Нещо интуитивно ѝ подсказваше, че ако „стои“ при спомените с милата си баба Анка, ще успее да се спаси.
Анелия стисна още по-силно очи, за да върне многото и все хубави спомени с баба си. Отново усети замайване, гореща вълна и онова познато ѝ вече засмукване. В съзнанието ѝ пак прозвуча гласът, който по-скоро приличаше на писък, на онова малко момиченце с дебели плитки, тежко падащи върху нежните му рамене, с умолително протегнати ръце: − Татенце! Татенце! – красивият мъж върви уж към нея, но тя не може да го настигне, защото, всъщност, фигурата на мъжа бавно се отдалечава, усмихвайки се, губи очертанията си и се стопява. – Татенце! Татенцеее …
…
Тя побърза да избута встрани, този спомен - писък, който се беше загнездил дълбоко в душата ѝ. Той ѝ причиняваше само страдание. А защо ли бе така? Тя се беше постарала да обвие сърцето си в ледена капсула, когато се сетеше за този мъж. Въпреки грешките, които беше допуснал, той беше близо до сърцето ѝ и нещо я дърпаше много силно към него. Нали ѝ беше баща, защо толкова много я боли от този спомен? Искаше ѝ се да усети почти забравения вече аромат на тялото му и силните мъжки, бащини ръце, които могат да я защитят и предпазят от всичко. Но уви, все повече я болеше, когато се сетеше за този момент от живота си.
…
Затова пък спомените с баба Анка бяха балсам за изстрадалото ѝ сърце. Лакомствата, които ѝ приготвяше, подсладени с множество сладки думички. Усмивката, сияеща на одухотвореното ѝ лице, прорязано от браздите на годините, топлите ѝ очи, покрай които се образуваха множество ситни бръчици. В мислите ѝ изплуваха приказките, които ѝ четеше и зазвучаваше любимата песничка, с която я приспиваше баба ú. Тя нежно галеше с грапавата си длан главичката ѝ – а те, ръцете ѝ, редовно ухаеха на някакви билки или подправки за ястията. Анелия се отпусна и се понесе волно по мелодията на песничката, усещаше се като птица в полет.
…
Изведнъж усети студ, като че ли появилият се отнякъде леден вятър я направи на кристалчета и усетът ѝ за летене се срина. Имаше чувството, че е пристегната на кълбо с въжета и не може да помръдне. Краката ѝ бяха тежки, сякаш бяха пълни с олово, а в главата ѝ пулсираше тъпа непоносима болка. Усещаше, че виси като какавида, залепнала някъде и трябва да чака. А какво да чака и тя не знаеше. Напрегна сили да отвори очи, за да се огледа. Сън ли бе това или… Онзи груб и силен тласък, отново я накара да се сгърчи от болка и да стисне още по-силно очи, вместо да ги отвори. Страхът я обзе напълно и парализира ума ѝ, макар да полагаше неимоверни усилия да запази спокойствие и да мисли.
Изведнъж, отдалеко, дочу силен мъжки глас да вика:
− Не ме гледай така, ами виж дали можем отново изтрием спомените, или там каквото е останало с баба ѝ, и да поставим тези, които съм донесъл. И този път внимавай, за да не те последва същата участ.
При думата „спомени“ този път тя съвсем съзнателно се потопи и избяга в спомените си за скъпата си баба Анка. Само по този начин можеше да успокои безпощадно препускащото в гърдите ѝ сърце, което не ѝ даваше ни минута покой.
Пред стиснатите ѝ здраво очи отново изплува къщичката, в която живееха, докато беше малка. Големият, обширен двор, в който играеше на воля, красиво изписаната ракла на баба, с тайника в нея. Всичко се завъртя в главата ѝ като на филмова лента.
Ето я и майка ѝ.
− Нели, Нели – викаше я тя, докато си играеха с още малкия Жорко. – Стига сте се върдаляли с кучето, почини си малко. Ела да си откъснем едни специални тревички и да ти покажа нещо.
Седнаха направо на поляната, тананикайки си обичаната от тях песничка, и майка ѝ и показа как да си направи столчета за кукленската къща, от тези специални тревички. Взимаше от скута си по едно откъснато стръкче и го увиваше по особен начин около пръстите си. Анелия, гледаше в началото с голям интерес. Даже се опита и тя да усуче тревичката около малките си пръстчета, но тя палаво се изплъзваше и падаше отново в полата ѝ. Като видя, че не може да се справи, на Анелия ѝ доскуча и припна отново с Жоро.
− Нели, Нелиии… - напразно викаше подире ѝ майка ѝ. – Стойте тука! Не се отдалечавайте много от къщата. Опасно е…
…
„Забъркала си се в нещо дебело. Не съм сигурен дали не ме усетиха. Не бях предпазлив. Мислех, че твоя Стефан е един обикновен…“ – такива бяха думите на Христо, много добре си го спомняше.
Какво ли искаше да каже с това: „Забъркала си се в нещо дебело“. Накара я да се свърже с Явор и да не мърда от него, докато Христо не се върне. Опасност ли я грозеше? Защо изведнъж се сети за Христо, нали беше в малката къщичка, заедно с баба Анка и майка си. А, да, как можа да се отнесе така. Последно беше при Явор, когато на вратата се почука… Нали разбра, че баща ѝ беше дошъл в убежището на Христо, а не в красивата къщичка от детството ѝ.
Изпаднала в относителен покой, Анелия можеше да размишлява. Дали някой не манипулираше спомените ú? Защо имаше усещане за прескачане във времена и пространства? Сети се, че някакви мъжки гласове говореха или по-скоро спореха, даже се караха за нещо, което тя не разбираше, но някак по интуиция се досещаше, че става въпрос за нея и, че…
Толкова грижовен и мил беше с нея Явор… Спомените ѝ пак я отнесоха нанякъде. Бяха само приятели, а какво ли не беше направил за нея. Беше ú като брат или като баща. Баща ли? Отново тревожно започна да удря сърцето ѝ.
В съзнанието ѝ за кой ли път се заредиха познатите ѝ до болка картини за малко момиченце, което бяга с разпилени къдрици и протегнати ръце към един красив усмихнат мъж, който идва уж към нея, а всъщност се отдалечава, а то неистово крещи: Татенце! Татенце…!
Петя Атанасова
Няма коментари:
Публикуване на коментар