Анелия рязко седна в леглото. Главата ѝ пулсираше с чудовищно главоболие, от което нетърпимо ѝ се гадеше. Стисна здраво очи, за да спре непознатата стая да се върти и залепи длан на устата си.
Непозната стая. Непознато легло. Откри и непозната копринена нощница, когато притисна другата си ръка към корема. Спусна внимателно крака на пода и стъпи върху непознат, дебел персийски килим. Хич нямаше да е хубаво да го оповръща, помисли си.
На вратата се почука.
− Нелче, будна ли си? – обади се от другата страна баща ú.
− Мммм – успя да смотолеви Анелия и киселината веднага се надигна в гърлото ѝ.
− По-добре ли си? Може ли да вляза? – Марин не дочака членоразделен отговор, а направо отвори.
Анелия примигна срещу него и пак стисна клепачи, понеже и той се въртеше с твърде ярката и неудържимо люлееща се стая. Стори ѝ се, че видя зелено пластмасово легенче в ръцете му и, наистина, миг по-късно той вече беше коленичил до нея и ѝ го поднесе тъкмо навреме. Тя се вкопчи с две ръце в ръба и избълва съдържанието на стомаха си на мъчителна, болезнена вълна. Баща ѝ грижовно я прихвана за раменете и задържа косата ѝ назад.
След цяла вечност дори и сухите напъни отминаха, а той остави легенчето и Анелия се свлече на пода до него и се сгуши в прегръдките му. Постояха няколко минути така.
− По-добре ли си? – попита накрая Марин. – Много ни уплаши. Викахме бърза помощ по малките часове...
Бърза помощ ли?
− Защо не си ми казала, че имаш такива пристъпи на мигрена? Докторът иска да те заведем на скенер при първа възможност, да не се окаже някоя аневризма…
− Нямам… мигрени… − промърмори Анелия, макар че очевидно не беше вярно, след като от главоболие не можеше да задържи… Тя се напъна да си припомни какво точно не е успяла да задържи в стомаха си, но на мястото на снощната вечеря пулсираше само настоятелно чувство за опасност. То пак я разтрепери и събуди болката, която я проряза като нож между очите.
Вчера… беше ли се видяла с Христо? И кога?
А Явор? Той донесе ли ѝ плодове и кроасани?
Христо. Явор. Някой позвъни неочаквано…
Не, чакай, те не бяха истински. Вчера… вчера снимаха. Буцата цепеше дърва на двора. Баща ú се появи в старата им къща и… Защо обаче беше сънувала, че я е изоставил?
Ох. Дали и това беше истинско?
− Аз… май сънувах кошмари – Анелия се сгуши още по-удобно в обятията на Марин. – Много беше… объркано.
− Докторът ти остави болкоуспокояващо, да пиеш по едно саше през осем часа. Доста е силничко, може от него да е било. Ще звънна на Рамзи да качи втората доза.
Рамзи?! Анелия цялата се скова.
„Ако това стане – ти си дотук!“ – така изрева баща ѝ, после с гърлен вик плешивият Рамзи се свлече на земята със забодена в окото цигара и…
Ох. Май и ТОВА не беше истинско.
− Ние… Къде сме? – смотолеви Анелия.
Вместо отговор Марин извади телефона си. Заговори над темето ѝ:
− Рамзи? Да, да, будна е. По-добре е, да. Донеси… лекарството… - затвори и прибра телефона, преди да каже:−У нас сме си. В старата ни къща. Не я ли позна? Вярно, че не си си идвала отдавна, но…
„Ти продаде къщата“ – почти му каза Анелия, но май и това не беше истинско. Май… я беше запазил? Май… тя идваше да му гостува тук всеки уикенд, както съдът реши след развода и…
− Мама! – изпъшка.
Майка ѝ беше избягала в Лондон.
Защо си мислеше, че е баща ѝ? Че я е зарязал с…
− Нямам телефона на майка ти – малко троснато обяви Марин. – И не разбирам защо толкова напираш да ѝ се обадиш.
Баба Анка беше починала от рак. Скоро след развода. Анелия чудесно помнеше посинелите ѝ устни в болничното легло, когато я заведоха да си вземе сбогом, и колко студена беше ръката на баба ѝ, когато…
ТОВА беше ли истинско?!
Спазмите наново се надигнаха в стомаха ѝ и Анелия едва успя да отлепи глава от гърдите на баща си и да се наведе над легенчето. А си мислеше, че стомахът ѝ е съвсем празен!
− Какво… става? – простена изнемощяло.
− Нищо, миличка, всичко е наред, сега изпий това…
Чашата беше леденостудена и пълна с мътилка, която слабо ухаеше на лимон. Или портокал. От миризмата на Анелия пак ѝ се пригади, но след това стомахът ѝ някак изведнъж се успокои и ѝ се прииска да изпие течността на един дъх. Дори не беше усетила как в стаята е влязъл плешивият – Рамзи – но чашата държеше именно той и, когато тя стреснато вдигна глава, я прихвана с едната си ръка под брадичката и я гледаше право в очите, докато опираше ръба на стъклото в устните ѝ…
Едното му око беше зверски кървясало, забеляза, преди студената течност да я задави. Успя да не се закашля, да преглътне с все буцата на страха в гърлото си.
− Всичко ще е наред, миличката ми тя − шепнеше баща ѝ в ухото ѝ.
Не, не „баща“. МАРИН. Подлецът, който ги изостави с баба Анка! Или…
− Къде ти е телефонът? – попита делово Рамзи. – Нямаше го никъде. Претърсихме всичко с Абдула…
Телефонът!
Анелия за втори път щеше да се задави − с последните глътки лекарство − и взе да се бори с хватката на Рамзи, избута чашата с ръка и щеше да я разлее, ако не я беше изпила вече до дъно.
Явор беше ВЗЕЛ телефона ѝ. Да го зареди.
Не беше сигурна дали са истина кроасаните и плодовете, и как той вдига пръст пред устата си след внезапното позвъняване, но беше СИГУРНА, че не ѝ е върнал телефона, който сега Рамзи и Абдула не бяха намерили.
− Чакай, миличка, спокойно! – напразно се опитваше да я удържи Марин. – В кривото гърло ли ти влезе? Ама че си кьопав, Рамзи, ще се разправяме…
Направо ѝ се ревеше от ужас и облекчение, но Анелия се застави да се успокои и да се отпусне в ръцете на баща си.
Явор беше истински! Явор и Христо щяха да я спасят!
Само трябваше да…
Елена Павлова
Няма коментари:
Публикуване на коментар