Мостове - Миглена Богданова

МИГЛЕНА БОГДАНОВА 

Аз съм на 16 г. Уча във Френска езикова гимназия „Антоан дьо Сент-Екзюпери“ в Пловдив. В началото на учебната година излезе дебютната ми книга „Прегръдката на смъртта“.

На 12.10.2016 г. имах представяне на книгата в училище и имаше добри отзиви. Често участвам в конкурси, олимпиади, състезания. Търся полèта за изява.

Тази година участвах и в конкурса „1000 стипендии“, класирах се за втори кръг и сега очаквам резултатите от интервюто! Опитвам се да развивам таланта си в сферата на писането и имам доста бъдещи планове.

Винаги съм била очарована от мостовете. Някои хора се хвърлят от тях с бънджи, други без него, търсейки края, трети просто се взират, застанали на някой мост, в безкрайната шир, която се открива пред тях, четвърти заключват катинари и хвърлят ключовете във водата. Някои си градят мостове, други ги разрушават, трети ги използват, за да се свържат с другата част на града, с нов град, с човек. Мостовете не са само начин да преминем на другия бряг. Те са начин да сме сигурни, че винаги има къде да отидем, ако изгубим себе си.

  

МОСТОВЕ 

В тихата нощ светът бе замрял. Звездите блестяха на черното кадифе на небето, не лъхваше ветрец. Нямаше хора по улиците, беше тихо. Перфектното време да не се случва абсолютно нищо.

Камен седеше на земята, отпуснал глава назад, гледайки небето. Обикновен просяк, чакащ някакво чудо. Животът отрано го бе взел на подбив, но на него сякаш не му пукаше. Изритаха го от дома за сираци преди четири години. Вече бе станал на осемнайсет, те нямаше как да го задържат, а той нямаше при кого да отиде. Заради буйния му нрав, никой не го искаше на работа, макар да беше способен. Скиташе по улиците и едва преживяваше. Вършеше по някоя друга работа, за която се изисква силен физически труд, но се плаща малко. Хората си мислят, че такива млади бездомници като него са малцина. Но той знаеше, че уютът на дома винаги заслепява.

В онази съдбоносна нощ, която не даваше никакви признаци, че ще случи нещо интересно, той отново стоеше на моста. Сгуши се повече в палтото си, през нощта още бе хладно. Обърна се към града. Почти всичко живо спеше, само някои самотни прозорчета все още мъждукаха в късната нощ. Обърна се на другата страна – същото. Но се загледа по-съсредоточено. Стори му се, че нещо приближава. Почака малко и след минути от тъмнината изплува силуетът на млада жена. Тя се спря, сепна се като елен, заслепен от фаровете на кола, и постоя там, вглеждайки се в Камен. Не очакваше да има някого.

– Няма да те убия, ако това си мислиш – провлачи сънено той.

Видя как тя се напрегна още повече, но не си тръгна, нито продължи бързо напред. Той я загледа с интерес, доколкото можеше да я види в тъмното.

– Плачеш ли? – попита я след малко, слушайки дишането ѝ.

Най-много мразеше някой да страда пред него и той да не може да направи нищо. Камен стана и седна на парапета. Реката тихо шумолеше под него. Тя все още стоеше там като статуя и той за момент си помисли, че вече халюцинира и девойката е плод на въображението му. Момичето също приближи парапета, като все още се пазеше от непознатия. Провеси се плахо надолу. Знаеше, че реката е дълбока, и че не можеше да плува. Винаги се е страхувала от тази река, в която понякога намираха мъртви домашни любимци и хора. Но сега силно искаше да се потопи в нея. Знаеше, че това ще я избави.

Камен стоеше и гледаше как се взира във водата. Усещаше, че иска да направи някоя глупост и не искаше да стои безучастно.

– Май искаш да се хвърлиш, а? Не ти го препоръчвам. Студено е – тя го погледна, но в тъмното той не можа да види изражението ѝ.

– Какво те интересува дали ще ми е студено? – процеди през зъби.

Мислеше, че ще свърши бързо с всичко това, а сега някакъв идиот ѝ пречеше.

– Дори сега трепериш. Просто не искам да настинеш и да обвиниш бездомника, че си с хрема – той се приближи до нея и я наметна с палтото си. – Спокойно, не вони на умряло. И аз се пера.

Тя не се отдръпна, а просто го гледаше. Беше много близо до нея и чувстваше топлината от дрехата, с която я загърна. Чудеше се защо не я остави просто да свърши това, за което бе дошла. Не искаше някой да я разубеждава, вече бе взела твърдо решение. Не можеше да живее така, не искаше.

– Намерих баща си да виси от лампата, провесил се на въже, което го стискаше за врата – каза той след малко мълчание. – След това останах сам и в сиропиталище. Той беше единственият ми близък човек. Хубаво е, че поне не си решила го направиш по този начин. Имам страх от въжета заради него.

Тя настръхна. Представи си ужасната сцена и се хвана здраво за студения метал, който стоеше между нея и реката. Замисли се дали може да причини такава болка на тези, които се грижеха за нея. Гледаше водата долу, знаеше, че няма да успее да се оттласне от парапета и да полети. Но какво ѝ оставаше тогава? Как можеше да се измъкне от този лабиринт? Всеки, който ѝ бе близък, я нараняваше.

– Щом аз все още не съм го направил, и ти няма защо да слагаш точка на живота си. Със сигурност ще намериш за какво да…

Момичето се хвърли в прегръдките му, ридаеше неудържимо. Той се стъписа, но след това обви силните си ръце около нея. Не знаеше какво ѝ се е случило, но бе готов на всичко, за да я накара да остане жива.

Никой от двамата не предполагаше, че на този мост след време двамата ще обединят съдбите си, изричайки брачните си клетви. Мостовете разделят и събират. Рушат се, за да бъдат издигнати отново. Но всеки един мост играе важна роля. У нас е скрита силата на разрушението и на съзиданието, ние избираме да строим нови мостове или да рушим всичко по пътя си, заблуждаваме се, че ако останем на самотен остров, няма да бъдем наранявани.

към страницата