Последният изгрев - Доротея Луканова

ДОРОТЕЯ ЛУКАНОВА / Dorothy Letters

Живея в хармония с думите. Аз ги обичам, те отвръщат с още по-голяма любов. Разбираме се чудесно. Понякога отиват на почивка за по-дълго, но после пак се връщат. Често се вдъхновявам от природата – едно трепване на листо, полет на птица или група бели облаци в синьото небе предизвикват порой от емоции и думи.

Занимавам се активно с писане от 2013 г., след навършване на 40 години. Но цял живот съм знаела, че рано или късно ще го направя.

През 2015 г. започнах един благотворителен проект в помощ на децата с диабет, който доведе до издаването на една великолепна синя като морето, като небето в детството, малка, но пълна с емоция книга: „ДЕТСТВО“, сборник разкази – спомени от детството на 34 автори. Предстои да се извърши първото дарение на събраната сума. В момента работя върху следващ благотворителен сборник, този път с приказки.

Присъствам в един уникален по рода си каталог за фотографи, пишещи и художници – Manu Propria. Имах честта да споделя 5 страници с прекрасната млада дама Вера Хаджийска, фотограф. Нейните творби илюстрират два мои текста: „Сутрин“ и „Старото дърво“. През лятото на 2017 г. имах удоволствието за първи път да бъде публикуван мой разказ (Something old, something new, something blue) в австралийски сайт за литература: themonkeycollective.com.

В края на месец юли 2017 във вестник Форум-Север, гр. Русе, беше публикуван моят разказ „Нещо ново, нещо старо, нещо синьо“.

В ноемврийския брой на електронния литературен вестник „Отвъд кориците“ беше представен разказът „Успоредни линии“.

Разказите ми могат да се прочетат в литературната ми страница във Facebook:

https://web.facebook.com/DorothyLetters/ 

Вдъхнови ме природата, изкуството на фотографията и най-напред темата. Мостът е ключова категория в почти всички видове изкуства. От буквалния смисъл на думата до всеки негов преносен субсмисъл. 

ПОСЛЕДНИЯТ ИЗГРЕВ

Оставаха няколко секунди до изгрева и Рада ускори крачка. Искаше да стигне навреме и този път да хване в един перфектен кадър и началото на деня и реката. Цяла седмица дебнеше прогнозите за времето и днес щеше да е първият ден без облаци.

Кратък миг на затишие, далечен звук на птица, притихнала природа преди началото на деня. Рада подготви фотоапарата и зае позиция. Тогава цялата небесна розовина, предшестваща появата на царя на светлината, се разля. Кадър! Първият лъч проби нежната, цветна пелена и я обагри с огън. Кадър! После втори, трети и яркият диск започна бавно да изплува. Кадър! Кадър! Кадър! Сърцето на Рада биеше учестено. Най-сетне! Струваше си чакането. По реката се плъзна една рибарска лодка. Кадър! Кадър! По-добре не си беше представяла снимките. Подготвяше участие в изложба и вече предусещаше успеха. Звуците около нея се засилваха постепенно. Събуждаха се обитателите на света един по един като че ли имаше някакъв предначертан ред.

В далечината мостът над реката изглеждаше празен и спокоен. Всеки миг автомобилите щяха да нарушат природната идилия. Странна беше тази тишина, защото в този час най-ранобудните пътници вече бръмчаха между двата бряга. Точно в този миг настъпи пълна тишина. Все едно някой беше изключил звука. Рада се загледа към другия бряг и видя на моста струпани много хора. Огромна група, която сякаш бягаше. Върволицата се изля по моста като придошла река. Вдигна фотоапарата и започна да снима. Хората тичаха към нашата страна, чуваха се крясъци, плачове. Рада беше изумена. Продължи да снима. Погледна отново към отсрещния бряг и застина. Черна мъгла се спускаше и напредваше към хората. Видя раздвижване и от своя бряг. Няколко служители на митницата и униформени полицаи бягаха, въоръжени с полицейски щитове. Снимките следваха една след друга. По цялата отсрещна страна на реката черната маса се беше разположила до самата вода. Суматохата тук се засили. Няколко човека бързо носеха нещо като преграда. Доста голяма и плътна. Полицаите се обърнаха внезапно и се прибраха обратно. Поставиха съоръжението – преграда и започнаха да уплътняват процепите с всякакви тежки предмети. Когато бяха готови, първите бягащи стигнаха дотам. Опитваха се да преместят пречката, но не успяваха. От другата страна се разположиха няколко тежки военни коли.

Тогава стана нещо страшно, бягащите започнаха да се катерят и да се хвърлят отсам заграждението. Някои не успяваха, падаха във водата и плуваха към брега. Тук ги посрещаха и настаняваха на сушата. Появиха се и няколко линейки на „Бърза помощ“.

Рада погледна небето. След разкошния изгрев сега беше станало сивкаво, птиците бяха изчезнали, слънцето също. Огледа се, наблизо нямаше хора. Мостът беше на около триста метра от нея. Реши да провери на място какво се случва. За всеки случай прибра фотоапарата в раницата. А на отсрещния бряг черната пелена се сгъстяваше и бавно тръгна по моста.

