Анелия попита възрастната жена дали може да разгледа останалите стаи от къщата и тя с въодушевление започна да я развежда, обяснявайки ѝ коя мебел откъде са купили. Стигнаха до малка стая, боядисана в светлосиньо, с бели орнаменти около прозорците. Момичето си пое дълбоко въздух и пристъпи плахо в нея. Слънчевите лъчи едва надничаха през тежките завеси и придаваха причудливи сенки на мястото. Анелия обърна лице към стената вляво и ахна от вълнение.
− Тази ракла?! От къде я имате?
− Само нея оставихме от мебелите на предишните собственици. Беше толкова красива, че сърце не ни даде да я изхвърлим.
Младата жена стоеше разтреперана и едва си поемаше дъх от вълнение. Протегна ръка и плъзна пръсти по красивите орнаменти на старата мебел. Чувстваше се все едно, че се намира в машина на времето. Сякаш всичко се завъртя, въздухът около нея се нагъна, пое я в себе си и я превърна в малкото момиченце, което си играе и чака мама да го повика за вечеря. Тръсна припряно глава и се опита да се отърси от спомените, които я заляха като лавина. Обърна се към домакинята и тихо я попита:
− Може ли да ме оставите за малко сама? Моля ви! Само за малко!
− Разбира се! – отговори тя.
− Това е най-малкото, което можем да направим за вас след всичко, което синът ми Ви причини. Жената я потупа нежно по ръката: − Ако имате нужда от нещо, само извикайте.
Анелия кимна с глава, изчака да се затвори вратата и клекна до най-долното чекмедже. Чудеше се дали са открили тайната на нейната ракла. В средата на чекмеджето имаше издълбана красива маргаритка и, когато натисна едновременно двете срещуположни листенца, отдолу изскочи плосък тайник, който още пазеше съкровища от детството. Сърцето ѝ щеше да изхвръкне, докато изваждаше едно по едно детските богатства, останали непокътнати. Малко камъче с формата на сърце, стъклено топче с цвете в него, няколко кестена, които ѝ се бяха видели много красиви, картички и няколко рисунки.
Младата жена седна на пода със скръстени крака и се остави да потъне в миналото, отдавайки се на спомена, който ѝ носеше всяка от вещите. Тук беше и червената панделка, с която майка ѝ връзваше непокорните ѝ къдрици, когато отиваха тримата на разходка. Спомни си колко много обичаше, когато баща ѝ, смеейки се дърпаше панделката и всички старателно подредени кичури се разпиляваха около лицето ѝ. Той се смееше и я подхвърляше във въздуха. А майка ѝ, уж ядосана, ги наблюдаваше отстрани и му се караше, че е развалил прическата на детето. Баща ѝ я разрошваше още с думите: Моята малка, къдрокоса принцеса е красива и без панделки.
Този спомен подейства на Анелия като кофа студена вода. Осъзна колко е нелепо да стои в чуждия дом и да се лута в спомените си. Разтрепери се, сълзите потекоха от очите ѝ, сякаш решили да запълнят празнината, която отвори този щастлив спомен. Спомен за щастие, което си изгубил и знаеш, че никога няма да имаш отново. Как се бе променило всичко? Как? Анелия цял живот бе усещала огромна празнина в себе си, цял живот бе живяла с необяснимото чувство, че част от нея е изгубена завинаги. Това бе и причината все още да няма мъж до себе си, да не допуска никого близо до сърцето си.
В дъното на тайника тъмнееше черна жалейка. Момичето я издърпа внимателно и хлипайки, силно я стисна в юмрука си. Лентата на баща ѝ. Когато той ядно я беше хвърлил, момиченцето я прибра в скривалището. Това се случи две седмици след смъртта на майка ѝ, с Марин все още живееха в къщата. Опитвайки се да го разведри, тя му беше нарисувала картина. Портрет на мама. Да си я гледа и да спре да плаче, защото това много я натъжаваше. Анелия се видя как влиза в дневната с рисунката в ръка. Баща ѝ седеше до малката масичка, а бутилката с алкохол пред него беше вече преполовена.
− Татенце, нося ти подарък... – тихо прошепна тя, боейки се да наруши тишината.
Баща ѝ я погледна с мътен поглед и отпи голяма глътка от чашата. Детето се приближи и той я погали по косата.
− Моята малка принцеса. Толкова приличаш на майка си...
− Татенце, виж. Аз я нарисувах. Да не плачеш за нея. Виж, това е мама.
Баща ѝ взе листа и го постави на масата пред себе си. Болката, която изпитваше беше толкова осезаема, че детето се боеше да го докосне. Той вдигна празната чаша и, като видя, че в нея няма алкохол, я запокити в стената. Детето подскочи уплашено, а той надигна бутилката и с големи глътки се опита да потуши адската болка, която гореше в сърцето му.
− Татенце, моля те, тетенце... – заплака тя. Марин се обърна към нея, а в погледа му имаше нещо, което още повече уплаши детето.
-Той ни я взе, принцесо. Бог ми я взе! Защо?! – гласът на баща ѝ вече преливаше от ярост. – Защо ни наказа така?! Как ще живея без нея сега?!
Докато хлипаше и нареждаше, яростта му набираше скорост и ставаше все по-голяма. Блъсна масата и хвърли стола към телевизора, започна да чупи каквото му попадне. Напълно забравил за малкото момиче, които се беше свило в ъгъла, скрило глава с ръцете си, плачеше от ужас. Този спомен бе като удар от юмрук в стомаха на Анелия. Въздухът ѝ секна от болка и малки капчици избиха по челото ѝ. Сякаш отново чуваше приглушените гласове на баща си и баба си.
− Не мога да понеса тази болка, майко! Не мога! Моля те!
− Марине, това не е правилно! Не можеш да постъпиш така!
− Майко, моля те!
Анелия отново се видя как изтича, като чу, че хлопна външната врата на бабината къща. Старата жена се опита да я спре, но детето се отскубна и заплака, тичайки след него: Татенце, татенце...
Юлияна Никифорова
Няма коментари:
Публикуване на коментар