Мостът на душите - Кръстю Мушкаров

КРЪСТЮ МУШКАРОВ 

Казвам се Кръстю Мушкаров, на 47 години съм, живея в София и не съм женен. Интересувам се от наука и технологии, затова и цял живот съм работил неща, свързани с компютрите. Израснах в уютните обятия на Азимов и Саймък, на ЛеГуин и Беляев. Оттогава се влюбих във фантастиката и фентъзито, заради полета на въображението, който насърчават. Винаги съм мечтал за един прекрасен мирен свят, в който хората работят заедно, за да разберат и съчетаят, не за да покоряват, разрушават или противопоставят. Уви, човешката подлост и алчност все повече ни отдалечават от тази утопия. Затова пък всички мечтатели могат да отскачат там всеки път, когато хванат книга в ръка.

Обичам филмите, които са изпълнени с динамични сцени и преследване, но и с разследване и решаване на загадки и проблеми. Преди няколко години реших, че мога не само да следвам чуждите мечти, а и да пиша за своите. И започнах да създавам различни приключенски и фантастични истории, отговарящи на собствения ми вкус и критерии. Така написах първия си роман – „Мъртва магия“, който съчетава фентъзи и фантастични елементи. По-късно написах още един – класическа фентъзи история „Сълзите на дракона“, както и доста разкази. Разпространявам ги безплатно на сайта си, защото не пиша за пари, а за да търся нови приятели. Хора с моя мироглед, които харесват същите неща като мен:

https://deadmagica.wordpress.com/

За мен мостовете, както и думите, са изключително важни, защото свързват хората и им помагат да общуват помежду си. Всяка цивилизация разчита на реките заради водата и трябва да се научи да строи мостове, за да преодолява водните прегради между хората. Затова и мостовете са нещо повече от инженерни съоръжения, те позволяват на човешките общества да общуват, търгуват и да се развиват... 

 

МОСТЪТ НА ДУШИТЕ 

Всеки мост е изящна арка, протегната между бреговете на река. А преминаването през него е изкачване за тялото и извисяване за душата. Издигаш се високо над земята и потъваш в небето. Има нещо пречистващо и вдъхновяващо в това да се почувстваш като птица. Да видиш света в краката си и да се освободиш от тежките окови, които вечно те дърпат надолу. Да забравиш, макар и само за миг, страха си от падане.

* * *

Майсторът градеше мостове, откакто се помнеше. Харесваше работата си, защото тя носеше радост на хората. Помагаше им да се съберат там, където водата ги беше разделила. И опазваше невидимите връзки между приятели и любими. Защото без мостовете народите се разпадаха на пясък и прах, отвяван от ветровете на безпощадното време.

Беше строил къде ли не. През тесни, но буйни планински потоци, дето отнасяха и най-здравите основи. Над стръмните пропасти пък прекарваше висящи мостове, вечно люлени от свистящите вихри. И в равнините вдигаше творенията си, през реки толкова широки, че от единия бряг не се виждаше другия. И така дялаше той камъни и зидаше опори, докато годините се изнизваха от живота му.

– Една работа не я ли правиш със сърцето си, хич не я и захващай – казваше често баща му. – Не влагаш ли в нея късче от безсмъртната си душа, не чакай да те надживее.

И майсторът градеше мост и влагаше късче душа. И колкото и странно да беше, душата му не се смаляваше, а растеше. Защото се хранеше от признанието на хората, които трудът му беше събрал. Нарастваше зрънце по зрънце от тяхната благодарност, от всяка разменена дума и ръкостискане. Докато накрая самата тя не се превърна в мост, протегнат към света. По-здрав от всички, които някога бе построил, споен от хоросана на обичта човешка.

И други мостове се беше научил да гради майсторът през дългия си живот. Много по-здрави, макар ефирни и невидими. Над реките от човешка омраза, над езерата от гняв и страхове той прехвърляше мостовете на приятелството. Копаеше дълбоко в коварните пясъци на недоверието и полагаше там яките основи на творенията си.

Една мисъл обаче не му даваше мира. Гризеше го отвътре като червей, че не беше успял да свърже краищата на последния си мост. Нито реката беше широка, нито теренът беше сложен, нито пък конструкцията беше нещо ново и неизпробвано. Материалите също бяха добри, той лично беше посетил каменната кариера, за да ги избере. Но не това го беше спряло. Някой от немарливите му помощници не беше укрепил добре скелето. Наполовина забит пирон не беше издържал тежестта на подпората, тя беше поддала и една от носещите греди беше рухнала във водата.

Майсторът помнеше дългото си падане, но не и болката накрая. Всъщност, не помнеше нищо друго след това. Знаеше само, че мостът беше останал да стърчи като двете половинки на небесната дъга, грозни и нелепи в своята незавършеност. Колебливо застинали като протегнати за здрависване ръце на непознати. Непотребни и никому ненужни без целостта си.

Всичко се бе случило толкова бързо, че не беше успял да се прости с любимата си. Но тя продължаваше да посещава мислите му. Той отново и отново си припомняше как топлите ѝ кафяви очи следяха всяко движение на неговите. Как настойчивият ѝ поглед не го изпускаше дори за миг, сякаш се боеше, че може да го изгуби завинаги.

Онзи мост така и не беше успял да го дострои. Но сега правеше нов, много по-труден. Най-важният от всички. Сякаш целият му живот беше една чернова, чийто смисъл беше да го подготви за този строеж. И той се тревожеше, че целият му майсторлък можеше да се окаже недостатъчен. Защото тази река не беше обикновена. Наглед бавна и спокойна, а всъщност – подла и коварна. И водата в нея беше различна – черна и застояла, сякаш събрала в себе си цялото зло на света. Нито една вълничка не дръзваше да набразди тежката ѝ като олово повърхност. И безжизнени бяха бездънните ѝ дълбини. Ако искаше да успее, трябваше да забрави всичко, което знаеше. И наново да се учи да гради. Основите на моста трябваше да стъпят върху спомени, а арките му да са направени от камъните на вярата, споени с хоросана на надеждата. Нищо друго не би могло да издържи тук.

Майсторът трябваше да довърши този последен мост, защото отсреща скърбеше неговата любима. Между двамата лениво се носеше реката на забравата, най-непреодолимата преграда на този и на онзи свят. Живите обитаваха другия бряг на Стикс. А на този душите на мъртвите копнееха да разменят с тях поне една прощална дума. Пламенно да ги уверят, че са съхранили любовта си, или виновно да поискат прошка за прегрешенията си. Да им дадат бащина благословия или майчина утеха. Да им вдъхнат кураж. Да споделят най-съкровените си тайни и мечти, които цял живот бяха таили дълбоко в себе си. Да разкрият бушуващите у тях чувства, които така и не се бяха посмелили да изрекат на глас, докато не беше станало твърде късно.

Ако изобщо можеше да бъде построен, Мостът на душите никога нямаше да чуе нетърпеливия тропот на забързани стъпки. Дълбоката тишина над него щеше да се разкъсва единствено от безмълвните разговори между разделените от смъртта. Здраво приковани всеки към своя бряг, те все още можеха да се срещат по средата между световете. В един-единствен миг, единствен – за живите, но траещ цяла вечност за мъртвите, те отново щяха да са заедно.

към страницата