Казвам се Марта Пенева Радева. Участвала
съм със свои текстове в няколко сборника с разкази след спечелени литературни
конкурси; публикувала съм в периодичния печат. Съставител съм на книгата Цончо
Родев. „Афоризми, сентенции, размишления,
задявки”. Печелила съм награди в
национални литературни конкурси със свои разкази и есета: І награда в
Националния литературен конкурс „Ева“ (2018 г.), І награда в Националния
литературен конкурс „Ний всички сме деца на майката земя“, І награда в Национален литературен конкурс „Рамка”
(2017 г.), І награда в Национален
конкурс “Читалищата – светилища на Българското
възраждане”, І награда в Националния конкурс „От учителя с любов”(2016 г.), І
награда в Националния конкурс “Времето на парите и духовността”, организиран от
Регионална библиотека “Любен
Каравелов” – гр. Русе (2015 г.), І награда в Национален литературен конкурс,
посветен на Никола Вапцаров (2015 г.); І награда в Национален литературен
конкурс „Мирът” (2015 г.); І
награда в Национален конкурс на СБУ и НК „Родолюбие” „Мисия учител”; І награда за разказ в ежегодния конкурс за
учителско творчество, организиран от издателствата „Анубис” и „Булвест” (2013 г.); І награда в литературен
конкурс „Моите идеи за България”, организиран от Онлайн парламент (2012 г.); І
награда в Националния конкурс „Будителят Петър Димков” (2011 г.); ІІ награда в
Националния конкурс, посветен на Атанас Липчев (2016 г.); ІІ награда в
Националния конкурс „Каунь” (2012 г.), .); ІІ награда в Националния литературен
конкурс, посветен на Никола Вапцаров (2016 г.), още няколко втори, трети
награди, поощрения, номинации. Мои есета и разкази са публикувани в няколко
литературни сборника след номинации или спечелени конкурси. Нямам издадена
самостоятелна книга, защото съм твърде самовзискателна, за да реша, че съм
готова за това.
Обичам
да чета, обичам театъра, хубавото кино, музиката, живописта. С удоволствие
карам колело и скитам с приятели по планините. Работя като учителка по
български език и литература. Мои ученици също печелят литературни награди.
Когато
съм в крайбрежен град, обичам да съзерцавам морето.
Стената
Награда на Дарик Радио
Преди срещата сънувах, че умирам. Отворих очи и в просъница си спомних
неистовата молитва, с която се разтварях в необята: да не ми се отнема връзката
с хората. Когато съвсем се събудих, осъзнах, че мислех за връзката във фейсбук. Вечерта им
разказах съня си и те, разбира се, се смяха. Джина каза, че явно съм прихванала
фъбинг* от хлапетата. А Блага ме погледна – както някога, с меките си, проникващи
дълбококафеви очи: „Сънят, че умираш, значи любов… Или празни обещания“.
Музиката заглушаваше повечето от думите, които искахме или не искахме да си
кажем. Второто май беше повече, след тия двайсет години, откакто завършихме
гимназията. Критичен беше моментът на разпознаването: да сдържиш изненадата си
от натежалото тяло на красавицата, от паяжинката на бръчките, заплетена по
някога безгрижното лице на зевзека на класа; да не забележиш оплешивяващата,
изпъстрена със сребристи кичури коса…
− И все по-същите
ще ставаме – прозвуча като дисонанс на многобройните възклицания ”Същата си!”
шегата на Джина. Поне нейното остроумие си бе останало същото.
− Ти
какво все поглеждаш към вратата? Май чакаш някого! – ме попита Дима. И тогава
се случи да опровергая похвалите, че съм спряла да се изчервявам.
Да, чаках. Чаках Йосиф. И той беше последният, за когото Дима или другите
от класа биха се сетили, че гледам вратата. Йосиф беше момчето, което най-много
ме тормозеше в гимназията. Сякаш улавяше още във въздуха момента, в който ще се
изчервя – какво говоря! – най-често точно той го предизвикваше. Смееше се на
начина, по който произнасях името си, имитираше ме, щом заговорех в клас,
дразнеше ме с несъществуващи обожатели.
