Крачките, които са ми отредени - Кристина Маринова

Кристина Маринова е родена на 12.08.1970 г. в гр. Русе.

Изучавала "Океанология" във ВВМУ "Н.Й. Вапцаров" град Варна и "История" в ШУ "Константин Преславски". Носител на наградата на ДПК "Фортуна" за разказа си "Мостове за изгаряне" в Национален конкурс за къс разказ "Мостове" 2017 година, автор на криминалния роман "Клуб "Анонимна Лакомия", издаден от издателство "ИвиПет" през 2017 година, Наградата на журито на Национален конкурс за къс разказ "Мостове" 2018 година за разказа "Крачките, които са ми отредени". Кристина Маринова живее в Русе.

Крачките, които са ми отредени

Награда на журито

Давам си сметка, че на този свят има само един човек, който ме пита: Как си? Само един човек, който все още ми звъни по телефона и ми задава този въпрос. Само един човек, който все още намира време за мен и за моята проходилка, с която трудно се придвижвам из апартамента си.

            Не мога да излизам. Живея на петия етаж в панелен блок, във вход с олющени стени и асансьор, който сам избира дните, в които да се движи. Въжетата му скърцат, когато кабината се устреми нагоре. Скърцат пронизително и измъчено и аз винаги си представям старец, който носи непосилна тежест на гърба си нагоре по стръмен баир. Моят личен, пищящ от болка и тежест Сизиф.

            От десет години насам изумявам лекарите, че все още съм жива, че все още дишам, и съм с ума си. Не им казвам тайната си, а тайна има.

            Тя е запечатана отвъд прозореца на малкия ми апартамент. Там, откъдето идва този единствен човек, който все още ме пита: Как си?

            За мен този прозорец е екран, на който се прожектира всеки ден една и съща картина. Сменят се само цветовете, шумовете, миризмите. Тази картина е скучна, банална и изумителна, но аз имам чувството, че е показвана само на мен.

            Преди не понасях рутината, спокойствието, повтаряемостта. Наричах ги душеубийци.  Философствах в компаниите, които канех в дома си, и се превземахме почти до сутринта в разговори за нещата от живота.

            Сега, всеки ден дотътрям проходилката си до този прозорец и се отпускам на едни стар почти издънен стол, за да гледам тази повтаряемост.

            Няколкото крачки са мъчителни, изпълнени с безумна болка, но аз ги правя. Тътря краката си предатели по гладкия под, за да се отпусна в изнемога на този стол, който преди болестта се питах защо още не съм изхвърлила, защо още не съм се отървала от него.

            Надниквам в този екран, въпреки че всичко ми е до болка познато. Надниквам в него като в кристална топка, която ми разкрива един тайнствен и бленуван свят, който помня добре, по който тъгувам и копнея с цялата си душа. Мразя този екран, който ме учи всеки ден, че суетата да приемаш живота за скучно еднообразие, се заплаща скъпо, но не мога да се откъсна от него.

            Денят, в който научих диагнозата и прогнозите. Точно на обяд. Думите на лекарката ми начертаха един меридиан, който раздели живота ми на две. Разсече го като нож. Спомням си как тя сложи ръка върху моята. Нещо ме опари в очите и разбрах, че сълзите ми днес няма да потекат. А толкова исках да се разплача.

            Тръгнах си от кабинета и не спрях да вървя, докато някаква жена не ме хвана за ръка и не ми каза разтревожено: „Госпожо, тече ви кръв”. Бях пробила със зъбите си долната си устна и кръвта заливаше брадичката ми.

            Тогава не се питах как ще се справя, не бях изплашена, а сърдита, защото не беше честно. Беше толкова прозаично, въпреки, че не беше предсказуемо...

            Денят ми вече започва с шест таблетки сутрин, после още четири на обяд, три следобед и още шест вечерта. Това е уморително. Изтощена съм от битката да продължа да живея. Не издържам, но не мога да спра. Дори когато съм накрая на силите си, продължавам да тътря проходилката си към този проклет прозорец, който ми показва живота навън. Прозорецът, който ми се надсмива, че не животът, а аз съм отвън.

            Вън от шума на автомобилите, смеха на децата на площадката долу, шумът на листата на дърветата. Вън от този спокоен и сигурен кръговрат, в който ламарината на прозореца ми се затрупва със сняг през зимата, по която тупуркат капките на пролетните дъждове и се напича от слънцето през лятото. И птиците, толкова много птици.

            Това е личният ми парадокс – вътре съм в апартамент, а всъщност съм отвън, гледайки алчно и съкрушено живота на другите. На всички онези хора - смеещи се,  движещи се хора, които са свободни въпреки ежедневието, което толкова презирах преди, аз  - вече несвободната.

            Някога, преди онзи меридиан, посрещах гости, правих партита с различни теми. В дома ми имаше смях и музика, всички ме ухажваха, а изтривалката пред входната врата на апартамента ми се цапаше толкова бързо от многото обувки, стъпили върху нея.

            Тогава, преди онзи меридиан, я перях на всеки два дни. Търках с четка и препарат, обливах с топла вода и, когато изсъхнеше, я постилах отново. Започвах начисто.

            Търках я с настървение, когато мъж, когото съм обичала, си тръгваше от мен. А имаше такива. И винаги си тръгваха тихо и мълчаливо, дори без да хлопнат вратата, защото когато си тръгва страхливец, той не вдига шум.

            Едва ги изчаквах да напуснат дома ми и грабвах изтривалката. Търках ожесточено, захвърлях четката и търках с ръце докато не протриех кожата си и не почупех добре направения си маникюр. Ревях и търках, измивайки стъпките на страхливци и малодушници, които така лесно лъжеха, че могат да ме обичат, които зацапваха душата ми с обещанията си, с измамата на спокойствието, което уж трябваше да донесат влизайки в дома ми, в сърцето ми, в мен самата.

            Сега домът ми е празен. Душата ми е като препрана стотици пъти дреха. Едва движа краката си, ръцете ми треперят. Няма партита, няма теми и префърцунени разговори.

            Изтривалката ми е чиста.

            Има само един човек, който винаги ме пита с усмивка „Как си?” и упорито настоява да излезем с проходилката от тази клетка и да влезем в живота навън.

            И ще го направя, един ден ще го направя това. Ще стисна зъби и ще дотътря проклето си тяло там, вътре в живота, отново. Колкото и крачки още да са ми отредени.

            Ще стигна до асансьора и ще натисна копчето. Той ще изпищи, обвинявайки ме за болката на протритите си въжета, а аз ще му кажа: Прости ми, старче, но днес ще понесеш и мен. И той ще тръгне надолу с мен и себе си, пуфтейки и стържейки, сякаш си отдъхва, че най-после съм се решила.

            Защото животът не може да се живее отвън, той трябва да е вътре, в кръвта ти. Може да се движи едва и сърцето да пищи от болка заради чистите изтривалки, но трябва да е вътре в теб.

            Обещавам ви, един ден ще го направя. Дори може би още утре.

            Ще тръгна бавно към входната врата, трепереща, стиснала зъби, задъхана от усилието.    Ще направя крачките навън. Ще направя крачките навътре към живота.

            Но първо ще си сложа червило.

Илюстрация - Красимира Балушева

към страницата