Колко ли беше лежала? Усети влагата и ѝ стана още по-хладно. Отвори очи и видя опитите на слънцето да я помилва. Надигна се и се огледа. Сякаш беше във филм и незнайно защо се боеше все повече и повече. Сети се какво ѝ каза Христо, а тя… Усещаше краката си тежки и макаронени. Опита да се стегне, но страхът бавно се превръщаше в паника. Само да се добере до квартирата на Явор или blu_dimens, както бе известен в най-близкото си обкръжение. Почти бе стигнала до края на гората, но имаше чувството, че някой я следи. Не смееше да се обърне и вървеше с най-бързото темпо, на което бе способна.
Най-после! Озова се на алеята, която опасваше дърветата откъм града. Въздъхна и бавно се обърна. Нямаше никой. Махай се, Нел! Махай се, Нел! Махай се, Нел! − пулсираше в главата ѝ. − Господи! Така я беше наричал единствено Роберт. Как ѝ се прииска да е отново в ресторанта и да не бе бягала. Всичко щеше да прости на баща си. Всъщност вътрешно отдавна му бе простила, но не искаше да признае. Искаше да го накаже за всичката болка, която се изсипа през годините върху ѝ. Все още осъждаше него за това. А разбираше, че не трябва.
Анелия вървеше по оживените вече улици и това я успокои. Не знаеше колко време бе вървяла. Може би час или по-малко. Стигна до блока и се качи пеш до шестия етаж. Не обичаше асансьори. Натисна звънеца и зачака. Нищо. Натисна по-продължително. Нищо. Извади телефона от раницата си и видя, че батерията му е паднала. Слезе обратно и се огледа пред входа. На площадката пред отсрещния блок имаше майки с деца – едните играеха, другите пиеха кафе, пушеха и се кикотеха. Единият от входовете бе оборудван като кафене. Анелия тръгна натам, докато реши какво да прави. Щеше да помоли да си зареди и телефона, докато чака.
– Аниииии… – чу зад гърба си и се обърна. Не беше за нея.
Влезе в кафето. Вътре имаше само две маси, другите, в този сезон, бяха вече отвън. И го видя! Забил нос в телефона си, на едната седеше Явката.
– Бу! Бу-бу-буболечка! – повечето от приятелите го наричаха по име или Блу, само тя го наричаше Бу.
След еуфорията от поздравите, които си отправиха, купиха кафе и превзеха отново шестте етажа. Анелия приглушено му разказваше за премеждията си от последните дни и часове.
– Настанявай се!
– Сложѝ го да се зарежда! Трябва да пиша на Христо, че съм вече тук! – каза Анелия, подавайки апарата и зарядното.
– По-добре – не! Може да те следят чрез него.
Явор взе телефона ѝ и го разглоби. Не откри нищо. Или са я подценили, или са твърде големи. Момчето сглоби отново апарата.
– Стой тук! Не отваряш и не излизаш по никакъв повод! Ще се върна до час.
Сложи телефона ѝ в задния си джоб и се обърна на вратата:
– И не се филмирай, Нелка-Зелка! Ще се обадя и на Ицо.
– Не знам кой се филмира повече…
– Просто си изплашена и ти личи. Но сигурно е нормално. И не отваряй! Все едно, че не си тук! Ясно?!?
– Спокойно… Ще оцелея.
…
Анелия се отпусна на дивана. Отпиваше бавно от вече изстиналото кафе. Последното, което видя бе загриженото лице на Явор, дълбоките му неземносини очи, които сякаш бяха още по-сини от диоптъра на очилата, и окуражаващата му усмивка. Повечето го мислеха за… фокусник. Успяваше да бъде незабележим винаги, когато поиска. А той не обичаше да се набива на очи.
…
Явор влезе в мола. По това време имаше доста хора. Мушна се в магазина на „Технополис“ и без никой да забележи, сложи мобилния на Анелия да се зарежда. Скри го зад един лаптоп, помота се няколко минути, през които нищо не се случи и излезе. Влезе в съседния магазин и заобикаля, изчаквайки още време. Помота се между регалите, взе бутилка вода, два пакета с малки кроасани и шест ябълки. Плати и тръгна към метрото. Много филми гледаш! – каза на себе си. - Дали ще се случи нещо? Дали ще отразят по новините? Оставаше им да чакат. Предпочете да не търси Христо. Не искаше да рискува. Ще се прибере и ще изчакат.
…
Лицето на Анелия опираше в някакъв бял под. Не ѝ достигаше въздух. Не можеше да движи крайниците си. Над дупето, на гърба си усещаше пристегнати колани, които не позволяваха да мърда. И някак странно…, но долавяше, че все едно виси. И разбра – беше прикована не за под, а за таван. Главата ѝ се изпразни. За миг запотъва в бездна. Пропадаше – все повече и повече. Студената пот беше изсъхнала по челото ѝ.
Изведнъж
почувства онова спокойствие, при което приемаме даденостите на съдбата като
по-доброто за самите нас и спря да потъва. Сега се рееше. Отвори очи срещу
страха си и видя безкрайна синева. Политна високо. Беше хубаво и страшно. Не
срещаше никого по пътя си и ѝ се прииска да се приземи. Господи… Колко трудно
се оказва приземяването! Снишаваше се бавно. По-бавно, не като извисяването или
пропадането. Ето я гората! Ето я и къщата! Баща ѝ беше на алеята и я викаше. Не отивай там! Не отивай там! Ела! Ще те
пазя!
…
–Нелка, Нелка, Нели… – усети галене по крака си и отвори очи. – Сънуваш. Просто сън. Спокойно… – Явор седна до нея на дивана и я прегърна.
Анелия се отпусна в скута му и заплака. Тихо. Просто остави сълзите да излязат. Почувства се като дете в ръцете му и чак сега усети болка в дланите си. Отвори ги и двамата видяха следи от кръв от впитите нокти.
– Има водка. Трябва да промием!
– Да…
Явор извади водката от хладилника, откъсна парче от кухненската ролка, намокри го и го подаде на Анелия.
– Бу, обади ли се на Христо? – попита момичето, докато почистваше ръцете си от кръвта.
– Спокойно… Като приключи, ще дойде. Вземи хапни! – извади кроасаните и плодовете той.
– Не съм гладна! – Анелия се изправи да изхвърли изцапаната салфетка и на вратата се звънна.
Стресването ѝ не остана незабелязано. Момчето я погледна, сложи показалец пред устните си и тръгна към вратата. Мина безшумно по коридора, погледна през шпионката и ги видя – двама…
Надежда Маринова
Няма коментари:
Публикуване на коментар