Забяга равномерно, отпускайки тежестта на тялото си симетрично. Тичането я отпусна, както винаги. Пред погледа ѝ се заредиха картини на зелени стадиони и мирис на окосена трева. Мисълта ѝ се зарея. Тортата за дванадесетия ѝ рожден ден. Скъсано мече, любимо, защото имаше нужда от помощ. Счупеното ѝ колело – отмъщението на злобни съученици, изкривените спици и каплата. Разруха. Майка ѝ. Ръце. Болка. Тя се издига. Високо. Високо.
– Добре ли, сте госпожице?
– Какво?
– Тичахте много бързо. Паднахте. Питам дали се чувствате добре?
Не. Не се чувстваше добре. Всъщност се чувстваше прекалено добре. Момичето се опитваше да погледне през висотата на болката. Защо имаше чувството, че сегашната ѝ приповдигнатост като Ан-Мари не може да оцелее, ако погледне в себе си? Защо?
Наложи си да се успокои и седна в една близка сладкарница. Да помисля. Не ѝ се получаваше. Не можеше да се концентрира, главата ѝ беше странно празна. Каза си, че трябва да внимава. Че нещо с нея не е наред и тя трябва да разбере какво. Имаше чувството, че е видяла майка си, а Румяна ѝ е казала нещо, но не можеше да си спомни какво. Боже, чувстваше се, като когато се напуши с билка, само дето я нямаше еуфорията. Да не би някой да ѝ е сложил нещо във водата? Тя психясваше ли? Уплаши се. Точно в този момент зад гърба ѝ се раздаде едно учудено: Ей!
– GURU!
– nelDi!
– Истински ли си, по ягодите!? Нали няма да се изпариш във въздуха ей сега!?
– Тук съм от месец. Засега оставам. Майната ú на Португалия. Какво правиш? Изглеждаш, все едно не си излизала от чата три дни и четири нощи.
…
Анелия се засмя. Толкова беше хубаво да срещнеш някого, който те познава като петте си пръста и те обича като брат. Всъщност – повече от брат. Втурна се да му разказва.
− Обади му се на тоя Стефан да ти пусне един мейл с условията за тези снимки, кажи му че искаш да прочетеш повече.
− Какво си намислил?
− Това е прекалено шантава история. Допускаш ли, че случайно си отвлечена и закарана не къде да е, ами в стария ви дом? И тоя човек ти предлага „златно бъдеще“ ей така? Просто ми трябва кукичка. Да го видя що за птица е.
− Един мейл ще ти свърши ли работа?
− Бейби, не ме подценявай. Все още мога да платя всичките ти сметки само с клавиатура.
...
Господин Маями затвори шумно записките си. Така. Значи, при всички експерименти досега обектът, на когото бе въздействано с информация от бъдещето, сам блокираше евентуалните последствия от полученото знание. Сейф. Какво значеше това? Дали беше реален резултат или просто някой от колегите му се намесваше извън работния протокол? Как да разбере, без да се издаде пред другите учени и пред шефа си?
При всички възможни сценарии, най-важното нещо беше нещата да не излизат от контрол. Ако имаше риск да изпусне контрола, по-добре беше да провали експеримента. А за какъв контрол говорим, ако още в началото на всичко един образ извън регламента се намесва и ние не можем да го спрем? И всъщност има ли гаранция, че този образ не е решение на някой от колегите му, за което той е оставен в неведение? Прекалено много неизвестни, прекалено много рискове. Интересът към работата му и този експеримент е от най-високо ниво и Ямамото не можеше да разчита, че протоколите за сигурност ще бъдат спазени. Той се замисли. За да е сигурен, му трябваше нестандартен подход.
…
Вечерта Анелия стоеше в квартирата на Христо, по ник GURU, на леглото, също като в доброто старо време и пак, като тогава продължаваше да се чуди как работи комп, ако на него има само черен екран с букви. Нали знаеш, че е под линукс − го беше чувала, как пък една иконка за цвят не сложи тоя човек! − Само букви, братче... − забавляваше се тя. Срещата със стария ѝ приятел, ѝ подейства като балсам. Имаше нужда от това. Стоеше, гледаше го как чатка по черните си клавиши и пуши цигара след цигара и нещо в нея се успокои. Той беше ѝ върнал чувството за принадлежност. Просто така – с изтърканата си клавиатура и острия мирис на цигарите си. Не усети как е заспала.
− Ставай, nelDi! Скачай!
− М-ммм?
− Ставай, тръгваме веднага!
− Какво? Луд ли си? − тя го гледаше изумена как закача малка обла камерка в ъгъла на стаята.
− Ставай като ти казвам! Тази съм я вързал на смартфона си, ще видя през нея дали някой ще дойде тук. Тръгвай! Забъркала си се в нещо дебело. Не съм сигурен дали не ме усетиха. Не бях предпазлив, мислех че твоя Стефан е един обикновен чукач. Сбърках.
− Как така чукач? А какъв е? − пулеше се още сънената Анелия
− Отивай при blu_dimens. Там ще те търся. Докато дойда, ми пиши само на вайбър, аз ще ти отговарям в mIRC-то.
− А ти къде отиваш?
− Не ти трябва да знаеш.
Ма Риш
Няма коментари:
Публикуване на коментар