Погледна се в огледалото. Не, не
можеше да излезе така от банята – с тези меки очи, този раним поглед. Щяха
веднага да заподозрат нещо. Издиша бавно, после няколко пъти рязко. Стисна
челюст, втвърди поглед. Вдигна брадичка и когато беше напълно сигурен, че не е
оставил и следа от ревливия Марин, се обърна и излезе. В хола бяха Рамзи и
Абдула. Вдигнаха погледи към него. Преди да са успели да си отворят устата, Марин
изръмжа:
− Докъде стигнахте с издирването
на ония двамата – Явор и Христо?
− Буцата в момента пътува към
местонахождението на Явор. Христо засега още го издирваме. Покрило се е добре
копелето.
− Искам веднага да ме уведомите,
когато докарат Явор. Веднага! Ясно?
Абдула и Рамзи се спогледаха.
− Ясно – отвърнаха. Но не беше
„ясното“, което искаше да чуе Марин.
…
Два часа по-късно, Буцата цъфна
на вратата на къщата с белия си микробус. Отвори купето и изкара мъж с торба на
главата и вързани със свински опашки зад гърба ръце.
Ама
че банално!
− помисли си Марин, който се надяваше очите му да не
издават нетърпението, с което очакваше да остане насаме с Явор, за да оформят
план за спасението на Анелия. Но трябваше да почака. Явор трябваше да бъде
разпитан, за да се установи колко и какво знае. След което най-вероятно щяха да
се отърват от него и да заровят тялото в гората. Марин се надяваше, че ще успее
да открадне няколко минути. За доброто на Анелия, която в момента агонизираше и
се луташе между прекрасните спомени с баба си и фалшивите, натрапени ѝ от
Машината.
Само
дано не съм закъснял...
– мислеше си Марин, докато следеше с поглед отвеждането на Явор в къщата,
опитвайки се да си придаде незаинтересован вид.
Дръж
се, Яворе...
…
Нощ. Къщата беше притихнала.
Стефан и Даниела се бяха върнали в хотела си, Рамзи и Абдула бяха пратени по
задачи от Ямамото. В едната спалня спеше д-р Косев, който трябваше да бъде на
разположение в случай на проблем с някой от обектите, а Буцата беше на пост на
верандата. Анелия лежеше в другата спалня и сънуваше своите хаотични спомени.
Сега беше шансът на Марин.
Стана и без да се обува, се
насочи към мазето, където трябваше да държат пленниците. До мазето се стигаше
през една врата в пода на хола, която беше покрита с килим. Килимът не
представляваше проблем, но Марин се опасяваше, че вратата може да е заключена.
Изпусна въздишка на облекчение, когато видя, че не е, но тя веднага беше
заместена от изстенване. Вратата изскърца пронизително и в оглушителната тишина
на къщата насред гората, Марин беше сигурен, че е събудил и мъртвите клетници,
погребани наоколо. Застина в очакване на Буцата, който да влезе през входната
врата и с тъпия си глас да попита какво става.
Мина една минута. Две. Три. Нищо.
Марин си позволи отново да задиша. Слезе по стъпалата и остави вратата
отворена, за да не поставя на изпитание късмета си с повторно изскърцване.
Мазето беше потънало в тъмнина и
Марин се принуди да използва телефона си. Страхуваше се да светне осветлението.
Това със сигурност щеше да се види от Буцата отвън.
В най-отдалечения от стълбите
ъгъл се беше подпрял мъж. Главата му бе открита, но ръцете му бяха все така
вързани. Спеше.
Младен се приближи предпазливо,
за да не стресне пленника. Един вик на уплаха в момента щеше неминуемо да
завърши с два трупа. Огледа Явор. Това беше Явор, нали? Приятел на Анелия от
тийнейджърските ѝ години. Хубав младеж. Висок, строен, с тъмна рошава коса. При
други обстоятелства може да беше добра партия за дъщеря му. Може би още не беше
късно и за това.
Марин стисна очи, за да се отърси
от мислите си и пристъпи към действие. Наведе се и затисна устата на Явор. Онзи
подскочи силно и отвори ужасените си очи. Марин сложи пръст на устните си в
сигнал за мълчание и шепнешком обясни:
− Аз съм бащата на Анелия.
Погледа разширените очи на Явор,
в които блестеше животински страх, докато се увери, че онзи е разбрал и няма да
се развика.
− Бащата на Анелия? − промълви с
прегракнал глас, след като почувства натиска от ръката на Марин да отслабва. −
Тоя, дето я е изоставил като малка?
Марин не отговори.
− Какво правиш тук? Да нямаш нещо
общо с цялата тази миризлива работа? − В гласа на Явор се долавяше остра,
гневна нотка.
− Не. Да. Донякъде − Марин не
знаеше как да отговори на този въпрос. − Виж, нямаме много време. Ще ти
обяснявам по-нататък, ако оживеем. Засега ти е нужно да знаеш, че съм готов на
всичко, за да спася Анелия и да я махна възможно най-скоро от тази къща. Ще ми
помогнеш ли?
Явор се смръщи и отвори уста,
очевидно с намерение да спори. Но вместо това шумно я затвори и се взря
преценяващо в Марин.
− Помогни ми да се изправя – каза
накрая. − Искам да знам каква е ролята ти в това.
Марин въздъхна, но нямаше избор.
Дължеше поне някакво обяснение. Повдигна Явор и го остави да се подпре на раменете
му. Явно беше ранен, защото държеше единия си крак свит, за да не докосва пода.
Лошо. Разчиташе на младежката сила на момчето, а не на още една тежест. Пое си
дъх и избълва бързо:
− Анелия участва в експеримент,
наречен „Машина за спомени“, с който могат да се трият спомени от съзнанието на
човек и да му се налагат нови. Тя е тук по моя вина – исках да я накарам отново
да ме заобича, като изтрия спомените за баба ѝ и ги заместя с детство,
прекарано с мен. Аз самият също съм обект на експеримента, но засега
заблуждавам хората, стоящи зад него. Като видях какво причиниха на момиченцето
ми...
Тук гласът му секна, сподавен от
напиращите сълзи. Насили се да погледне Явор в очите, за да потърси подкрепа.
Това, което видя, го свари неподготвен. Там бяха едни ледени очи, очи на убиец.
Нямаше и помен от уплашеното момче.
Явор стъпи спокойно на земята.
Обърна се към един ъгъл на стаята. Изпъна ръцете си плътно от двете страни на
тялото си (как се беше отвързал?!) и се поклони ниско.
− Ямамото-сан, това достатъчно ли
беше?
Лина Атанасова
Няма коментари:
Публикуване на коментар