Другата снимка - Божидара Мавродиева

Родена съм през 1970 г. в гр.Варна.

            Коя съм Аз? Всичко или Нищо?

            Аз съм просто разказвач на човешки съдби, изслушани, изстрадани и преживяни. Сюжетите и героите си крада от живота. Много от текстовете ми са свързани с наболели проблеми на обществото, живота на различните, празнотата в душите, обезверяването и подмяната на ценностната ни система.

            Вярвам, че всеки от нас е героят в романа на своя живот, абсолютна индивидуална и неповторима личност − съвкупност от семеен опит и история, собствени житейски преживявания, убеждения и вярвания за смисъла на живота и заобикалящия ни свят, усещане за личен потенциал и желание за развитие. А аз, потъвайки в лабиринтите на собствените ми емоции от радост и тъга, любов и омраза, увереност и страх, щастие и гняв... вървя по своя път и продължавам да творя живота си.

            Книгата „Вълшебната спирала“ беше първият ми опит да се докосна до вълшебството на писаното слово. След нея вече знаех, че никога няма да спра.

            През 2018 година, излезе от печат романът ми „Междупаралелие“.

            Автор съм в сайта HighViewArt.

            Мои разкази са част от списание Нова социална поезия, Списание за литература и изкуство „Простори − Варна“ и аудио сборника „Зад ъгъла“ на литературен клуб „Многоточие“.

Разказът ми „По пътя на душата“ беше отличен в Четвъртия национален литературен конкурс за разказ “Атанас Липчев“.

            Разказът ми „Другата снимка“ е сред победителите в Национален конкурс за къс разказ „Мостове” и е част от сборника на конкурса.

Другата снимка

Красивата ѝ снимка я гледаше от екрана. Бадемови очи, дълга кестенява коса, плътни нацупени устни. Толкова много се харесваше, а и така пишеше във всички дебели книги − човек трябва сам да се харесва, за да го харесват и другите. И тя се харесваше. Даже много се харесваше, а и другите все повече я харесваха. Отпи глътка кафе и с усмивка каза: Добро утро! на образа си от екрана. Време беше за сутрешен поздрав и за всички други, които я харесват. Така де. Тази нейна красота трябваше да бъде споделена със света. Зарови се в предварително подготвения албум с красиви свои снимки. Избра най-подходящата за „Добро утро!“ – самата тя, посрещаща изгрева край брега на морето. Стройното ѝ тяло се откроява на преден план, а изгряващото слънце се отразява в зелените ѝ очи. Зарадва се за пореден път на красотата си и със скоростта на светлината изпрати снимката във виртуалното пространство. Реакциите не закъсняха. Лайкове, поздрави, целувки, букети с цветя се засипваха под фотото. Повече от година всеки ден започваше така и лайкчетата, а с тях и ухажорите ѝ ставаха все повече. А си беше и умна. Как да не я харесват хората. Винаги имаше в запасите си хубав стих, мъдра мисъл или интересен цитат... Понякога, когато ги препрочиташе, сама се възхищаваше на себе си, мислейки си: Колко добре съм го написала! Беше чувала, че има хора, които крият фейсбук профилите си, за да не достигали другите до „личното им пространство“. С нея не беше така. Тази красота и остър ум не биваше да бъдат крити, трябваше да бъдат споделени със света. Той, светът го заслужаваше.

            − Ася, готова ли си? Да не закъснееш за училище?

− Да, мамо почти съм готова – излъга.

Още не беше си измила очите и нямаше намерение да бърза за никъде. Майка ѝ нямаше откъде да знае за вълнуващия живот, който водеше. Вече почти година стоеше под ключ, докато е с приятелите си от фейсбук. Те бяха нейните истински приятели, нейният свят, нейният живот.

 Да не забравиш, че довечера имаш час за проба – отново се чу гласът на майка ѝ. − От ателието се обадиха, че роклята за абитуриентската ти е почти готова. Не остана много време, а ти си до никъде с тоалетите. Обувки и бижута не сме избирали.

− Няма да забравя, мамо.

След по-малко от минута Ася чу как вратата на апартамента се заключва от външната страна. Момичето стана и се отправи към банята. Голямото огледало, заемаше половината стена на коридора, но тя го подмина, без да погледне отражението си. За какво ѝ беше да се гледа? Нали току-що се беше видяла от екрана. Оправи се на бързо и тръгна за училище.

Беше закъсняла. Влезе в средата на втория час. Настани се тихо на последния чин, но за неин ужас съучениците ѝ забелязаха. Толкова добре се чувстваше, когато е невидима за тях, но този ден не беше един от тези, в които можеше да остане сама с мечтите си. Дюдюкания, съзаклятнически усмивки и погледи си разменяха децата в класната стая. Пак бяха замислили нещо. Не им обърна внимание. Отдавна вече не им обръщаше внимание. Те не го заслужаваха. Те си живееха в техния измислен и нещастен свят. Все намираха как да бъдат лоши, а бяха и грозни. Чуваше съученичките си как се готвят за бала. Рокли, прически, бижута. Всяка искаше да е най-красива. Но Ася си знаеше. Никоя от тях не можеше да е по-красива от нея. Всичките ѝ приятели и фенове във фейсбук вече знаеха за събитието, което ѝ предстоеше. Тя беше споделила с тях десетки свои фотографии с различни тоалети, за да изберат заедно най-подходящия. И скоро моментът наближаваше. Цялото виртуално пространство щеше да е залято с нейните ослепителни снимки от бала. Може би щяха да ги публикуват и в някое списание. Щяха да я изберат за най-красивата абитуриентка. Заслужаваше го. Толкова се беше постарала. Следващите два учебни часа минаха бавно и отегчително, сякаш нямаха край.

