 |
| Снимка - Дария Иванцова |
Елена Павлова, 44 г., е автор
на книги-игри, няколко „нормални“ книги, и носителка на множество награди от
конкурси за къс разказ. Пише предимно в областта на научната фантастика,
фентъзито и хоръра. 13-годишна получава първата си награда на конкурс за
възрастни – „Човекът, Атомът и Мирът“. През 1995 г. в ИК „Плеяда“ излиза
първата ѝ книга-игра. Пак през 1995 г.
излизат и два от трите тома на паранормалния трилър „Файър Лодж“. След 1998 г.
има публикации в периодични издания (сп. „Зона Ф“, „Върколак“, „Фентернет“,
„Тера Фантастика“ и др.) и през 2002 и 2003 г. взима призове за роман на изд.
„Аргус“ („Номад: Самият пъкъл“ и „Светлият боец“), а през 2004 г. публикува
фентъзи романа „Сърцето на скиталеца отвъд“. Следват няколко публикации на
разкази в сборници и различни награди от конкурси (с пик през 2018 г.), излизат
четирите тома на „Пръстенът на нибелунга“ (адаптации по оперите на Вагнер) и
два самостоятелни сборника с разкази, а през 2018 г. детската ѝ книга „Камен и
Пиратите от 5 Г“ става финалист за наградите на „Перото“.
(Разказът
„Верушка и войната“ междувременно успя да вземе и първа награда в конкурса
„Небесни меридиани 2018“ и 3 в редакция на Калин Ненов.)
Верушка и войната[1]
− Верче? Верушка, сънуваш! Вера!
В пропастта между кошмара и будуването тя
не може да вдиша, да мръдне дори. После Сашо я целува в свивката на шията и
топлите му устни изведнъж я освобождават.
− Ох!
Вкопчва се в ръката му и го стиска. Ще му
направи синини.
Ослушва се, по навик проверява полилея.
Нищо.
Отпуска се, омекнала от облекчение.
А миналото лято, когато Сашо й разказваше
как го люляло земетресение на дванайсетия етаж, тя се притесняваше – нали в
Донецк съвсем си нямат такова чудо. Ех, ти да видиш!
Верушка потрива буза в наболата брада до
себе си. Вдъхва мириса на цигари и сапун. Близва ухото на Сашо – халката в него
е затоплена от кожата – и не устоява, засмуква крайчето, меко и обло като
петльова обичка.
− Ве-ерче! – измърква Сашо.
В далечината не кашлят ракетомети.
Полилеят не се люлее. Русе не е под обстрел.
Никога, никъде, никой не може да те
подготви за войната. Колкото и да четеш за нея, да я гледаш на кино, да слушаш
как я разказват. Да й се прекланяш по паметниците. Тя мисли, че знае, че я
познава, че е подготвена. Но, докато хорът на цикадите цвърчи около нея и
бризът я милва с морски длани, Верушка стиска телефона си и хем зъзне, хем ще
се пръсне.
− Обстрелват Донецк – повтаря сестра й в
слушалката, гласът й, накъсан от вихрушката на смущенията. – Ела си!
Не иска, не трябва, не бива да се връща. Няма къде да се върне, понеже нейното „къде“ е
под обстрел. Тогава още не знае, че това е само началото. Че ще я заболят
гърдите от сухите ридания, които я разкъсват в очакване на сълзите.
Сестра й може да казва, че
новият ú познат е гларус. С тези сини очи е лятна афера. Да не залита по него.
Но Сашок е този, който я откарва на летището. Стои три часа с нея на опашката
пред аквариума на чартърната агенция и я притиска към гърдите си, докато
Верушка рови в телефона си, обикаля форуми и сайтове, вкопчва се във всяка
прашинка новини.
Не може да се върне. Не веднага. Няма
места за полетите. Нито за автобуса.
Александыр − Сашок − я стиска в морските си длани, да не
се разпадне докато плаче.
Никога, никъде, нищо не може да те
подготви за ежедневното във войната. Тя се вкоренява като бръшлян, расте и те
увива отвсякъде. Крепи те да не се разпаднеш, докато излизаш сутрин на работа и
по силата и посоката на тътнежите гадаеш кой квартал обстрелват.
Бръшлянът те обгръща плътно, докато
есента полека преваля в зима и снегът покрива града и артилерийските позиции:
смените в отделението са все така дълги, а децата не са спрели да боледуват и
пред кабинета е пълно. Идват и за промивки на рани. Ракетните взривове кашлят
като пневмония, а стъклата са залепени по диагонал с тиксо, но пак подрънкват в
рамките. През повечето време има ток и сигналът на мобилния не прекъсва.
Махни
се! Какво те задържа да не потърсиш работа в Киев, докато уредя сватбата? −
пише Сашо. Много документи трябват. Безкрайно трудно е да се извадят по време
на войната.
Далече
от нас стрелят − утешава го Верушка.
Но всъщност ракетните установки са близо;
далече е морето и още по-далече – нейният Сашок − на дванайсетия етаж в Русе.
