Вратата безшумно се отвори. Стефан видя разплаканата девойка, седнала на пода и разпилените край нея детски съкровища, и извадения наполовина тайник на старата ракла. Тук ставаше нещо неочаквано. Нещо по-интригуващо, от който и да е сценарий. Бързо се върна за камерата. Включи я и занемял започна да снима. Не знаеше кога Анелия ще го усети. Надяваше се да му даде време.
Независимо от начина, по който се беше сложил животът на Стефан, кинаджийството му беше в кръвта. Влезе ли ти веднъж лента в задника…, казваше някогашният му учител по операторско майсторство в НАТФИЗ (ВИТИЗ).
Успя да заснеме невероятната сцена, без младата жена да го усети. Тя бе потънала в свой свят на спомени и преживявания.
− Значи това е дъщерята на предишните собственици – заключи майка му. – Раклата е имала тайник, за който не сме подозирали. Добре, че я запазихме. Какви изненади носи животът.
− Това някак обяснява състоянието на момичето. – отвърна Стефан.
Плановете му вече се бяха объркали. Не искаше да включи Анелия в експеримента. Искаше да научи историята ѝ. Искаше да утеши това нежно създание, криещо се под маската на дива бунтарка. Искаше да ѝ върне изгубения дом. Дали беше възможно?
Тами и Никсън играеха с топка на полянката пред къщата. Чопър скачаше ту към единия, ту към другия, опитвайки да се включи в играта. Даниела пушеше нервно и скролваше нещо на таблета си. Стефан не знаеше дали мисли за поредния случай в кабинета или за операцията по извеждането на Анелия. Жена му отдавна го плашеше с двойствения си характер, с винаги хладно точната преценка на всяка житейска ситуация. Стефан знаеше, че тя може да намери решение и този път. Но този път не искаше да ѝ се довери. Искаше да действа сам. Да се остави на течението. И да намери нестандартен изход от заплетената история.
Нямаше да изведе момичето. Не гледаше на нея като на обект, както беше досега с предишните жертви. Още там в боровата гора нещо в него се беше преобърнало. Децата му изглеждаха щастливи. Години се беше трудил всичко да им е наред. Да имат най-доброто училище. Да посещават най-добрите спортни клубове. Да учат музикални инструменти. Тамара свиреше на цигулка, Николай – на кларинет. Но, ако прецакаше операцията, дали всичко щеше да продължи? Дали нямаше да обрече двете си слънчица на недоимък и дори да застраши живота им? Но образът на Анелия, седнала пред раклата, не му даваше мира. Не можеше да продължава така.
В другия край на двора Буцата цепеше дърва, а майка му ги подреждаше в спретната купчинка под стрехата на сайванта. Каква идилия. Стефан се замисли, че от години вече лъже най-важния човек в живота си. Когато беше момче, майка му го учеше да бъде честен. Да бъде патриот. Да се труди. Беше му пяла най-хубавите песни. Беше му дала да чете най-смислените книги. Лъжеше я, че е режисьор. Всъщност режисираше една доста сложна игра. И му се получаваше. Какво беше станало с него последните дни? Сякаш изведнъж се бе превърнал в някой друг. А истинския бе потулил дълбоко в себе си. И точно той сега искаше да излезе и да преподреди целия му живот. Или съвсем да го обърка.
…
Марин скочи от леглото с думите:
– Анелия е в опасност!
Закрачи из стаята. Но разбираше, че така няма да постигне нищо. Да се обади в полицията? Или на Бърза помощ? Майка му каза, че тя е кораво момиче. Гневна му е. Върнала се е в големия град при своите неща. Но ако беше така, той нямаше да е така тревожен. Нямаше да усеща, че я грози опасност. Откъде започна всичко? От гората. От боровата гора зад къщата. Значи там трябваше да потърси и решението на загадката. Отправи се натам. Още щом пристъпи между боровете, видя как малко момиченце бяга с протегнати ръце към него и крещи неистово: Татенце! Татенце! – той уж върви към нея, а всъщност бавно се отдалечава, а гласът го преследва – Татенце! Татенце!
Видя шапката ѝ. Наведе се. Взе я. Това не беше следа. Просто мъжът, който я бе откарал в болницата, не я е видял. А и не е знаел, че е нейна. Марин навлезе по-дълбоко в гората. Държеше в ръце шапката и се опитваше да мисли. От гората – в болницата. Оттам уж си била тръгнала. А дали? В този момент пред него изникна силует на жена. Много приличаше на Анелия, но беше облечена в рокля на цветя. Не беше дъщеря му. Обърна се към него. Помаха с ръка и тръгна напред между боровете. Румяна? Невъзможно. Но тръгна след нея. Последва я. Опита се да я повика. Гласът му бе изчезнал. Мерна видението още веднъж. Хукна натам и навлезе още по-навътре в гората. Жената изчезна. Чу удари на брадва. Значи там имаше някого. Продължи напред.
Когато излезе на светлата поляна, не можа да повярва на очите си. Това беше тяхната къща. Тази, която преди години беше продал. Млад здравеняк цепеше дърва. Жена на средна възраст ги подреждаше. В другия край играеха две деца и куче. Как се беше озовал тук? А призрачната жена? Нима Румяна го беше довела, за да му каже нещо? За да му помогне...
Даниела остави таблета на пъна, който ѝ служеше за маса. Изправи се и раздвижи раменете си. В този момент съзря Марин, който стоеше замрял до оградата и оглeждаше двора.
− Буца, Буца, я погледни до оградата. Какъв е този?
Буцата вдигна поглед и тръгна, без да остави брадвичката, която държеше. При неговата физика това изглеждаше доста заплашително. И противоречеше на приветливия поглед и поздрав:
− Добър ден! Какво ви води насам, странниче?
Марин се усети като в детски филм приказка на ужасите. Не знаеше дали и как да отговори. Докато реагира, към него се спуснаха с викове децата и кучето.
− Гостенин, гостенин! Имаме си гостенин! – крещяха двамата, а кучето лаеше и въртеше опашка.
Даниела смъмри децата и им нареди веднага да се приберат в къщата заедно с кучето. Стефан и майка му приближиха от две страни, за да видят каква е причината за създалата се олелия.
Марин още не разбираше къде е попаднал и какво предстои. Но сякаш Румяна влизаше през вратата на къщата и го викаше с ръка.
Илияна Делева
Няма коментари:
Публикуване на коментар