Сърцето на моста - Дарина Шопова-Станчева

ДАРИНА ШОПОВА-СТАНЧЕВА 

Дарина Шопова-Станчева е родена на 13.11.1987 г. (Денят бил петък, 13-и, този ден винаги ѝ носи късмет). Майка на две момиченца.

Автор на статии, стихове, разкази, сценарии на реклами, корпоративни видеа, сериали и късометражни филми. Продуцент на сериали и късометражни филми.

Има награди и грамоти от конкурси за поезия и литература. Завършва магистратура „Филмово и телевизионно изкуство“ в Нов български университет. Завършила е бакалавър „Масови комуникации“ (журналистика и връзки с обществеността) в Нов български университет. Преди това е завършила Текстилен техникум и Бизнес колеж.

Участвала е в творчески академии и семинари. Занимава се с изобразителни и приложни изкуства. Има интереси в сферите на: история, наука, археология, реклама, психология, актьорство, мода, бизнес стратегии. Вярва в силата на усмивката и добротата!

 

СЪРЦЕТО НА МОСТА

– Шшшт… тихо! – Ян-дзу отвори очи. Петър и Сандо отново бяха нарушили медитацията му. Приятелите се биеха с дървени мечове. Обезглавяваха змейове, спасяваха села от тирани, разбира се и млади принцеси…

Ян-дзу, или дядо Яне, беше около 70-годишен. Викаха му Ян-дзу, защото беше ходил по Азия да изучава бойни изкуства. В прохладния следобед бе решил да си почине на каменния мост. Неуспешно обаче, защото шумът от яростната битка на десетгодишните деца с ламята, или там с каквото се биеха, не можеше да го остави безучастен…

– Принцесата е моя! – крещеше Сандо.

– Не, принцесата е моя! – викаше Петър.

– Принцесата не е на никого! – спокойно се намеси Ян-дзу. – Тя е на себе си.

– Я ми кажи, Сандо, защо не избрах да си почина в сянката там отляво?

Сандо мълчеше.

– Я кажи, Петре, защо не избрах да вляза в хладната вода и да избягам от жегата? Когато си във водата, Петре, шумът ѝ може да заглуши песента на птиците. Ако се скриеш в сянката, Сандо, ще пропуснеш да целунеш слънцето. Тук, на моста имам всичко, от което се нуждая. Песента на птиците, ритъма на водата, целувката на слънцето… В средата на моста винаги ще имате всичко. Но помнете, за да имате всичко, трябва да давате всичко. А сега ме оставете да си имам всичко на спокойствие и вървете да се биете другаде. Ей там… при къщата на баба ви Стана видях една принцеса, май е истинска.

Ян-дзу затвори уверено очи и продължи да медитира.

Пред къщата на баба Стана имаше пейка. Петър и Сандо дотичаха и се друснаха на нея.

– Бабо Стано! – извика Петър през оградата. – Може ли вода?

Баба Стана седеше до градинската чешма и плетеше.

– Влезте, де! – подвикна. – Ай, чи ни мога да стана.

Докато Сандо си плискаше лицето, баба Стана им разказваше за внуците си в Канада. Петър пиеше жадно, но в миг се сепна. За малко да се задави. Почти същото направи и Сандо. Стъписани, двамата младежи, мокри – къде от пот, къде от водата – рошави и прашни, стояха пред бабата като в небрано лозе. Иззад баба Стана се бе появила чудна принцеса.

– Бабо, дова каде да сложа? – каза момичето с явен акцент и подаде една кутийка с прежда.

– А, дай го тука. Това е Каролин, на баба си Керанка. Една от внучките ми от Канада. Вижте се! Ще ви донеса локум.

Момчетата стояха вцепенени. „Принцеса Каролин“, мислеше си Сандо. „Колко е красива“, каза си Петър.

– Е, аз съм Каролийн.

– Сър Петър – изтресе Петър. И после се усети какво е казал.

– Аз съм Александър. Викай ми Сандо.

– Соу, Питър енд Алекзандър.

– Значи при баба за лятото? – започна самоуверено Петър.

– Да. Хубаво е тук. Вие какво правите по цял ден? – попита Каролин.

– Имаме си крепост – каза Сандо, а Петър го изгледа и му направи жест да мълчи.

– Мога да ти я покажа, ако искаш – продължи Сандо.

– Или пък може да идем да си купим сладолед от магазина на леля Дора – намеси се Петър.

– О, там днес няма зареждане, сладоледът е от два дни. По-добре да идем до крепостта – отсече Сандо.

– То, сладоледа… за два дни нищо няма да му стане, нали е в хладилник. Не може да се разтопи – каза Петър.

– Не да се разтопи, ама нали се сещаш, не е пресен – заинати се Сандо.

– Това да не са домати… Пресен?! – сопна се Петър.

– Нося ви локумче. Обаче е последното. Кари, иди да вземеш два локума? Таман ще ти покажат магазина – рече бабата.

На връщане от магазина, момчетата се изпокараха кой да носи торбата на Кари. Всъщност торбата беше малко пликче, в което се люшкаха две кутийки с локум. Кари даде на всеки по една кутийка, та да не се карат.

Цял ден си говореха, играха, смяха се. Момчетата не пропускаха да се сдърпат. Всеки от тях се намесваше нахално при опитите на другия да доближи Кари.

