Изпиващият им поглед съсичаше мисълта ѝ и тя не можеше да я пусне свободно из главата си. Обезумяла от безсилие, напразно полагаше усилия да приглуши сърцето си. То се блъскаше в стените си и плашеше с копнежа да излезе извън себе си.
Плешивият изтръска цигарата си на пода. Тя неволно проследи падащата пепел и усети нейната топлина да се приплъзва в тялото ѝ. В стаята се настани тишината, а Анелия изведнъж бе обзета от чувството за позната волност. Обгърна я ароматът на старата земя пред къщата им, закачливо я забоцкаха падналите иглички на вечната ела и инатестия бор на двора. И елата, и борът не предаваха своите пролети на най-безпощадните зими и горещи лета, дружаха със слънцето и само при приятелската игра на вятъра изсипваха от зелената си сила на земята. Игличките им падаха и я гъделичкаха. Тя се усмихваше на прелялата вече есен в очите си и смело тръгваше към най-цветните ѝ истини.
− Казах ти, Абдула – тя е! – отсеченият глас на плешивеца леко я надигна от аромата на спомена.
− Рамзи, изрод си ми ти! Ислямът теб те води! – Абдула със задоволство вдъхна пушека от цигарата на събеседника си.
− А Христо!? Какво ще го правим!
− Този с правата вяра ли!? – сив кикот разплиска тишината. – Приключи го!
− После ще приключат с нас!
− Не ме разсмивай! Отдавна съм прежалил старостта, която няма да дочакам...
Анелия изправи леко глава, искаше да погледне мъжката им безпощадност в очите. Но крепкото ú здраве я обори и тя отново застина в предишния спомен. Есента бродеше около поляните, извиваше се около въздуха и начумерваше перата на птиците. Птиците трябваше да тръгнат от дома си и да последват живот, който не искаха. Един грапав език я събуди от унеса на мисълта.
− Жоро, прибра ли се!? Най-после, малки тигре!
Анелия стана, изтупа се от игличките на дърветата и тръгна след безгрижно помахващата опашка на кучето си. Дървената врата на къщата се отвори и на нея застана баба Анка.
− Хайде бе, лудетени – добре, че вятърът излезе да ви прибере. За вас играта няма край.
Чак тогава Анелия усети умората в петите си. Погледна ранените си колена и застана гузна пред баба си. Баба ѝ я помилва нежно по косата, но старата ѝ ръка застина над главата ѝ, защото гласът на Рамзи я върна от унеса.
…
− Настина, машина за спомени е човек – за чисти спомени! Добре направихме, че ú показахме отново къщата от детството ѝ – тя се върна към себе си. Мислил ли си по колко ще продаваме душата на всеки неин спомен!?
− Чакай да видим колко спомени ще съберем и ще решим... Всички със стерилни души ще се утрепят да купуват... И как иначе, като вече ще имат своето магично островче, към което да се връщат от самотата и отчаянието си.
Анелия не разбираше нищо от чутото. Заради чистота на сърцето си тя оставаше непокътната за злото вън, но явно не и съвсем недосегаема. Леко смразена от непознатите, тя потърси доброволно лекокрилия си спомен от преди малко. Ръката на баба Анка се съживи в мрака и топлата ѝ длан тихо помилва руменото детско лице. Анелия преглъщаше на големи хапки манатарките с ориз, а Жоро търкаляше празната си купа с храна из стаята. Звънът на паницата беше неговата молба да му сипят още. Баба Анка и Анелия се изсмяха звучно на стария му номер и се занадпреварваха да го целуват. Ситни стъпки се зададоха зад вратата. Жоро се разлая, идваше още някой, който можеше да му сипе нещо за похапване.
…
В стаята влезе Марин.
− Добра работа момчета, доведохте ми я! Нося спомените, които не можах
да имам с нея и в детството ѝ, ето ги – внедрете ѝ ги и тя пак ще е моя.
А спомените с баба Анка изтрийте, намерил съм им добър пазар.
Анелия разбра, че баща ѝ беше дошъл не в къщата от детството ѝ, а в убежището на Христо. Помисли си, че ще спаси спомена за баба си и себе си, като побърза да се върне обратно в миналото. Затвори очи, представи си раклата с цвят на канела, опушените фенери над нея и ведрия глас на едничката си баба.
− Не! Не сега! Не ѝ давайте да се връща в спомена, изроди!
Две ръце я разтресоха грубо, грозно започнаха да натежават над лекокрилия спомен и да го дърпат от нея.
Тя изви очи от грубостта, отскубна мисълта си от мъжете и потъна в сбръчкания скут на Анините ръце.
− Марине, изтървахме я - тя се върна там!
Марин изтръгна догарящата цигара от устата на плешивия и я загаси в окото му:
− Казах ти, че ако това стане – ти си до тук!
Гърлен вик разцепи реалността на злото и плешивият се свлече на земята до тялото на Анелия. Лежеше на същата земя, на която тя усещаше приятелския гъдел на вечната ела и инатестия бор, само че той се гърчеше под пламъка на недогорялата си цигара и вече прежалена старост.
Виктория Баръмова
Няма коментари:
Публикуване на коментар