Под моста - Михаела Чобанова

МИХАЕЛА ЧОБАНОВА 

Казвам се Михаела Чобанова, на 33 години съм, майка на три деца. Завършила съм „Международни отношения“ във Варна, а в момента живея в Бургас и работя като спедитор.

За първи път мой разказ ще бъде публикуван, а и честно казано, това е едва третият ми писателски опит. Вълнувам се много!

Любовта към литературата се зароди у мен като ученичка, когато с мой съученик се състезавахме кой ще прочете повече книги от библиотеката през лятото... Особен принос за смелостта ми да пиша и да ви изпратя разказ, има учителят ми по български език от гимназията Ваньо Иванов. Преди известно време се видяхме и той ми каза: „Все още съжалявам, че не продължи да се развиваш с литература!“

– Г-н Иванов, никога не е прекалено късно!

Няма човек, минавал по мост, който да не е погледнал надолу, да не му се е приискало да слезе и да провери какво има там. Може би ще открие някаква тайна, някаква загадка, съкровище или поне доброта. Днес дъщерите ми минаваха по мост и ме попитаха какво има долу. Вечерта се замислих, реших, че може там да е човечността.

  

ПОД МОСТА

Слънцето леко бе започнало да върви към своята постеля зад хоризонта. Той го следваше, но не за да го изпрати, а защото преди да излезе от призрачната къща бе решил къде да отиде. Дали бе случайност или чист късмет, но то бе в неговата посока и сега си имаше спътник…

Ускори крачка, до моста имаше почти три километра, притесни се, че няма да успеят да стигнат заедно. Никой не го чакаше, никой не се интересуваше накъде е тръгнал и ако не положи усилия, никой нямаше и да го изпрати. А преди години не беше така, но какво ли значение имаше. Поклати енергично глава в опит да се отърси от спомените и натисна по здраво бастуна по асфалта. Пенсионерите не са нужни на никого, всичко се забравя – мислеше си той вдигнал поглед към светлия диск, търсейки събеседник.

– Хей, да си поговоря с тебе, така или иначе и ти си пътник като мене? – с иронична усмивка продължи мислите си на глас. – Теб чака ли те някой зад хоризонта? Сигурно не, ама и ти си се разбързал. А мене само спомени ме чакат на моста, ама все хубави спомени… Ех, прекрасни години бяха, жалко наистина, че не се връщат дните назад…

В мислите му започнаха да препускат картини от минали години като във филм, пуснат на високи обороти. Спомни си стария мост и как скачаха от него като деца. Там видя най-красивото момиче на света, със златни коси и ангелска усмивка. В следващия момент изплува споменът за първата целувка. Усмихна се, бе със същото момиче, вече жена, на същия моста. Появи се отново, но вече със сватбената си рокля, бяха само двамата и тя хвърли букета си в реката.

Започна строителството на новия мост, бе толкова горд, бяха избрали неговия проект, бе станал главен архитект. Следващата картина бе на откриването на новото съоръжение – колко видни хора бяха дошли, толкова много поздравления…

С двамата си сина ходеше за риба, но под моста, на сянка. Случвало се е да се унесат, да изгубят представа за времето, а по тъмно да дойде жена му да ги търси, нарамила две-три одеяла, па да остане, да си запалят огън и да изядат улова.

Когато децата пораснаха и отидоха да учат, двамата с Елена прекарваха дълги часове на сянка под моста, поседнали на речните камъни, прегърнати, наблюдавайки водното течение. Първия път, когато заведе малкия Жоро, внука, на същото място, онуй шило далдиса с все дрехи и обувки в реката. Притеснено му бе как ще го върне, какво ще каже снахата… Всички много се смяха тогава, малка мокра мишка, с ей такива оцъклени очи.

Хубави спомени имаше, весели, мили. Добре си бе поживял, а и още имаше. Отново ускори крачка, бе я забавил, докато препускаше във времето. Всяко лято ходеше поне по три пъти да пренощува под моста да избяга от днес и сега, да се върне назад. Това го крепеше през дългите зимни нощи в самотната къща, чакаше да се стопли и да тръгне. От другата страна не бе ходил колкото и близко да беше, а знаеше, че има роднини. Все не стигаше дотам. Един ден ще отида, ама няма да е днеска, днес ще съм с близките си! – всеки път си казваше, а така и не прекоси реката.

