Марин
отстъпи крачка назад и забърса с опакото на дланта си очи, за да може да види
по-добре какво се крие в тъмното мазе. При споменаването на името на японеца
той очакваше да види как дребната му фигура изплува от сенките като призрак,
дошъл да всее смут в душата на онзи, който го е измамил приживе. Вместо това
насреща му примигна светодиода на мобилен телефон, поставен върху статив.
Ямамото бе наблюдавал признанието му, без да напуска лабораторията си на Бузлуджа.
Буцата
обаче бе гледал на живо от първа линия – едрият бияч се спусна пъргаво по
стълбите с протегнати напред ръце. Марин понечи да заеме отбранителна позиция,
не че си вярваше особено срещу Буцата, ала младежът, когото бе взел за Явор, го
удари с юмрук в хълбока и го накара да се превие на две. Миг по-късно човекът
на Стефан се озова над него и го запрати на пода с два професионални удара.
Марин извика пред размазания си поглед образа на милото си момиче, за да
почерпи сили и се изправи на колене, само за да бъде покосен отново от юмрук в
челюстта. Бузата му опря в грубата бетонна плоча, а някой, сигурно Буцата,
настъпи другата му страна с крак. Нямаше мърдане.
Стълбите
изскърцаха, когато по тях слязоха още няколко души. От неудобната си позиция
той не можеше да види лицата им, но позна мокасините на един от тях – Рамзи.
−
Ямамото сан, какво да го правим този? – Гласът на Стефан, режисьора на цялото
това гротескно представление. Говореше на английски. – Да го включим ли в
програмата?
−
Сигурно се шегуваш! – долетя през високоговорителя на джиесема отговорът на
японеца. – В този човек няма качествен материал, от него нищо интересно не
можем да извлечем. Отървете се от него!
Марин
простена – беше си представял какъв ли не край на дните си, но не и в това мазе.
Защо му бе да се забърква с тези опасни хора, та това щеше да му струва живота,
а може би и този на дъщеря му…
−
Простете, Ямамото сан, но защо не нещо друго? – Сега се обаждаше Лъже-Явор. Той
пък кой изобщо беше? – Досега се съсредоточавахте само върху извличането на
живи, интересни и позитивни спомени, които да могат да бъдат прехвърлени върху
потенциални клиенти със стерилни души. Нима няма да е интересно, какъв би бил
ефектът, ако натъпчем някого само с тъжни, съкрушителни емоции? Погледнете го,
на него няма да му трябва много… Какво ли ще се случи, ако му вменим, че е убил
не само жена си, но и майка си? Не ми се мисли пък какви гадости би бил
причинил на дъщерята…
Марин
изтръпна, докато осмисляше предложението, което бе чул. Не можеше да е истина –
ако технологията на японците успяваше да извлича и насажда позитивни спомени,
то тя щеше да работи и в обратната посока. Внезапно, мисълта да бъде застрелян
и заровен в гората му се стори като по-добрата алтернатива на онова, в което
можеше да го превърне машината на Ямамото.
−
Интересна идея. Стефане, харесва ми, че работиш и с хора, които имат
въображение – отвърна японецът. –
Направете го.
Буцата
отстъпи от главата му и грубите му ръце го сложиха да седне с гръб до стената.
Макар и да осъзнаваше каква съдба му се готви, Марин нямаше сили да се
съпротивлява. Мислеше си за това как няма повече да види Анелия и се фокусираше
върху това да задържи образа ѝ в съзнанието си. Боеше се, че нямаше да го
оставят никога повече да си спомни за малкото си момиченце…
От
задния си джоб биячът извади кабел и пристегна китките на Марин една към друга.
Той понечи да го повлече обратно по стълбите, но в този миг Рамзи сложи ръка на
рамото му.
−
Един момент, хабиби.
Плешивият
се наведе, бръкна в джоба на ризата на Марин и извади смачкания му пакет
цигари. Повдигна капачето – до запалката беше останала само една. Рамзи я
извади, сложи я между подутите устни на Марин и му поднесе огънче. Какво,
последно блюдо на осъдения на смърт ли беше това? Марин инстинктивно дръпна навътре
и усети лютивия дим да изпълва устната му кухина. Проклет да бе, не му беше до
цигара!
Сякаш
прочел мислите му, Рамзи взе с два пръста фаса, все едно бе нещо гнусно и
забранено от Корана, след което с усмивка го натика в лявото око на пленника. В
последния миг Марин успя да го затвори и цигарата се заби в клепача му.
Болката, обаче, бе ужасяваща. Той се разпищя, а от ъглите на стиснатите му очи
потекоха сълзи.
Рамзи,
Буцата и онзи другият се разсмяха на глас.
Нечии
стъпки изтрополиха по стълбите и нарушиха всеобщото веселие в мазето.
−
Намерих онзи Явор! Тръгвайте веднага! – извика Даниела.
С
единственото си око Марин видя как Стефан и Буцата се спогледаха, след което
шефът отсече:
−
Остави го тоя нещастник за после; дай да приключим с хлапаците, че вече здраво
ми лазят по нервите!
Четиримата
се изнизаха един по един навън. Последен беше Буцата, който се обърна към Марин
на прага:
−
Ще ни изчакаш ли тук, извинявай?
След което се засмя и затръшна вратата. Ключът изщрака два пъти и Марин остана сам в тъмното мазе. Явор. Христо. Животът на Ани зависеше от тях. Татко ѝ се бе опитал да направи каквото може и се беше провалил… както винаги. Тя отново се появи пред очите му – с протегнати ръце и танцуващи на вятъра къдрици. Татенце, татенце!... И с всяко произнасяне на думата се отдалечаваше все повече от него.
Стефан Д.Стефанов
Няма коментари:
Публикуване на коментар