Спря до водата, но продължава по суша... – помисли си Рада. Хукна натам, трябваше да ги предупреди. Преградата нямаше да спре мъглата. Беше вече на няколко метра и започна да крещи:

– Вода, вода, сложете вода!

Няколко униформени я видяха и тръгнаха към нея, викайки:

– Какво правите тук. Веднага напуснете мястото. Каква вода?

– Не виждате ли, че е спряла до водата, а продължава насам по моста?

– Искате да кажете, че само водата я спира?

– Да, бързо, контейнери, ако трябва, ще помогна.

В близост имаше пожарна кола, довлякоха няколко празни контейнера за боклук и ги разположиха плътно до оградата. Започнаха да ги пълнят. Започнаха и да обливат оградата с вода директно от реката. От другата страна нямаше вече хора. Поляните около граничната служба бяха пълни с народ. Имаше лекари, които обикаляха и преглеждаха всеки. От БЧК раздаваха храна и вода. Мобилният в джоба на якето на Рада звънна. Беше баща ѝ. Разтревожен се чудеше къде е. Гледал новините.

– След малко се прибирам – тихо каза тя и тръгна.

Улиците на града бяха почти празни. Тук-там притичваше човек. За сметка на това имаше полицейски патрули. Вероятно бяха обявили извънредно положение. Наближи сградата, където живееше. Притеснените ѝ родители стояха отпред и я чакаха. Качиха се бързо и се прибраха в апартамента. Рада извади фотоапарата и започна да показва снимките.

– Исках да ги направя за онази изложба, изгревът беше разкошен. Малко след това започна всичко. Изведнъж!

– Да пуснем телевизора да чуем новини.

 

* * *

Извънредното положение беше факт. Беше издадена и забрана за доближаване на територията около моста. Бяха оградили карантинна зона. Рада извади фотоапарата и започна да разглежда снимките. Изгревът беше хванат перфектно. Наистина за изложба. Но тя искаше да разгледа другите, след появата на черната мъгла. Родителите ѝ седнаха до нея. Бяха потресени. Снимките детайлно показваха цялата суматоха и ужас. Бягащите хора, падащи от моста. Отчаянието в очите и движенията им създаваше усещане за безнадеждност.

Навън ставаше все по-мрачно. Рада стана и светна лампата. Отиде в стаята си включи компютъра. Искаше да провери мрежата за повече информация. Това, което видя, доста я стресна. Цяла средна и северна Европа бяха погълнати. Съобщаваше се за огромно количество бедстващи хора. Спасението за всички бе водата. Единствено от западните държави Великобритания беше спасена, заради това, че е остров. Също така всички острови около Стария континент. Руснаците се бяха организирали навреме и бяха направили най-мащабната водна ограда.

Никой не знаеше причината за мъглата. Засега усилията се хвърляха в това да се спасят и настанят бягащите от сушата. Реката спаси до голяма степен България, но черната напаст настъпваше от Сърбия и скоро се очакваше да обхване Ниш.

Боже, дано нашите се организират! – помисли си Рада.

Обади се в Червения кръст за повече информация. Граничните ни служби и цялата малобройна армия бяха включени в изграждането на водната защита на запад. На юг гърците и турците бяха успели да се предпазят. Рада се сви на леглото и разгледа отново снимките. Обади се на Петър. Разбраха се да се видят след час. Внезапно се чу мощен взрив, който разтърси сградата. Рада скочи и погледна през прозореца. От отсрещните сгради се показаха няколко човека. Откъм реката се понесе пушек.

Взривили са моста – помисли си Рада. Тогава майка ѝ влетя в стаята:

– Ела, да гледаш извънредните новини! Бързо!

Кадрите бяха шокиращи. Мостът над Дунава, връзката със света на родния Русе, беше унищожен. Почти до самия бряг. Явно това е бил единственият начин за спасение. Около мястото имаше гигантско множество хора, а реката... Реката беше пълна с лодки, малки кораби и плуващи хора. Приличаше на онези снимки, на които се смееха в социалната мрежа – китайски плаж.

– Излизам с Петър – каза Рада и грабна фотоапарата.

 

* * *

Тръгна навън и забърза към дома на приятеля си. По средата на пътя го срещна. Явно и той беше решил да се видят по-рано от уречения час. Наближаваше обяд. Двамата се отправиха към моста, който вече не съществуваше. Гледката беше по-страшна на живо. Наистина водите на Дунав вряха от хора, лодки и салове, сковани набързо. Имаше полиция, коли на „Бърза помощ“, вероятно двадесет. Сигурно бяха дошли от много места. Около брега приличаше на бежански лагер. Рада извади фотоапарата и започна да снима. И въпреки че отчаянието се засилваше като лепкава пелена в душите им, двамата с Петър се прегърнаха, обърнаха се на изток и загледаха мрачното небе с надеждата за един по-добър ден.

Стори им се, че плътната черна мъгла беше отстъпила малко назад на отсрещния бряг и сякаш вече не беше толкова гъста.

към страницата