−Ан-Мари! Ан-Мари! −
отекваха бързите ú стъпки по тротоара. −
Ан- Маррри! Ан-Маррри… − пращяха над
главата ѝ, изпускайки сини искри, влажните проводници на тролея. Като малка
феерия в нощта, като празнично начало. Окрилена от новите хоризонти, които се
откриваха в нерадостния ѝ живот, тя бързаше, тя летеше към дома. Само колкото
да си вземе раницата и да се сбогува с баба си. И още: да запрати в лицето на появилия
се от нищото баща цялото презрение,
трупания с години гняв; да изхвърли от душата си товара на миналото и да
започне на чисто един нов живот, пълен с успехи, известност, лукс и обожание. Как се случи това, така изведнъж? Откъде се взе този непознат мъж, силен и
чаровен, който като с вълшебна пръчка в
миг промени живота ѝ, промени самата нея? Тя вече не беше самотното момиче,
незабележимото сиво мишле с досадното, срещано под път и над път име Анелия. Забрави
го – беше казал той – то
подхожда на една чалга певица, но това е
друг вид изкуство. На изгряваща звезда от екрана ѝ трябва звучно, необикновено
име, което да създава около нея ореол на тайнственост и недостъпност за
простосмъртните. Хората обожават това. От този миг ти си Ан-Мари. Помисли си за
подходящо фамилно име, което да
оформи легитимирането ти.
А как
се казваше той? Дочу да го наричат Стефо. Режисьор, продуцент или какъв
точно, не разбра. Тепърва щеше да научава всичко за големия свят на киното. Ръката на съдбата ме заведе в гората, където
те намерих – говореше той, а съпругата му кимаше потвърждаващо. − Толкова време търсех типаж за новия обрат в
сюжетната линия на сериала и все не попадах на подходящо лице. Ти пасна
перфектно. И занарежда главозамайващи перспективи за нови филми, снимки
пред Айфеловата кула, конкурси за красота, коктейли със знаменитости… Присъствието на съпругата и майка му
изключва всяко подозрение в нечисти намерения – мислеше си Ан-Мари,
влизайки в дома на баба Анка.
−
Какво се случи? Добре ли си? Защо избяга от болницата? – засипаха я с въпроси
още от вратата. Сбирайки нещата си в
раницата, тя обясняваше задъхано случилото се.
−
Веднага заминаваме, само мене чакат. Сутринта имаме снимки в Боровец, при
изгрев слънце.
Шокирана,
баба Анка не можеше да върже нещата, толкова противоречиви и неочаквани, а
Марин, наблюдавайки я изпод вежди, изчака една пауза, колкото дъщеря му да си
поеме дъх и се намеси:
−
Не отивай. Това е някаква опасна игра.
На
което тя избухна:
−
Ти ли ще ме учиш на акъл?! И, изобщо, какъв си ми ти, за да ме съветваш?!
И
му наговори всичко, което беше се утаявало в душата ѝ в продължение на
петнайсет години. Като тежки камъни върху него се сипеха упреци, проклятия,
примесени със спомени за годините, прекарани в болка и лишения.
−
И сега, когато пред мене се открива един нов свят, ти се опитваш да ми
попречиш!
Напразно
Марин се канеше да вмъкне някоя дума, но оставаше нечут.
Раницата
беше готова, Ан-Мари се обърна към баба Анка. Старата жена трепереше, обляна в
сълзи.
−
Чао, бабче, заминавам! − но веднага се сети, че това обръщение не подхожда на
новия ú образ. Прегърна я и нежно промълви: - Довиждане, бабинко. Не се
тревожи, скоро ще ме видиш на екрана. Ще бъдеш горда с мене.
−
Вземи това – Марин ѝ подаде откъснато от някъде листче, на което беше написал
телефонния си номер. − Ако имаш проблеми, обади ми се, ще направя всичко за
тебе.
Което я накара отново да избухне:
−
Ах, разкаяният грешник! Ти, който петнайсет години не се запита как живея и
дали изобщо съм жива! Само ако знаеш колко си жалък!
Бащата,
съкрушен от ударите, които момичето му нанасяше, успя все пак да отговори:
−
Каквото и да кажеш, имаш право. Но вземи го, няма да ти дотежи. Извади от
портмонето си две банкноти по петдесет евро и заедно с листчето настойчиво ги
протегна към нея. Ан-Мари, изгубила окончателно контрол над нервите си, ги взе
от ръцете му, смачка ги на топка и ги запрати към него. Грабна си раницата и,
гледайки го с неописуема омраза, с демонстративен жест я метна на рамо.
−
Бог да те пази, чедо. Обаждай се. Да зная къде си, как си – баба Анка отново
заплака.
−
Ще ти се обаждам, бабинко. Само на оня – тя презрително кимна по посока на баща
си – нито дума. Ако разбера, че ме издаваш, повече няма да ме видиш! − Посегна
към дръжката на вратата, но се сети нещо: - Знаеш ли бабинко, той притежава
къщата, в която живеехме преди. Семейството прекарва там летните месеци. Нали
помниш, тя е толкова прохладна… – затвори вратата зад себе си, забърза,
изпълнена със светли надежди…
Ще го запомня, и това е някаква следа. В
случай че…
– помисли си Марин, изпълнен с лоши предчувствия.
Доктор
Косев прекарваше нощното си дежурство разсеян, обзет от невесели мисли. В
гърдите му се беше настанил вледеняващ страх, който постоянно нарастваше,
задушаваше го. Не трябваше да му давам
изследванията на момичето. И изобщо не трябваше да се забърквам в тази история.
Какво е намислил този идиот? Да можеше да върне времето назад, за нищо на
света не би се съгласил отново на такава безумна авантюра.
А
в луксозната сюита на хотел „Метрополитен” Стефан и Даниела отпиваха от
поредното кафе в очакване да пристигне момичето, за да потеглят. Вече бяха
изпратили микробуса със снимачния екип, заедно с тях беше заминала и
статистката, която успешно изпълни ролята на майката в наетата за няколко дни
къща.
−
Ан- Мари… − прихна Даниела. − Как ти дойде наум?
И
двамата избухнаха в груб, самодоволен смях.
Анелия
бързаше, бързаше, под стъпките ѝ отекваха омайните думички: Ан-Мари, Ан-Мари… Далече в тъмнината
забеляза светло петно, а в него малкото момиченце викаше нещо, но тя не можеше
да го чуе. Размахваше малките си ръчички, опитваше се да я спре, да я накара да
почака, за да я настигне. Тя нямаше време, тя бързаше…
Михаела Грамен
Няма коментари:
Публикуване на коментар