В началото ми беше неловко, после чувството ми за унижение и безсилие все
повече растеше. Всъщност ядосвах се повече на себе си, защото съзнавах, че бях
смешна. Слаба и жалка в паниката си, че спектакълът ще се повтаря отново и
отново и аз пак няма да намеря точните думи, с които да го прекратя. Или поне
да бъда равностоен партньор в него. Веднъж го чух да казва, че се борел с
патриархалното ми възпитание. „Това не е твоя работа!” – ми се прииска да
извикам. Вместо това направих кисела физиономия, която комично се отрази в лицата
на заливащите се от смях момчета срещу мене.
На училищните концерти Йосиф свиреше на тромпет и аз не знаех нищо друго,
което може така ликуващо да разплаче сърцето ми, както неговата музика. Но не
му казвах и думичка за това. Насмешливите му, издължени сини очи под гъстите
мигли и почти сключените черни вежди сякаш слагаха стена пред смелостта ми.
Преди около девет месеца обаче точно този Йосиф ме откри в мрежата.
Поздрави ме във фейсбук за изложбата. Не се колебах дълго дали да приема
приятелството му – за мен някогашните ми ученически терзания отдавна бяха
записани в графата „детинщини”. Писа, че е в Израел. Заминал там благодарение
на тромпета. Но после записал физика и сега работеше в научен институт. Разказваше
ми за странната земя, в която живее – свещена земя и земя на вечни конфликти,
предречени още от библейските пророци.
„И представи си – пишеше ми Йосиф,
мечтаната Обетована земя, към която Мойсей четиридесет години води народа си,
всъщност е… пустиня. Но тази пустиня и израелците в Йерусалим, и палестинците около
Витлеем са превърнали в градина. Красиво, организирано, рационално. Водата тук
е оскъдна, но хората не чувстват
болезнено липсата ѝ. Затоплят я изключително с енергия от слънцето. Навсякъде е
чисто, устроено, подредено. В началото си мислех: „Те са превърнали пустинята в
градина, а ние пък градините превръщаме в пустини“. Беше ми много мъчно за
моята България…“
„Не си ли мислил да се върнеш?“ – попитах го веднъж.
Отговори на следващия ден: „Тук, където съм, е началото“.
„Какво начало?“
„На Спасението“
И после: „Знаеш ли, онова, което най-много ми тежи, са Стените“. Стените се
бяха превърнали в негова любима тема. Натраплива, бих казала. Често ми
разказваше за графитите на митичния художник Банкси върху стената във Витлеем. Веднъж
ми писа: „Ако ги нямаше стените – не говоря само за външните. Ако ги нямаше в
умовете и сърцата ни, нямаше да има никакви прегради пред нас, хората… Както
между мен и теб.“
Дълго не му отговарях и той продължи: „Дори не можем да си представим колко
много бихме постигнали. Без значение ще бъдат не само произходът ни, цветът,
расата, религията, характерът. Без значение ще бъде и смъртта.“
„Не отиваш ли твърде далече?“ – бях го попитала тогава. Мина около час,
докато ми напише: „Ще го докажа“.
Във всичките ни разговори Йосиф живо се интересуваше от мене, от моите
картини, изложби, награди. Питаше за децата ми, а също и за моя брак, който се
провали. Странно, но точно с него се осмелих да споделя неща, които на никого
не бях казвала. Имах чувството, че тъжните очи над острите скули от профилната
му снимка и без думи проникват във всички мои тайни. Свое семейство той нямаше.
За годините в гимназията не
говорехме – като че никога не са били. Но сега Дима беше напълно права. Аз
наистина го очаквах и пред очите ми още просветваше онова „Обичам те! Чакай ме.”
– последните му думи. Не обеща, че ще дойде, но някак си знаех, че това ще се
случи сега. Знаех и друго: вечерта ще започне за мен тогава, когато Йосиф се
появи на вратата.
Бях пристигнала в града на моето детство преди два дни, но сякаш живеех в
полусън и пропусках всичко край себе си,
като че ли бях само наблюдател. След полунощ събрах смелост и споменах Йосиф.