Дълга и досадна беше и пробата. Толкова много загубено време, което можеше да прекара в красотата и безкрая на виртуала. Огледалата в ателието я дразнеха. За какво им бяха всичките тези огледала? Нямаше пространство да се диша. Не погледна образа си в тях нито веднъж. За какво ѝ беше? Та тя знаеше всичко за себе си. Какво повече щеше да ѝ каже едно глупаво огледало. А и напоследък ги правеха криви. Виждаш образа си изкривен и неистински. Денят напредваше. Скоро трябваше да е вкъщи, за да успее на време да публикува поредната си ослепителна снимка и да изпрати специалните си пожелания за вечерта към всички, които я боготворяха. Оставаха само дни до завършването и тя щеше да се впусне във водовъртежа на живота. А той обещаваше да е прекрасен. Разходки с яхти. Уроци с красиви ски учители. Романтични вечери на брега на океана.

Влезе в апартамента и отново бързо подмина огледалото в коридора. Заключи врата на стаята си. Майка ѝ щеше да се върне скоро. Не искаше да смущава общуването ѝ със света. С търпение очакваше да се зареди компютъра... ето още секунда... Фейсбук приложението се отвори и тя побърза да надникне на стената на собствения си профил, за да се зарадва на безбройните хвалебствени коментари под снимките ѝ.

Какво беше това? От екрана я гледаше някакво непознато момиче. Месесто лице. Неоправени вежди. Прекалено едро тяло, облечено в раздърпан анцуг, може би петдесет и четвърти размер. За миг момичето ѝ се стори познато. Може би го беше срещала някога отдавна. Не беше сигурна...

Под всяка нейна снимка висяха публикувани по няколко фотографии на непознатото момиче. Следваха коментари за това, че всъщност това е истинският образ на Ася. Обидни подмятания. Съвети да отиде на психиатър. Да се гръмне. Да се скрие. Тук-там имаше няколко състрадателни думи, от рода на това, че може би горкото момиче е болно. Ася започна истерично да трие всичко, което не ѝ харесваше, но вълната от негативни коментари я заливаше. След всеки изтрит коментар на стената ѝ светваха пет нови и още по-зли, заядливи и обидни. Някой споменаваше, че снимките в профила ѝ са на треторазрядна холивудска актриса. Имаше и линк към профила на американското момиче. Какво се случваше? Кой се опитваше да разруши света ѝ? Нямаше кой друг да е освен съучениците ѝ. Бяха разбрали за новия ѝ профил и безмилостно я разобличаваха.

Ася избута стола, на който стоеше и стана трудно. Килограмите ѝ последната една година се бяха увеличили. Обездвижването, от безбройните прекарани часове пред компютъра, беше спомогнало за това. Изправи се пред прозореца и го разтвори широко. Имаше нужда въздух. Трябваше да избяга. Искаше да полети. И тъкмо щеше да го направи, когато сигнал за обаждане от месинджъра, я върна да надникне за пореден, може би последен път в екрана на своя живот. Беше Ник. Красивото момче, с което си пишеха по цели нощи. Правеха планове за щастливо общо бъдеще. Красивото му тяло, грубоватото лице и изразителни очи я наблюдаваха от снимката на монитора и очакваха отговора ѝ. Посегна да отговори, но се отказа. Какво можеше да му каже? Може би и той се обаждаше, за да и се подиграва. Беше по-добре да полети като птица. Там горе я очакваше един красив и лек живот без тези килограми, които трудно движеше. И тъкмо щеше да стане отново, когато Ник започна да пише:

„Ася, това съм аз, Никола от 12“г“. Моля те, не им обръщай внимание. Ти си най-красивото създание на света. Ние ще бъдем щастливи...“

Никола? Онзи пъпчивия с очилата? Ужас! С него ли си беше писала? Тя, красивата и ослепителна Ася. С този грозник... По-добре да полети.

Понечи отново стане, когато прочете от екрана поредния стих изпратен от Ник.

„Грозното момиче се събуди
малко по-красиво заранта,
някакъв човек, незнаен, чуден,
беше го прегръщал през нощта.
Грозното бе станало красиво,
тихо се усмихна на деня,
не изми лицето си щастливо,
че с него би измило и съня.
Щастие с мечти неповторими,
има ли те по света голям?
Или само в сънища те има,
та човек те търси само там?
Гонеше момичето мечтата,
но мечтата с присмехулен звън,
тихо, тихо ѝ пошепна на душата
пак ще дойда, само че на сън.
Текст, Дамян Дамянов“

Стиховете, които Ник ѝ изпращаше, разтуптяваха сърцето ѝ всяка вечер преди заспи. Така се случи и сега. Топлина се разля по цялото ѝ тяло. Сълзи потекоха от очите ѝ. Ръцете ѝ се надигнаха и избираха буквите от клавиатурата, за да напише: Вече съм готова да се видим.

Послепис: Не всеки подобен случай завършва така красиво...

към страницата