Ябълката - Магдалена Желязкова

 

Родена съм на 01.10.1954 г. в гр. Русе.

            Завършила съм МГ „Баба Тонка“. Започнах висшето си образование във ВТУ „Св.Св. Кирил и Методий“ по специалността история и за отличен успех бях прехвърлена в Санкт-Петербургски държавен университет, където завърших философски факултет, специалност политически науки. Научната си степен - доктор по философия - защитих в Московския университет „М.Ломоносов“. Всичко това в Русия.

            През целия си живот съм била преподавател – в средното училище – МГ „Баба Тонка“ и в Русенския университет, където съм и до днес. Казвали са ми, че в процеса на преподаване на философия и социология влагам художествени похвати, и това прави лекциите ми особено интересни. А за мен нищо не може да замени светещите очи на учениците и студентите, когато си отворил пред тях прозореца към познанието на света.

            От години съм и преводач от руски език на научни, технически, политически и художествени текстове, както и синхронен преводач.

            Пиша отдавна. В началото научни трудове. Имам участия в конференции и конгреси, статии и други публикации, включително и участие в написване на учебник по политически науки за Московския технически университет „М.Бауман“ - раздела за тоталитаризма.

            В художествената литература започнах с мерена реч и ми предстоеше вече истинска сериозна работа, когато поради обективни обстоятелства процесът спря. За дълго. А след години започнах да пиша къси разкази. И даже имам участие в конкурс за фантастичен разказ с поощрителна награда.

            Винаги съм била хуманист - и в науката, и в литературата. Обичам хората и ми харесва да пиша за тях. Трудно се решавам да покажа какво съм написала, но и това се случи, благодарение на писателския клуб „Фортуна“.

                От сърце се надявам това да продължи дълго.

Ябълката 

Когато ни дадоха жилището, нищо друго нямаше значение. Важното беше, че има къде да живеем, и да имаме деца. Беше ноември и удобствата основно бяха свързани с отоплението. Апартаментът се оказа топъл и ние се радвахме на добре работещото парно отопление и на слънцето, което ласкаво грееше в прозорците.

Неусетно се изтърколи зимата, след това пролетта и юни вече сериозно нагряваше единствените ни прозорци, които гледаха на запад. В стаите надвечер температурата често достигаше +38ºС и ние започнахме да се оглеждаме с какво да спрем лъчите, които от обяд до залез безпощадно правеха стаите почти неизползваеми.

Близо до жилищния блок растяха няколко дървета – липа, ябълка и елха, но и трите едва достигаха до втория етаж. А ние бяхме на третия.

Годините минаваха, пердетата изгоряха, сменихме ги с други, но слънцето все така силно ни нагряваше от средата на май та чак до края на септември.

Една пролет, съвсем близо до парапета на балкона видях цъфнала колонка. След десет години очакване липата и ябълката най-после бяха стигнали до нас. И от този ден, всяка пролет следяхме колко са пораснали нашите дървета. А те растяха и растяха и бавно скриваха с листата си прозорците ни.

И ние растяхме с тях. Родиха ни се деца, пораснаха и започнаха заедно с другите деца от блока да се катерят по двете дървета. Гълчавата беше през цялото лято.

Минаха още десет години. Децата пораснаха и едно след друго отлетяха. Домът ни опустя, но двете дървета останаха. Радвахме им се вече през всички сезони. Понякога, когато вятърът биваше по-силен, клоните им чукаха по стъклата на вече остъклената тераса.

Накрая останах сама. И почукването на клоните беше като поздрав и напомняне, че животът все пак продължава.

Дойдоха други времена и жилищният блок трябваше да се санира. Фирмата разположи материалите си, огради блока и работниците започнаха да вдигат скелето.

Не съм разбрала кога е станало, но когато скелето беше махнато, в прозореца ми нахлу същото онова слънце от спомените ми. Опитах се да разбера защо и внезапно осъзнах, че липата е с орязани до неузнаваемост клони, а ябълката... нея просто я нямаше. На земята се виждаше пречупения й ствол. Нещо тежко я беше прекършило. Пречупването стърчеше като обезобразен човешки скелет. Клоните бяха нахвърляни наблизо.

Слязох долу. Истина беше. Ябълката я нямаше. Онази ябълка, която беше раснала с мен, лежеше мъртва. И нищо не можеше да я върне. Разплаках се. Плаках така, като че бях изпратила близък човек в последния му път.

Купих щори и много дълго не поглеждах от терасата. Градинката долу ми приличаше на гробище.

Минаха още няколко години.

Един ден, беше ранно лято, се връщах от магазина. Противно на обичая си се загледах към мястото, където доизгниваше останалия от дървото ствол и се спрях. Точно до него, не по-високо от тридесет – четиридесет сантиметра се люлееше малко, крехко, но вече раззеленено стъбълце. Ябълка! Наистина ябълка. Малко, но жилава, устремила се към слънцето. Приклекнах до нея. Погалих я. Сдържах сълзите си и тихичко попитах:

− Искаш ли да ти разкажа твоята история?

към страницата