Никога, никъде, нищо не може да те
подготви за менгемето на войната. Всеки ден под обстрел те стиска по-здраво,
задушава мислите и прави спасението нередно.
Менгемето се стяга, докато снегът хрущи
под ботушите на минувачите и дъхът замръзва на кристалчета по миглите сутрин на
спирката. Ракета улучва междуградски автобус. Между Донецк и Краматорск вече
има застава. Доброволци разпределят помощи по домовете на старците,
правителството отдавна е спряло да изплаща пенсии. Казват, скелетът на мамута в
музея още стои, макар че половината колекция е изгоряла.
Верушка обикаля акушеро−гинекологичното
отделение, където невзривилата се бомба преди малко е стигнала чак до мазето.
Цветята на перваза още стоят, а снегът ги посребрява през избитото въпреки
тиксото стъкло. Снима ги − поредната троха новини.
− Как ще се махнеш? − недоумява сестра й
по телефона. − Живо предателство!
− Мъртво дали е по-добре?
Киев е все по-близо, все по-далеч −
горящото летище и умиращият град.
Зъбите й тракат в автобуса, а гърдите я болят
от плач.
Тя е стъклена Верушка, залепена с тиксо,
за да не се строши.
Никога, нищо и никой не може да те
подготви за привикването към войната. Тя е навик, пристрастяване, наркотик − и
няма спиране. Телефонът на Верушка помни всички адреси, тя ги обновява десетки
пъти на ден. Пред обредната зала показва на Сашо клипче с претърсване на
бомбардиран квартал.
− Това е на съседната переулка − казва.
− Всичко в апартамента е налепено с
листчета, за да учи български по-бързо. Баня, чешма, мия: ръце, очи, зъби; душ.
Кухня, кафе машина, печка, фурна, баница.
Ръцете й треперят и не може да диша, когато Сашо й крие телефона. На занятия в
центъра за чужди езици обновява и обновява, и преглежда за новини, и си слага
капки в очите да скрие вкъщи колко е плакала. Градът, музеят, паркът са
нереален неживот – реална е войната.
Нереален не−Сашо споделя леглото й,
истинските са у дома – съседите, които се завръщат по време на примирието.
− Кучка! Защо не си тук? Какво правиш
там? − кара се сестра ú в деня на изпита. − Върни се!
Вера вие и ридае, а Сашок изтръгва
телефона от ръцете и крещи:
− Мръсница! Вещица!
− Чого?! − не го разбира на чист
украински сестра й.
− Чудовище!
Вера му се нахвърля с юмруци.
Никога, нищо и никой не може да те подготви
за вината, която вменява войната. Боевете се ожесточават, токът спира за дълго
и телефоните не винаги работят, но Верушка будува цели нощи да обновява;
обновява и си пише със Света, с трите деца, ако има сигнал.
− Света се е върнала, Света си е там −
посочва на Сашо. И после: − Днес има много убити.
Почти не осъзнава, че си е взела изпита и
трето връщане пред зловещата комисия няма да има. Пред очите й са детенцето без
ръце и крака, на което са спасили едното око. Войникът, чиито родители търсят.
Обстрел срива до основи болницата й, не се знае кои колеги са били вътре. Света
с децата нощуват в мазето. А тя не е там да зашие раните, да намери майката, да
опази болницата. Да трепери в подвала със Света, докато ракетите бухат и сипят
мазилка над главите им.
След работа Сашо я заварва свита на
терасата да заглушава риданията си с хавлиена кърпа между зъбите. Показва му
безмълвно изкорубена входна врата, зад нея − купчина тухли и керемиди.
− Къща… къщата ми… − заеква, а нейният
Сашок сяда до нея и я люлее в прегръдките си.
Снимката ú е пратила Света. Същия ден се
товари в москвича и си тръгва, но с все децата я връщат от заставата в
Дебалцево и цяла нощ под ракетния обстрел си шушукат с Верушка. Накрая сигналът
прекъсва с гръм и не се възстановява повече.
Два дни по-късно, при умерено затишие
мъжът на позната от съседната улица търси Света и децата. И ги намира.
Верушка е стъклена и залепена, но въпреки
тиксото се строшава на сол.
− Верче? Верушка, сънуваш! Вера!
Верушка вдъхва мириса на цигари и сапун.
Потрива буза в наболата брада на Сашо. Близва го по ухото – халката в него е
затоплена от кожата – и не устоява, засмуква крайчето, меко и обло като
петльова обичка.
− Верче-е! – измърква Сашо.
Не му е казала още, но след двете
чертички на теста светът е реален и цветен и тя внезапно може да диша с пълни
гърди.
Никога, никъде, никой не може да те
подготви, че и войната има край.
[1] Войната в Донбас започва през април 2014 г. ; по данни на
ООН до 2017 г. е взела над 35000 жертви (по неофициални данни – значително
повече). Всички описани в разказа случки от Донецк са реални.
към страницата
към страницата
Няма коментари:
Публикуване на коментар