Слънцето съвсем се скри зад хоризонта, но той вече беше пристигнал. Внимателно започна да се спуска по отвесния бряг, не искаше да се потроши, че кой ли би го намерил… Ни прав, ни седнал, успя да се спусне до голямата каменна основа на моста. Бяха две на около осем метра разстояние, подпиращи автомобилните платна отгоре, забити дълбоко в земята, за да не бъдат отнесени от течението. Точно там, между двете основи, бе неговото място.

Но бе заето… Не може да бъде! Разпъната палатка, накладен огън, завързани въжета, на които се сушаха дрехи, детски дрехи, гласове, мирис на печена риба. Неочакваната гледка му изигра лоша шега, загуби концентрация и се подхлъзна. Падна тежко на около метър от стана. Изохка, надигна се леко, проверявайки дали няма нещо счупено. Усети две ръце под мишниците си, които се опитваха да го изправят. Долавяше и гласове, но не различаваше думите, бе като ехо. Явно съм си фраснал главата – помисли и инстинктивно започна да я опипва. Откри лека цицина, поизправи се и седна. Пред него застана млада жена, която му говореше нещо. Той вдигна ръка със знак да почака и тя млъкна. Жената се обърна към едно дете, стоящо встрани, и то хукна нанякъде. След малко се върна с чаша вода. Кънтежът в главата на възрастния мъж започваше да намалява и различи гласовете на жена и три деца, като последният бе плач, идещ от палатката, явно имаше бебе. Огледа се, най-голямото не бе на повече от десет години.

– Господине, добре ли сте? – гласът ѝ бе мил, но много притеснен.

– Да, да… Мисля, че всичко ми е на мястото. Костите ми явно съвсем са се вкаменили та не се счупиха.

Жената се усмихна и му помогна да се изправи. Отправиха се към палатката, положи го до огъня и влезе да вземе бебето, което не бе спряло да реве нито за миг.Изведнъж плачът секна и младата майка се появи с малко момиченце на около годинка.

– Господине, къде ходите по нощите, опасно си е тук? – леко назидателно попита тя, напомняйки му много на неговата Елена.

– Аз така си се разхождам…

– Кого да извикам да Ви прибере, аз тук хората не ги познавам?

– Никой няма да дойде, сам съм си.

– Да не сте дошъл тук, за да се… – недоизрече тя.

– О, не, не, съвсем не – разбирайки съмненията ѝ, веднага отговори.

И започна да ѝ разказва за моста, за себе си, за жена си, децата, живота. И тя му разказа, от два месеца живеели тук с децата, банката им взела апартамента, а мъжът ѝ избягал. Останала на улицата с три деца, сираче била, нямала близки. Ходила всеки ден да си търси работа и от двете страни на реката, ама като я видят с бебето, не я искат. Притеснена е жената, дните минават, лятото ще свърши, къде ще се дене. Под моста не може, децата трябва да учат. Отличници били, показа му грамоти. Спортували преди и медали имали. Гордееше се много с тях, очите ѝ светваха, когато ги хвалеше, а после изведнъж тъмната сянка на реалността покриваше отново лицето ѝ.

Неусетно децата заспаха, бебето първо – в прегръдките на майка си, а останалите – налягали около огъня. Майката и старецът говореха, говореха. Започна леко да се развиделява.

– Трябва да поспя, утре пак доста километри ще навъртя, не мога да губя нито ден – каза тя и се оттегли в палатката, а старецът придърпа одеялото и се загледа в жаравата.

На сутринта децата се събудиха и разбудиха майка си. Старецът го нямаше, одеялото бе празно. Поогледаха се, но никъде не го видяха. Дано не е направил някоя глупост! – помисли си младата жена и започна да пооправя. Нещо изшумоля и тя надигна постланите завивки. Имаше лист хартия. Зачете се.

Време ми е да видя и другия бряг на реката, там имам близки и мисля да поостана. В празната къща не ми се стои, затова ти оставям ключовете до палатката, върви и живей в нея, колкото трябва. Попитай за Радан, когато отидеш, той работи в кметството, нямаме лелка в детската градина. Кажи му, че аз те пращам…

Ръцете на жената се разтрепериха, сълзи започнаха да се стичат и да капят върху листа хартия. По-надолу бе написан адрес и няколко телефона, ако някой иска да се свърже с него относно къщата. Стисна писмото и го допря до гърдите си, ридаейки с усмивка. Вдигна глава към небето и тихо продума: Хората са навсякъде, а човек можеш да срещнеш само под моста!

към страницата