Само трябваше да успее да заблуди баща
си, че му е простила и ще му даде възможност да се реваншира за пропуснатите
години. Поне така ѝ се струваше на нея –че той се е върнал, за да я види и да
се опита да закърпи зеещите дупки между баща и дъщеря. А дали беше това ?
Усещаше нещо. Нещо тревожно, неясно и нечисто витаеше около него. И тези
двамата – Рамзи и както и да му е името на оня със страшното око….
Само трябваше… да успее да дочака
Христо. А Явор? Какво се беше случило с него? Сигурна беше, че за последно се
намираше в дома му.
И какво щеше да стане с филмовата ѝ
кариера?
Докато се опитваше да подреди в главата
си всичко, което ѝ се случваше или си мислеше, че ѝ се случва, тя се отпусна в
ръцете на Марин. Тежеше ѝ да стои изправена. Тежаха ѝ всички объркани
разсъждения и спомени. Непосилно се оказа да държи клепачите си отворени. Какво
ѝ даде неприятният Рамзи да пие? Какво, за Бога…
Трябваше
да измъкне от Явор това, което знаеше и да открие оня Христо. Откъде, по
дяволите, се взеха тия двамата?
Планът му беше истински връх, а тези
двамата се опитваха да го провалят, като си врат носа, където не
трябва.
Откакто старият му познайник Стефан се
свърза с него в Англия и му предложи да стане доброволец в един „изключителен“
по думите му проект, Марин видя своята златна възможност. Щеше да спечели пари,
много пари и щеше да има дъщеря. Дъщерята, която някога остави на грижите на
баба ѝ. Но сега я искаше. Тя щеше да му донесе още богатство. Кой знае, защо
пък да не включи и баба Анка по-нататък в експеримента. Всички щяха да са
доволни – японците щяха да си правят проучванията, той и
Стефан щяха да спечелят много, а Анелия, баба ѝ и още много други трябваше да
са благодарни, че са се сдобили с едно щастливо минало, което да ги топли в
старините.
А, и не на последно място Катя – тази
хиена – със сигурност щеше да се върне, подмамена от мириса на банкнотите.
Тогава… щеше да ѝ даде да разбере.
Стефан му разказа, че японците работят
по тайно правителствено изобретение, наречено „Машина за спомени“. Машината има
за цел да изтрива всички лоши спомени на човека и да ги заменя с нови −
по-щастливи, и то съвсем истински. Това определено щеше да промени света, да
промени историята, да промени човечеството. Предложи да го включи като
доброволец. Имал нужните контакти – лично той и жена му се грижили да набавят
подходящи обекти за опитите. Правителството целеше чрез машината да даде шанс
на човечеството да се спаси, да се завърне към човешката си същност и да получи
правото да остане на Земята. На Марин не му беше нужно много време, за да
начертае пред себе си успешна схема. Трябваше обаче да дели със Стефан и жена
му, нямаше как само заедно можеха да измъкват луди пари под носа на Ямамото и
компания. Можеха да продават всякакви спомени на множеството стерилни души,
които даваха мило и драго да запълнят лишените си от смисъл пространства в
паметта. Да, твърде дълго човечеството бе егоцентрично и обсебено от материята.
Толкова дълго, че бе успяло да забрави всичко, което беше част от онова ядро,
изпълващо със смисъл и удовлетворение. Изгуби способност да усеща радост, да се
вълнува, да трепти в единствения си живот като лист в ръцете на вятъра. И тези
празноти причиняваха болка, истинска болка, въпреки всички блага, с които даден
индивид се бе сдобил през годините. Все повече се търсеха начини хората да се
избавят от страданието, което си бяха причинили неусетно.
Така му харесваха файловете на Анелия,
които му пращаха Стефан и Даниела – малко момиченце, което протяга с обич ръце
към него и го вика: Татенце, татенце! Харесваше
картината, която нарисуваха в съзнанието ѝ – тя, майка ѝ и той самият в уютна
къщичка сред гората. Нейните ръце, протегнати за прегръдка към него. Нейните
ръце, обвити около врата му и целувка за лека нощ. Най-много му допадаше
споменът, че майка ѝ е заминала в Англия и я е изоставила. Анелия не биваше да
разбира, че тя е мъртва и той стои по един или друг начин зад смъртта ѝ.
Разбира се, имаше още стъпки до
завършването на случая на Анелия, но концепцията беше ясна.
Сега обаче нещо се случваше. Нещо или
някой осуетяваше първоначалната идея. Нещо или някой пречеше на Анелия да се
потопи в предоставените ѝ спомени. Същото това нещо или някой спъваше неговата
работа и същевременно си играеше със собствената му памет. Както Анелия, така и
той се чувстваше дезориентиран на моменти. Ту виждаше Румяна, с която заедно
искаха да спасят дъщеря си, ту забравяше, че е искал да се отърве от нея и на
моменти сякаш му липсваше. Просто понякога се държеше като някой друг.
Анелия се размърда. Изстена нещо. Чуваше тихи гласове, които не знаеше чии са. Звучаха далечни и странни. Напрягаше се да разбере за какво се говори. Кой говори? Това май беше… Какво? Истина ли е това, което долавяше слухът ѝ?
Виктория Филипова
Няма коментари:
Публикуване на коментар