Знаеше, че трябва да вземе такси и
да се покрие по най-бързия начин, но краката сякаш сами я поведоха отново към
гората. Съдбовни нишки я теглеха натам, мощна сила, някъде дълбоко в душата ѝ,
изискваше от нея да узнае истината, да намери нещо, засега неизвестно, но
обречено да я промени. Или да я върне към истинската Анелия.
Видя къщата отдалеч и ускори крачка.
Тогава в главата ѝ зазвъня другият глас. Ан-Мари,
Ан-Мари, махни се оттук Бягай от тази къща, тук те изоставиха, тук те
отхвърлиха. Изчезвай, глупачке! Харесва ли ти да те мачкат? Забравѝ за онзи
боклук Марин! − гласът премина в писък и заглуши всичко друго. Анелия
затисна ушите си, но той не престана, защото идваше отвътре. Главата ѝ се
замайваше от него, убиваше я, трябваше да го спре! Нададе отчаян крясък и хукна
обратно.
Тичаше безпаметно, докато силите ѝ
внезапно секнаха и тя се срути на земята, свита в ембрионална поза. И отново
спомените нахлуха в ума ѝ, но този път имаха силата на ураган. Те бушуваха и
пренареждаха цялата ѝ същност. Загубата на родителите ѝ, преждевременното ѝ
израстване, опитите да се впише в околната среда... Всичко това беше пречупило
през някаква нереална призма целия неин свят. Случващото се сега разтърси
прашните дрипи на поовехтелите болки и разчупи ледената обвивка, която бе
градила толкова дълго време. Един безумно студен къс разкъса грубата мембрана,
в която беше обвила последната своя загуба и я върна към момента, в който
осъзна, че винаги може да бъде по-зле...
На шестнадесет Анелия беше
непримирима бунтарка и никой освен баба Анка не знаеше колко нежно и жалостиво
е сърцето ѝ. Предпочиташе компанията на всякакви захвърлени или родени и
израснали на улицата четириноги несретничета. Тя и те си приличаха, бяха
еднакво нежелани, еднакво изоставени и подхвърляни от съдбата, а и така поне
мъничетата имаха един човек, когото го е грижа за тях.
В онзи следобед заряза уроците и
излезе. Отново беше сама с мислите си, вървеше безцелно, когато чу приглушено
мяукане от близкото дере и веднага се насочи натам. Вече знаеше за какво става
дума и само се надяваше да не е прекалено късно. Бързо разбра откъде точно
идваше този сърцераздирателен звук, наведе се да погледне и видя прокъсания
чувал, който случайно се беше закачил на някакъв клон. Трудно щеше да го
достигне, но беше твърдо решена да спаси и тези страдалчета. Представи си
строгия поглед на баба си, но знаеше, че в крайна сметка тя и този път ще се
съгласи с мисията и заедно ще им намерят домове, като поотраснат. Започна да се
спуска леко по склона, хвана чувала и точно когато започна да се изтегля
нагоре, нещо под нея се счупи. За част от секундата осъзна опасността. Стисна
клепачи и в този момент усети, че някой я хвана за блузата и я изтегли нагоре.
Едва когато усети стабилна почва под
краката си, отвори очи... Все още здраво стискаше чувала, без да отмества
поглед от тези зашеметяващи пъстри очи, пипнешком развърза с треперещи пръсти
мръсната връзка. После и двамата едновременно надникнаха в чувала, допрели
чела. Котетата се бяха сгушили едно в друго - трички, ококорени мъничета, които
сякаш разбираха какво става и бяха притихнали. Живи бяха! Отдъхна си и едва
тогава, с леко дрезгав от уплахата глас, благодари на своя спасител... Момчето
се усмихна, после внимателно извади най-малкото бебе, а то веднага доверчиво се
сгуши в дланта му. Анелия посегна да погали пухкавата сива козинка и пръстите
им се преплетоха…
Полека идваше на себе си. Гневно
изтри сълзите. Ако знаеше само, дори за секунда ако беше предположила как ще се
развият събитията... щеше да избяга и да ги прекъсне в зародиш. Казват, че
времето лекува... Не, не лекува, то просто минава и нищо, и никой не е в
състояние да заличи белезите, които оставя след себе си. Та тя и досега все още
се събужда от собствения си плач, все още не успя да заглуши студения женски
глас в телефонната слушалка: Съжалявам...
Роберт почина... не, не е шега... случи се... инцидент... Още един човек,
който я беше изоставил! Поредната загуба, поредната болка, за която светът не
заслужаваше да узнае. Потръпна от мисълта как успява да изгражда около себе си
стена, да не допуска никого до своите разплакани кътчета. Може би само Христо
успяваше да надзърне в този океан тъга, а той се оказа добър плувец и все още я
задържаше на повърхността...
Ренета Лозанова
Няма коментари:
Публикуване на коментар