Георги отля капчица от виното си на земята.
− Какво?!!! – попитах аз.
− Не знаеш ли? Живееше в Израел. Улучил го някакъв
заблуден куршум, докато полицията се разправяла с демонстранти, май че заради стената във Витлеем… Кой знае
защо, внезапно застанал помежду им.
− Кога?...
−
Май че година стана вече.
Бавно осъзнавах
абсурдността на думите му и продължавах да гледам към вратата, която вече се отваряше
само когато някой си тръгваше.
На
другия ден около обяд се запътих към парковата улица, на която Йосиф някога живееше
с родителите си. Спрях до двуетажната кремава къща с извити заоблени балкони и
с двата бора в градината до входната врата. Знаех, че тук ще намеря брат му,
година по-малък от нас.
На
портата ме спряха проницателните сини очи от познатата ми профилна снимка. До
тях прочетох:
1
година
Тъга
Брат му
веднага ме позна. Обикновено по-малките запомнят големите в гимназията, макар
последните да не ги забелязват.
− Значи
все пак е успял!…
− Но…
Три месеца след…?
− Не е
мистерия… Наистина ще излезе, че е наука. А аз си мислех, че са поредните му
бълнувания. „Виртуално безсмъртие“!… Беше си донкихотовец отвсякъде… Разказваше
ми, че от две години работи по специална програма, тайно от другите в своя
институт. Нали след като човек си отиде, профилът му остава в социалните мрежи
и неговите приятели продължават да пишат там нещата, които не са успели приживе
да кажат…
− Така е…
− Да,
сигурно си виждала как страничката на покойниците се изпълва с разплакани емотикони,
сърца, музика, която са обичали; молби за прошка, надежди, че са в по-добър
свят… А Йоско твърдеше, че е на път да изобрети способ мъртвият да не остава в
пасивна позиция при това позакъсняло общуване. „И няма да има нищо нагласено, ми
разправяше разпалено той, нищо, което да напомня шарлатанство или театър“. Не
пишел никой вместо покойника. Програмата щяла да анализира съзнанието и
характера на всеки един човек, ползващ социалните мрежи и пожелал да участва в
експеримента. С голяма точност програмата предвиждала как съзнанието му би се
развило, ако смъртта не беше прекъснала дните му на Земята. Какво пропуснато би
желал да преживее, с кого да разговаря. Фактически съзнанието му щяло да се
„пресели“ във виртуалното пространство…
… И значи наистина
ти е писал през всичките тия месеци! Непоправим донкихот. Както живя, така си и
отиде. Не зная защо се е пъхнал между шамарите в Йерусалим…
А аз знаех. И все пак
нещо не можех да си обясня:
− В дневника му
нямаше нищо, което да покаже, че си е отишъл.
− Да. Използваше
приложението, което забранява другите да качват каквото и да било на стените ни.
Спря и коментарите под публикациите си. Аз не му знаех паролата и като си
отиде, не можах да предупредя никого в
мрежата...
− Но той не ми беше
писал никога преди! Намерихме се едва преди девет месеца…
− Странно… Знаеш
ли, от няколко години Йосиф питаше за теб. Следеше изложбите ти. Но явно не е
посмял да ти пише…
Трябваше все пак
нещо да отвърна:
− Излиза, че
компютърът е по-смел от човека…
− Компютърът само
изкарва наяве онова, което носим у себе си.
„И все пак точно
той, Йосиф, е направил програмата. Направил го е и заради мене. За да се
срещнем отново…” – се блъскаха залутани мислите в главата ми, преди да погледна
в телефона си стената на Йоско. Не се изненадах от клипа, който видях там.
Йосиф свиреше на своя тромпет, без да откъсва тъжните си сини очи от камерата,
а зад него танцуваха графитите на рушаща се огромна стена.
Тухлите ѝ някак чудодейно,
сами, се подреждаха в мост.
------------
фъбинг* - пристрастяване към телефона, зависимост от виртуалното пространство
Няма коментари:
Публикуване на коментар