Когато
Хашимо докладва, че хеликоптерът е готов, Ямамото бавно се изправи. Погледът му
беше остър, но чист. Хашимо се стареше да не го гледа, докато вървеше пред него
и малко встрани, за да покаже подчинението си и едновременно пътя на Великия.
Площадката
на покрива беше празна, пилотът седеше в кабината неподвижно и чакаше заповеди.
Тогава Ямамото се обърна към придружаващия го и с глух глас нареди:
− Ти
ще дойдеш с мен. Смени пилота!
Опитвайки
се да не издаде учудването си, Хашимо отиде до пилота и му предаде нареждането.
Онзи козирува автоматично, остави шлема и слушалките, излезе от кабината и
тръгна към вратата, но преди да я достигне, внезапно се огъна и се строполи на
земята.
Опитвайки
се да остане поне външно спокоен, Хашимо помогна на Великия да се качи и понечи
да затвори кабината. Ямамото го спря със жест – имаше нужда да усети нощния
вятър.
Силно
притеснен, Хашимо седна на мястото на пилота, включи двигателя и перките се
завъртяха. Обърна се към Великия и зачака.
Ямамото
извади листче от джоба си и даде координатите.
Издигнаха
се и бавно поеха по курса.
Полетът
щеше да продължи поне един час и Ямамото се замисли. Планът му беше ясен,
знаеше какво ще направи, но не можеше да разбере какво обърка иначе гениалния
му замисъл. Прекалено много бяха странните неща, които се бяха случили сега,
когато Великият финал беше толкова близо. Намесваха се не само някакви странни
хора – с това беше свикнал и се беше научил да ги отстранява от пътя си, без
даже да ги брои. Но тук имаше нещо съвсем различно. Странното беше и това, че
по време на медитацията си видя една фигура, която не можа да разпознае. Не
стана ясно даже какъв пол беше това същество, но беше човек. Фигурата беше
изникнала пред него от нищото и засенчи със себе си слънцето. Ямамото се опита
да я махне с всички известни му практики, но не успя. Но и фигурата не направи
нищо – просто си стоеше и хвърляше сянка, която покриваше самия него. Напрегна
се, повика своя дух закрилник. След много усилия духът се появи, но остана
далеч от него. След като излезе от медитация, Ямамото се утеши с мисълта, че
покровителят му е с него и въпреки породилите се съмнения, реши да действа.
Твърде далеч беше отишъл, за да спре именно сега, твърде много беше заложил и
го удовлетворяваше само пълният успех – всичко останало би предизвикало
въпроси, на които той не желаеше да отговаря. Само победителите не ги съдят и
той добре знаеше това.
Нощният
вятър духаше в кабината и го освежаваше. Той затвори очи.
И
изведнъж ги отвори. Не можеше да бъде – до него, на другата седалка седеше жена
– малка, крехка и... доста позната. Погледна я и посегна към нея, но ръката му
мина през тялото ѝ. Видение? Отвори уста да попита коя е тя... и изведнъж се
сети – майката на момичето – беше виждал тези топли очи, които сега светеха със
стоманен блясък.
Хашимо явно не виждаше нищо и продължаваше да следи уредите.
Ямамото
се надигна, но една ръка го натисна обратно на седалката. Нейната ръка! Ямамото
посегна отново към нея, но неговата собствена ръка мина през тялото ú, докато
нейната буквално го приковаваше към седалката. Почувства че нещо притиска дробовете
му. Ръката беше залепила тялото му за седалката. Великият дишаше на пресекулки,
но виждаше всичко.
Тогава
погледът на видението се устреми към уредите.
Хашимо,
който от издигането седеше неподвижно, изведнъж се размърда неспокойно – две от
стрелките на уредите започнаха бясно да се въртят около осите си. Хеликоптерът
се затресе.
−
Велики!
Не
последва отговор. Хашимо се обърна и видя притиснатата като с огромна тежест
фигура на седалката.
Хеликоптерът
се затресе отново.
Хашимо се върна светкавично към уредите. Сега всички те се държаха като полудели. Нещо
запищя в ушите му и той смъкна шлема и го захвърли. Пищенето се премести в
кабината. Хашимото се опита се изравни курса, но машината не му се подчиняваше.
Панически затърси парашута и за секунда видя отдалечаващата се фигура на пилота
с парашут на гърба.
Вече
нямаше курс, нямаше посока. Хеликоптерът приличаше на снаряд, изстрелян в
пространството от неизвестен артилерист, който се носеше към определената само
за него цел. Машината се тресеше, подскачаше и се втурваше ту наляво, ту
надясно. Двигателят виеше от напрежението, а писъкът в кабината се засили.
Нощта стана непрогледна, сякаш някой внезапно измете светещите до скоро звезди
и вече не беше ясно кое е горе и кое – долу.
Внезапно
пред очите на японеца се появи планински връх, който ставаше все по-голям,
докато закри целия хоризонт. Хашимо бързо се надигна и секунди преди
хиликоптерът да се удари в скалата, скочи и полетя в бездната.
Като
в сън чу взрива, докато се удряше в клоните на боровете, които не спряха, а
само намалиха стремителното падане и се заби в меката почва под тях.
Магдалена Желязкова
Няма коментари:
Публикуване на коментар