своята работа. Иска всичко да бъде изпипано до най-малката подробност и при това да бъде естествено. Натуралист! – каза го иронично, но с майчина гордост.
Анелия взе топлата чаша, стисна я нервно в ръце и с плах глас похвали жената, че имат прекрасна къща на чудесно място. Разпита я неуверено дали къщата има още три стаи и кухня, дали от прозореца на най-далечната стая се вижда езеро и дали отдавна живеят тук.
Жената ú отговори, че е точно така, но се учуди, че Анелия знае това. Търпеливо и обясни, че те живеят в София, а тук идват да се заредят с положителна енергия и да си починат. Имали са голям късмет да купят преди години тази къща, защото това е чудесно място. Никъде другаде не се зареждали с енергия и не се чувствали така спокойни, след продължителния престой в шумотевицата на големия град. Купили са къщата от един господин, който много бързал да я продаде, защото заминавал за Англия. Спомня си, че с него било и едно малко момиченце, с непослушни къдрици, което плачело и викало: Татенце! Татенце! Не продавай къщата! Тя пази спомените за мама!
Момичето разбра защо всичко тук ú изглежда толкова познато. Бяха живели тук преди да почине майка ú. Тя, майка й и баща й. Били са щастливи и усмихнати, но щастието е отлетяло, когато майка ú е заминала в по-добрия свят, защото Бог прибира при себе си първо най-верните си воини. Те са прекалено чисти, за да бродят сред лесно залитащите към лошотия човеци… Баща ú не е могъл да се справи с нещастието. Бил е слаб и вместо да се бори, се е предал и решил да загърби предишния си живот, като се раздели със всичко останало, което обичал – родина, дом, дете, майка. Баща ú бе отрепка, никаквец, предател. Беше я зарязал в най-трудния момент, но нямаше защо да го мрази до дъното на душата си… Тя вярваше въпреки всичко, че той я обича по своему. Искаше да се хвърли в обятията му. Искаше да усети милувката му по косите си, да потъне в силната му, ала нежна прегръдка, която обещаваше сигурност, уют.
Няма коментари:
Публикуване на коментар