Лятото продължаваше да ниже своите дни в календара. Децата запълваха тези дни с щастливи спомени. Бяха неразделни. Един ден, докато ловяха жаби, Кари се опари на коприва. Двете момчета се втурнаха да я спасяват. Единият я наплиска с вода от реката, другият ѝ масажираше ръката. Всеки искаше да спаси принцесата. Изведнъж Петър се облещи и се разкрещя:

– Змия, в храстите има змия… – побягна и нагази във водата.

Сандо, крещейки, затича след него. Кари се изправи. Хвана змията за опашката и я метна надалече.

 – Спокойно, това е само смокче! – Кари отново седна да си разтрива ръката. Сандо и Петър бяха спасени от… принцесата. Такъв срам, такъв позор! Двамата дълго мълчаха след това.

Родителите на Кари пристигнаха да я отведат у дома. Момчетата отидоха да вземат приятелката си от къщата ѝ. Кари ги изведе от града и навлязоха в гората.

– Обещайте да се грижите за моето местенце! Но не поотделно, а заедно! – настоя тя.

Момчетата кимнаха. Пред погледите им се разкри малка полянка. На полянката, като паметник, стърчеше един огромен камък. Точно в средата му имаше ръбеста дупка, сякаш някой го бе срязал нарочно.

– Един ден дойдох тук сама – Кари погали камъка. – В деня преди да ви срещна му разказах за самотата си и го помолих да ми помогне да намеря истински приятели. И ето ви вас, тук с мен. Ще ми липсвате!

– Обещавам да пазим камъка ти, докато се върнеш – каза Сандо.

– А когато не сме тук, ще пращаме Ян-Дзу да го наглежда – предложи Петър.

– Благодаря ви! – Кари, хлипайки, ги прегърна.

Изпратиха Кари до дома ѝ и тръгнаха по улицата.

– Аз… – измънка Петър – Сандо, съжалявам.

– Май прекалихме… – прекъсна го Сандо.

– Виж, аз се отказвам, ти печелиш – каза Петър.

– Какво? – изненада се Сандо.

– Ами, харесваш я…

– И ти я харесваш… – сопна се Сандо. – Принцесата не е на никого. Помниш ли?

Петър погледна Сандо и се усмихна.

* * *

Преди Кари да се качи в колата, тримата направиха своя поздрав с ръце и се разделиха. Момчетата дълго гледаха след автомобила. После бавно завлачиха крака обратно към моста и започнаха мълчаливо да хвърлят камъчета във водата.

– Как сте? – чу се гласът на Ян-Дзу.

– Никак… – смотолеви Петър.

– Кари си тръгна – каза Сандо.

– Ян-Дзу, може ли да те помолим нещо? – сети се Петър.

Разказаха му за камъка и го помолиха да го пази. Когато чу историята, Ян-Дзу се усмихна.

– И аз ще ви разкажа нещо. Преди години над реката нямало мост, появил се майстор. Той много искал да по-строи мост, но да не е обикновен. Чул стара приказка за вълшебен камък наблизо. Търсил, търсил и една нощ го открил. Помолил камъка да му помогне да съгради вечен мост, здрав и стабилен. А камъкът му поръчал да отчупи най-важната част от него и да я вгради в моста. Майсторът така и сторил. Взел сърцето на камъка и го вградил в моста. Затова този мост, на който стоите, е толкова здрав. Защото е създаден с магия. Магията на доверието! Магията на любовта!

– Но ние нямаме любов… тя си замина – каза Петър. – Сега нямаме нищо.

– Как ще нямате нищо?! Сега имате всичко, имате себе си и по-важно имате се един друг! За да имате всичко, трябва да се откажете от всичко. Любовта има много лица. Личните желания бледнеят пред щастието, което носи истинското приятелство. Любовта към приятеля е толкова важна, както и любовта към момичето на сърцето. Вие имате всичко. Завинаги. Този мост е вечен и несломим. И вие вече знаете, че сърцето му е магическо и вечно. 

* * *

– Слизайте! Хайде! – една жена приканваше децата си, момче и момиче, да слязат от колата. – Баща ви ще паркира по-нагоре.

Децата затичаха около нея. Жената отвори дворната порта.

– Има ли някого? – подвикна тя.

– Каролин, здравей. Чакаме ви от обяд. – Една руса жена бе застанала на терасата, на която малкият Сандо често стоеше.

Откъм къщата се зададе млад мъж. Той носеше бебе.

– Кари, радвам се да ви видя. Лелее, колко са пораснали, прекрасни са! – каза той, докато децата на Каролин се гонеха из двора.

– Сандо, прекрасни е меко казано – отвърна със сарказъм Кари. – На колко стана малката?

– На 4 месеца – отвърна Сандо. – И брат ѝ беше тук някъде. Къде изчезна?

– Хай! – На вратата застана висок мъж. – Аз паркирал кола. Приятно види вас. – Мъжът на Кари помаха с ръка.

– Мамо, хайде да отиваме вече! Искам да видя булката. – Дъщерята на Кари гледаше майка си с блеснали очи.

– Сватбата на Петър е утре. Днес ви е време за игри.

– Обадих се на Петър, че сте пристигнали – каза жената на Сандо.

* * *

Всички вървяха по прашната уличка към каменния мост. Като стъпиха на него, видяха, че отсреща към тях бързаха Петър и бъдещата му жена. Срещнаха се точно на средата на моста, запрегръщаха се и заговориха оживено. Усмивките не слизаха от лицата им. Времето бе спряло, лятото бе в слънчевото си начало. Там, на средата на моста, те имаха всичко. Завинаги!

към страницата