Тази вечер господин Ямамото остана в
поза лотос повече от час. Усещането за победа го завладя и той някак почувства
смисъла на целия си труд. Най-после машината заработи гладко, дори... съвършено.
Завърши целия цикъл на многогодишния му труд! Светът ще му е потребител! Има ли
някой, който да не иска да промени миналото си по свой вкус? Поднебесната
винаги е била Първа Единствена Неповторима! А той − самият венец!
За целия му екип медитацията на шефа бе
време за леко отпускане и поемане на дъх. Разбира се, никой не си признаваше,
съсредоточените погледи и продължаването на обичайните опити пред мониторите не
прекъснаха и за миг. Като прошумяване на недомлъвка, малко сдъвкано и
недоказано Хашимо сан – първият, единствен секретар на Великия сподели: УСПЕХ!
Българката и семейството ѝ се оказаха качествен материал, експериментът
заработи. Най-после на пазара може да бъде изваден проверен продукт.
Въздействаш на миналото и си подреждаш бъдещето, просто, като пасианс. Въпрос
на възможности... парични, естествено.
Господин Ямамото леко повдигна клепачи.
Нирваната от нега отстъпи, за да се материализира досадникът Хашимо сан.
− Простете, Велики!?... – дълбокият поклон, свитите рамене и
предъвканият тон подействаха на шефа точно както и очакваше. – Разрешете да ви кажа?!... – гласът му изтъня до писклив фалцет.
− Разрешавам! – Ямамото се разгъна
плавно, не беше висок, но погледът му повеляваше. − Можеш да говориш!
− От известно време... ние... изгубихме...
ммм... нямаме достъп до къщата, приета за основна лаборатория... И, да,
сателитите работят, обаче... навсякъде около нея липсва каквото и да е електрическо
захранване. Губим всякаква връзка!
− Как така няма електричество?!
− Ами, аз... – Хашимо сан преглътна.
Никога не можа да разбере същността на този европейско-балкански народ, още
по-малко и да я обяснява. – Те, тия българи са... – имаше думи, които в неговия роден японски
просто не съществуваха! Как да обясни нещо да се вземе принудително? Кражба? Що
за манталитет и поведение! В Япония никой не крадеше!!!
− Чакам обяснения! – гласа на шефа остана
отчетливо безстрастен.
− Самата къща е била обект на набег, тя
е в гората и... местно... номадско население е изтръгнало кабелите, доставящи
наоколо електричество. Поради това обстоятелство липсва комуникативно
захранване – Хашимо сан леко отстъпи назад. Говореше глупости. Елементарни
битовизми, местни обичаи и цинизми подронваха авторитета и позициите му. Мислено
за пореден път избесня, но продължи доклада отчетливо: − Преди тридесет и две
минути изгубихме всякакъв сигнал. Бащата от час и половина, неизвестно как, е
премахнал прикрепения чип, а за
момичето...
− Какво момичето? – отведнъж изфуча
и Ямамото.
− От няколко минути също се губи!... Не
знаем къде е... Сателитът не я лови.
Ямамото пое въздух с отчетливо свистене.
И сякаш го издиша, без да остави капчица кислород.
− Не ми
казвай, че и четиримата олигофрени покрай нея също са се изпарили?
− Не, двама са под контрол, мобилните им
засега са у тях... Напуснали са обекта незнайно защо и... са се озовали под контрол
на местната полицейска юрисдикция.
− По-лии-цияя? – Ямамото изумя.
− Е, те, полицаите, проверявали заради
захранването, било прекъснато електроподаването в цялото близко селище и... то,
там, наоколо кражбите... – Хашимо сан ненавиждаше елементарните разговори. Правеха
грандиозни експерименти, що за простотии му се налага да говори? И той ли
трябва да се вре в месните помиярщини! Що за отврат?
Ямамото скръсти ръце пред гърдите си.
Впери поглед напред, видът му не показа
нищо, усети се дистанция, тишината прогърмя, Хашимо сан притъпи спазъма, за да
оцелее и буквално си заповяда да диша.
− Хеликоптерът ми готов ли е? – мислено
обходи своята крепост Бузлуджа, недостъпния връх, чинията, обветрена от бурите
и боговете, дивата природа в една райска градина, недооценена от народ, противоречив
и... неуправляем. - Ще сложа ред и покорство, малко ми трябва! Ще го видиш.
− До половин час сме готови, Велики! –
Хашимо сан си отдъхна.
Анелия се бе присвила като зародиш.
Лежеше и сякаш отказваше да диша. Болката я бе приклещила вцепеняващо. Трудно
асимилираше повтарящите се спомени за майка, която е починала, но я прегръща и
успокоява, милата ѝ баба Анка , която баща ѝ бил убил, а той пък обяснява как
от нея ще печели купища пари?
Скърцащо-парещи образи, смилащи от болка
обиди.
И всичко отчайващо, отново и отново.
Нещо я накара да отвори рязко очи. Усети
студа. В помещението цареше непрогледна тъмнина. Дивото черно я притисна
отвсякъде. Леко се изправи.
Отведнъж... нищо, отникъде не я болеше!
Стига
де!
– изломоти.
Единствено ръцете ѝ бяха овързани отзад.
Подът се оказа учудващо лесен за превземане. С рамо напипа стената. Бавно,
нареди си. Тъмното я озадачаваше, но продължи. Неравност? Усети грапаво. И блъсна.
Слаб повей? Ами да, трябва да е отворила врата. Пак ужасно тъмно! Нищо. Кракът
ѝ се приплъзна. Малко надолу. А, да, стъпало, потръпна и... сви се на кълбо, за
да се приземи.
− Ааа…хаа – викът ѝ дойде спонтанно.
Удари се грубо в стена, дори и присвита физическата болка я разтърси. – Сега пък какво? –
проскърца уж мислено, но като че ли го каза гласно?
− Ааа-ни? – дочу. – Ти ли си, момичето
ми?
− Татко? – Откога не бе произнасяла тази
дума? Усещаше как цялото ѝ тяло гори от падането, но познатият глас, същия този
глас от детството? – Татенце?! – не може да бъде, някой отново я манипулира! –
Какво става? Защо...
− Ела по-близо, помогни ми, трябва да
бягаме, после ще ти обясня.
Таня Георгиева
Няма коментари:
Публикуване на коментар