Мостове - Северина Самоковлийска

СЕВЕРИНА САМОКОВЛИЙСКА 

Северина Самоковлийска е родена на 4 юни 1982 година в град Плевен. Прописва по време на образованието си в СОУ „Иван Вазов“, паралелка с разширено изучаване на български език и литература. От 2013 година работи над съвместен блог с друга плевенска писателка – Gery Yo – „Тебешироздания“.

Самостоятелни книги:

2009 г. – „Скрити белези“ – сборник разкази;

2011 г. – Cicatrices ocultos – собствен превод на „Скрити белези“ на испански;

2013 г. – „Стрина“ – хумористична повест.

Разкази, включени в сборници:

2001 – „Сърце на заем“ – публикувано в алманах „Дарование 2001“, читалище ЛИК, гр. Плевен;

„Ариел“ – разказ, сп. „Фентъзи фактор“, бр. 11’2001;

2002 – „Единственият истински умрял“, в-к „Труд“, бр. 24.06.2002 г.;

2004 – „Призраци“, „Ръкопис за сълзите на шута: Сълза първа и втора“ – Антология „Буквите“, 2004 г.;

2009 – „Различно“ – в-к „Нова дума“, брой 295/14-20.05.2009 г.;

„Саможертва“ – Алманах „Нова българска литература, проза 2011“;

„Коледата на малката Аби“ – Алманах „Нова българска литература, проза 2011“;

„Зора“ – списание за литература и култура „Смесена китка“;

Paella para dos – сборник Al encuentro de todo;

2012 – „Танц“, „Пулс“ – списание за литература и култура „Смесена китка“;

2013 – „Кражбата“, „Тричане“ – Алманах „Кръстопът на изкуствата“.

Статии:

Фикус Пумила – юни 2008, www.zadoma.com

Dracena Sanderiana – юни 2008, www.zadoma.com

„Трънен венец, Исусов венец – Euphorbia splendens – Milii“, публикувано в www.zadoma.com

Интервюта:

„Адриан Лазаровски – сбъдващият мечти“ – списание „Книгите“, 20.04.2009 г.;

„За литературата, театърът и нещата от живота – разговор с Ивайло Диманов“ – списание „Книгите“, бр. 4/18.05.09 г.;

„Иван Богданов – директор на водопад“ – списание „Книгите“, извънреден брой от 24 май 2009 г.;

„Cefules – човекът-институция“ – списание „Книгите“, брой 5/1.06.09 г.;

„Мартин Карбовски – между Лили и живите“ – списание „Книгите“, брой 6/6.07.09 г.;

„Милан Асадуров – „злият“ гений зад „Библиотека Галактика“ – списание „Книгите“, брой 7/2.08.09 г. 

МОСТОВЕ 

Лежах на носилка в така наречената реанимация за „естествени“, гледах тавана и ми беше празно. Знаех, че съм родила, помнех смътно педиатърката, която ми показа нещо синьо-черно, помня обяснения, свързващи води, кислород, задушаване. Подписах някакви документи. Всичко това не се случваше на мен, а на някой друг. Душата ми беше напуснала тялото, рееше се на високо и гледаше отгоре малкото свито кълбо, което представлявах.

Качиха ме в отделението без церемонии – не стига, че бях родила естествено, ами направо срамно бързо и лесно, та нямаше какво да ме мотаят. И екип не бях избирала, така че се озовах горе, легнала на едно легло. Ничия.

Тази първа нощ не ми дадоха бебето. Лежах, вперила поглед в тавана и се чудех какво ще правя. Така бях объркала живота си, а и този на малкото човече, което вече беше част от него. Трябваше да взимам решения и за друго човешко същество. Трябваше да намеря път от вакуума, в който се бях запратила самичка с действията си от последната година.

Така осъмнах, втренчила се в тавана. Визитации, храна, изобщо не станах от леглото. Донесоха ми малкия след обяда. Гледах това малко, лилаво-черно същество с огромна коса и се чудех какво се предполага да го правя. Той спеше. Аз не чувствах нищо. Очаквах огромната помитаща вълна на майчиното чувство, тази любов, която да ме накара да забравя всичко и да почувствам, че съм готова да убивам за него...

Нищо. Когато се разплака, го държах непохватно и ми се искаше да се подам в коридора и да викна на сестрите, че някакво бебе реве. Да вземат да направят нещо, за Бога!

И така ден, два. Мъчех се да правя всичко, което се предполагаше, че трябва да правя. Не се получаваше. С малкия човек се гледахме с недоверие, примесено с ирония. Баща му дойде. Замина си. Нещо си говорихме, не помня какво. Все така витаех над себе си и гледах нещата като във филм.

Най-после реших, че така няма да стане. Крайно време беше да спре да ме е страх от това трикилограмово човече. Извадих го от количката, барикадирах леглото така, че да няма от къде да падне и легнах до него.

Той се гушна в мен и заспа бързо. Слушах равномерното му дишане, гледах личицето му, което се кривеше от сънища... Сънуват ли бебетата?

Посегнах с пръст и побутнах малкото носле. Нищо. После погалих ръчичката, която се подаваше изпод чаршафа ми. Той въздъхна и сви пръстчета около показалеца ми. Замръзнах, изненадана от силата, която имаше в това мъничко човече.

Точно там, в този момент душата ми се приземи с трясък, намерила своя мост между натрошеното на милиони парчета минало и едно още неопределено бъдеще...

към страницата