Красимир Бачков е български поет и писател, член на Съюза
на българските писатели, Сдружението на писателите в Добрич и Варна, както и на
Литературна академия “Славянска прегръдка”. Основател и редактор на списание за
литература и култура „Антимовски хан”.
Носител
е на дванадесет национални награди. Негови произведения са превеждани на руски, английски, словашки и сръбски.
По
професия е учител.
Библиография:
„Синият кон” (1997) - „Звезди” – София;
„Легионът на обречените” (2000) - „Сафо” – Ловеч;
„Кураж за другите” (2005) – „Стено” – Варна;
„В очакване на утрото” – „Липецкий государствений университет” – Липецк (Русия);
„Слънце за двама” (2010) -Арт клуб „Херос” – Стара Загора;
„Българчето” (2013) - „Сиела” – София;
„Не за всеки“, поезия (2016) – „Стено“ – Варна.
Сълзите на извора
Награда на публиката
В
големия морски град имаше малко къщи и повече жилищни блокове. Много от децата
не знаеха какво е селска поляна и колко хубава е свободната игра на нея. Те се
събираха в затворените английски дворове между кооперациите, гонеха се, ритаха
топка и щурееха, доколкото това бе възможно. От всички деца Тинчо бе
най–малкият. Едва петгодишен, той се навираше между по-големите, за да играе с
тях. Често го пъдеха и шамаросваха без нужда, но той изтриваше сълзите по
смуглото
си личице и без да се сърди,
продължаваше да им досажда.
Един
ден през лятото баща му го метна в камиона, който караше,
и го заведе на село. Остави го за няколко дни на гости у свой братовчед да си
играе с неговите деца. Те му бяха връстници и скоро станаха добри приятели.
Разхождаха се из селото, излизаха по полето и търсеха гнезда на птици в
близката гора, беряха си пресни гъби, печаха ги на жар и ги ядяха с небивал
апетит. Всичко бе ново за Тинчо и той се радваше на тези непознати удоволствия.
Когато за пръв път се окъпа в студената бърза вода на реката, разбра, че не
само морето може да бъде желано за плаж. Когато след това, заедно с другите
деца хвана дребна риба белица, а после и раци, те му се
сториха най-вкусната храна на света. Много му
харесаха агънцата и кокошките, с които играеше понякога из двора. Дните минаха бързо и когато баща му дойде да
го вземе, Тинчо се разплака. Не искаше да се прибира в тясната гарсониера, не
искаше да бяга като в клетка из студените, мрачни английски дворове между
кооперациите и да го пердашат по-големите деца.
Когато
на другия ден излезе да играе, останалите деца му се зарадваха непринудено. Все
пак той бе добро хлапе и бе липсвал на всички, докато бе на село. Разрешиха му
да пази на вратата и започнаха да играят футбол. Той играеше, но някак насила.
В ума му все бяха селските ливади, откритото безкрайно небе, бистрата река и
добронамерените деца, с които си бе играл. Когато
му вкараха няколко гола, децата от неговия отбор се разсърдиха и го прогониха.
Заявиха, че ще играят по-добре без вратар, а Тинчо отиде до наредените големи
циментови пръстени, предназначени за канализацията, струпани в края на улицата. Мушна се в един пръстен и загледа как
играят останалите деца. Беше тъжен и оклюмано се отпусна на студения цимент. По
едно време топката излетя над него. Две деца се спуснаха да я вземат и за да
стигнат до нея, се покатериха на циментовите пръстени и скочиха зад тях. От
неголямата им тежест крайният пръстен се залюля, наклони на една страна и
събори следващия. Той събори този до него и така всички пръстени започнаха да
падат.
Разбрал,
че става опасно да стои там, Тинчо понечи да излезе, но пръстенът вече се бе
наклонил и падна върху гърдите му. Детето дори не можа да извика от голямата
тежест. Другите хлапета се разкрещяха и възрастни хора дотичаха, но когато
отместиха циментовия пръстен, по устата на Тинчо вече бе излязла кървава пяна.
След малко дойде линейка и отведе детето в болницата. Всички деца се събраха и
омърлушено насядаха по стълбите на една от кооперациите.
Когато
Янко, бащата на Тинчо, разбра за произшествието, обърна
камиона и с възможно най-бързата скорост подкара към болницата. Докато караше,
той непрекъснато повтаряше: „Не може да бъде!“ Когато го пуснаха при детето му,
той коленичи до леглото, а сълзите му рукнаха безспирно. Тинчо все още бе жив,
но целият омотан в системи и медицинска апаратура. По едно време малчуганът
надигна ръчичка и Янко се наведе над него.
−
Тате! – едва излезе от устните му. –
Като умра, искам да ме занесете на село! Там, до реката… – гласчето му се скъса
и апаратът показа спряла сърдечна дейност. Янко зарови глава до малките крачета
на сина си и се затресе от болка.
След
час взе на ръце мъртвото тяло на детето си и го качи на камиона. Не го
интересуваха съветите на лекарите, нито увещанията на медицинските сестри какво
е длъжен да прави. Подкара бавно към селото, където синът му бе най-щастлив в
живота си. Пристигна привечер. Взе от братовчед си кирка и лопата и се запъти
към реката. Роднините му приготвяха телцето на детето за полагането му в
ковчега, Янко изкопа малкия гроб.
На
другият ден погребаха Тинчо. Янко се прибра в града и излезе в отпуск. Купи
няколко бутилки ракия и се отправи обратно към гроба на сина си. През
следващите дни селяните станаха свидетели на мълчаливата мъка на бащата. Той
изобщо не изтрезняваше и когато, след около две
седмици го намериха мъртъв върху гроба на Тинчо, никой не се изненада.
Погребаха и него на същото място.
На
следващата година, точно до гроба на бащата и сина поникна върба. С всяка
година тя растеше и ставаше все по-висока, а когато се навършиха девет години
от смъртта на Тинчо и баща му, между двата гроба бликна вода. Образува се малък
естествен извор, с чиста и сладка вода. Хората изградиха чешма и всеки зажаднял
пътник можеше да приседне на сянка под върбата, и да утоли жаждата си. Всички
казваха за извора, че това са сълзите на бащата за загубеното му дете. Понякога
до чешмата се виждаха оставени карамфили или други цветя, а когато не минаваха
хора, върбата тихо нашепваше за кратката радост на живите в тоя лъжовен свят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар